Дийн Кунц
Чудакът Томас (24)

Двайсет и четвърта глава

Виола Пийбоди, сервитьорката, която преди осем часа ни беше поднесла обяда в закусвалнята, живееше само на две пресечки от Кампс Енд, но тъй като неуморно се занимаваше с градината, често пребоядисваше фасадата на къщата си и майстореше по нещо красиво, домът й изглеждаше отдалечен на светлинни години от бедняшкия потискащ квартал.

Къщичката й приличаше на приказните хижи в романтичните картини на Томас Кинкейд. Под лъчите на презрително ухилената луна стените блестяха като алабастър, осветяван отвътре, фенерът осветяваше червените цветчета на увивните растения около входната врата.

Виола сякаш не се изненада, че идваме в този късен час, а ни посрещна с усмивка и ни предложи кафе или чай с лед, които отказахме.

Седнахме в малката уютна дневна, чийто под домакинята собственоръчно беше изциклила и лакирала. Сама беше изтъкала килимчето, ушила беше и кретонените завеси и калъфите, под които вехтите мебели изглеждаха като нови.

Виола приседна на страничната облегалка на едно кресло. Като я гледах, си мислех, че прилича на момиче. Беше слабичка, работата и житейските неволи не бяха оставили отпечатъка си върху лицето й. Не изглеждаше достатъчно възрастна и напрегната, за да бъде самотна майка на две момиченца — на пет и на шест години — които спяха в стаята откъм задния двор.

Съпругът й Рафаел, който я беше зарязал и не даваше нито цент за издръжката на децата, беше такъв глупак, че би трябвало да го задължат да носи костюм на шут.

В къщата нямаше климатик. Прозорците бяха отворени, вентилаторът работеше, въртящите се перки създаваха илюзия за прохлада.

Виола подпря ръце на коленете си, приведе се и очаквателно се усмихна, сякаш знаеше за какво съм дошъл.

— Отнася се за съня ми, нали? — промълви.

Заговорих шепнешком, за да не събудя децата:

— Разкажи ми го отново.

— Сънувах, че в челото ми зее дупка, а лицето ми е… смазано.

— Все едно са стреляли по теб, така ли?

— Бях мъртва — промърмори тя и притисна длани между коленете си, сякаш се молеше. — Едното ми око беше кървясало и подуто… наполовина беше изскочило от кухината…

— Сънища, породени от страхова невроза — намеси се Сторми. — Не бива да ги тълкуваш като пророчески.

— С Од сме говорили по въпроса — обясни Виола. — И той мислеше като теб… до днес следобед. — Погледна ме и добави: — Сигурно си на друго мнение, щом си тук, а?

— Къде беше в съня?

— Не съм сигурна. Знаеш как е в сънищата — всичко е мъгляво, объркано.

— Ходиш ли на боулинг?

— Как не! Боулингът е лукс за жена, която спестява за образованието на децата си. Моите дъщери няма да останат прости сервитьорки, а ще се издигнат.

— Била ли си някога в зала „Грийн Муун“? — попитах.

Тя поклати глава:

— Не.

— Нещо в съня ти подсказваше ли, че са те простреляли в зала за боулинг?

— Не. Както вече казах, обстановката беше някак нереална. Защо все разпитваш за боулинга? И ти ли си сънувал нещо?

— Да.

— Мъртви хора ли?

— Да.

— Случвало ли се е сънищата ти да се сбъдват?

— Понякога — признах.

— Знаех, че ще ме разбереш. Затова те помолих да ми предскажеш бъдещето.

— Разкажи ми нещо повече за съня си, Виола.

Тя затвори очи, съсредоточи се.

— Ами… бягам от нещо. Виждам сенки, проблясъци на светлина… но нищо няма конкретна форма… не разбирам какво означава.

Знам, че шестото ми чувство е уникално. Сигурен съм обаче, че през живота си много хора получават свръхестествени прозрения под формата на сънища или пророчески видения.

Повечето не анализират преживяването отчасти защото са убедени, че ако признаят свръхестественото, ще изглеждат глупаци в очите на околните. Освен това се страхуват (често подсъзнателно) да приемат съществуването на свят, много по-сложен и значим от нашия, който, както пише в учебниците, е центърът на вселената.

Ето защо не се изненадах, че кошмарът на Виола, който преди няколко часа ми се беше сторил без значение, сега се оказваше важна подробност.

— В сънищата си чуваш ли гласове и звуци? — попитах. — При някои хора „звукът е изключен“.

— Да, чувам дишането си. И тълпата…

— Тълпата ли?

— Рев на тълпа… сякаш зрители на стадион.

Озадачено се почесах по челото:

— Че на кое спортно събитие в Пико Мундо се събират толкова хора?

— Не знам. Може би на бейзболен мач на Малката лига.

— Не, там не се събират много зрители — намеси се Сторми.

— Не казвам, че чух виковете на хиляди хора — промълви Виола. — Може да са били неколкостотин. Във всеки случай крещяха с пълен глас.

— И после видя как те застреляха, така ли? — попитах.

— Не, видях само сенки и проблясъци… тичах, олюлях се и паднах… — Очните й ябълки потрепнаха зад затворените клепачи, все едно беше заспала и за пръв път сънуваше кошмара. — Паднах и запълзях… — добави. — Ръцете ми попаднаха в нещо лепкаво. Разбрах, че е кръв. После сенките се отдръпнаха, проблесна ярка светлина… разбрах, че гледам мъртвото си лице. — Тя потрепери и отвори очи. По челото и горната й устна бяха избили капчици пот. В дневната беше горещо, въпреки че вентилаторът работеше. Но Виола не се потеше, преди да се помъчи да си спомни кошмарния сън.

— Имаше ли нещо друго, някакви подробности? — попитах. — Дори най-незначителните може да помогнат. Къде се намираше… трупът ти… къде лежеше. На някакъв под. На трева? На асфалт?

Тя се позамисли, после поклати глава:

— Не знам. Спомням си само другия човек… мъртвеца.

Приведох се към нея:

— Видяла си друг труп ли?

— Да, беше до мен… до моя труп. Лежеше по хълбок, едната му ръка беше извита зад гърба.

— Имаше ли други жертви? — намеси се Сторми.

— Може би. Видях само този човек.

— Позна ли го?

— Не видях лицето му, главата му беше обърната.

— Виола, помъчи се да си спомниш… — настоях, но тя ме прекъсна:

— Разбирате ли, той не ме интересуваше. Бях прекалено изплашена да се питам кой е. Взирах се в мъртвото си лице, опитах се да изкрещя, но не можах, отново се опитах… и се събудих в леглото — не пищях, само тихичко стенех. — Споменът явно я разстрои. Понечи да стане, но отново седна — може би краката й се подкосиха.

Сторми, която сякаш прочете мислите й, я попита:

— Какво носеше?

— Кой, човекът в съня ли? Кракът му беше извит, едната му обувка беше изута… беше мокасина.

Изчакахме я, докато ровеше в паметта си. Сънища, напомнящи гъста сметана, при събуждането се превръщат в обезмаслено мляко и с течение на времето се отмиват от съзнанието ни, от тях не остава и следа.

— Панталонът му беше изцапан с кръв — промълви Виола. — Мисля, че беше бежов.

Въздушната струя от бавно въртящия се вентилатор повдигна листата на палмата, засадена в саксия и поставена в ъгъла на стаята; шумоленето им навяваше мисли за щъкащи хлебарки и плъхове, за нищо хубаво.

Разплитайки последните подробности от съня, останали в паметта й, Виола промърмори:

— Носеше спортна риза…

Скочих на крака. Бях чул достатъчно. Дневната беше прекалено малка, за да крача напред-назад, но останах прав, защото не ме сдържаше на едно място.

— Зелена спортна риза — добави тя.

Спомних си служителя в „Грийн Муун“, който обслужваше гардероба за обувки под наем, русокосата барманка — и двамата носеха нови униформи.

— Кажи ми истината, Од — прошепна Виола. — Погледни лицето ми. Виждаш ли смърт?

— Да — отвърнах.