Дийн Кунц
Чудакът Томас (23)

Двайсет и трета глава

Със Сторми седнахме на бара, но не си поръчахме напитки. Вече бях пиян от страх.

Настоявах тя да излезе от залата, но инатливката твърдо отказа.

— Трябва да се справим! — настояваше.

Единственият начин „да се справим“ беше да телефонирам на полицейския началник Портър и набързо да обясня, че дебютът на Боб Робъртсън като убиец психопат най-вероятно ще бъде в залата за боулинг „Грийн Муун“.

Въпреки че беше смазан от умора след тежкия работен ден и беше попрекалил с храната и бирата по време на домашното празненство, Портър реагира учудващо бързо и трезво:

— Кога затварят?

— Мисля, че около полунощ, сър.

— Аха, след по-малко от два часа. Веднага ще изпратя човек да следи за появяването на Робъртсън. Но нали каза, че според теб патърдията ще започне на петнайсети август, тоест утре, не днес?

— Не го твърдя — просто намерих в документацията му лист от календар с тази дата. Не знам какво ще се случи, докато днешният ден свърши и онзи не застреля никого.

— Навъртат ли се наоколо от ония неща, дето им викаш „бодаци“?

— Не, сър. Но ще се появят, когато той дойде.

— Още не се е върнал в къщата в Кампс Енд, значи е някъде в града. Между другото, как бяха мексиканските сладки?

— Великолепни, сър.

— А пък ние след барбекюто трябваше да избираме между торта и домашен пай с кайсии. След дълго обмисляне си похапнах и от двете.

— Ако някога съм зървал рая, сър, то е, когато опитах пая с кайсии на госпожа Портър.

— Бих се оженил за нея само заради пая, но за щастие освен съвършена готвачка тя е умна и красива.

След като приключихме разговора, прикрепих към колана си клетъчния телефон и казах на Сторми, че трябва да излезем.

Тя поклати глава:

— Почакай. Ако русата барманка не е тук, никой няма да бъде застрелян. — Привела се беше към мен, защото шепнеше, а тракането на кеглите почти заглушаваше гласа й. — Значи трябва да намерим начин да я изведем.

— Не. Видяното в съня не пресъздава с подробности онова, което ще се случи. Възможно е трагедията да се разиграе, въпреки че тя благополучно се е прибрала у дома.

— Но поне тя ще бъде спасена. Една жертва по-малко.

— Само че някой, който не е трябвало да умре, може да бъде застрелян вместо нея. Например барманът, който ще я замести. Или ти. Или пък аз.

— Може, обаче не е сигурно.

— Наистина не е сигурно, но как да спасим един човек, след като има опасност да обречем на гибел друг?

Три-четири топки почти едновременно блъснаха кеглите. Звукът напомняше стрелба с автоматично оръжие. Потръпнах, макар да знаех, че никой не стреля.

— Нямаме право да решаваме кой да умре вместо нея — промърморих.

За щастие много рядко ми се присънват пророчески сънища, които ме изправят пред труден избор от гледна точка на морала.

— Освен това — добавих — представяш ли си как ще реагира, ако й кажа, че ще бъде застреляна, ако не излезе веднага?

— Ще те помисли за смахнат, но може би ще те послуша.

— Няма! Ако напусне безпричинно работното си място, може да я уволнят. Пък и няма да признае страха си, защото това ще означава проява на слабост, а днешните жени не се признават за по-слаби от мъжете. По-късно може да помоли някого да я изпрати до колата, нищо повече.

Сторми се втренчи в русокосата барманка, аз се огледах за бодаци, предвещаващи появата на екзекутора. Засега нямаше нито един.

— Толкова е красива и жизнена — промълви Сторми. — Смехът й е толкова заразителен!

— Струва ти се по-жизнена, защото знаеш, че може би й е съдено да умре млада.

— Струва ми се ужасно да си излезем, без да я предупредим… без да й дадем шанс.

— Най-сигурният начин да дадем шанс не само на нея, но и на другите потенциални жертви, е да попречим на Робъртсън да осъществи плановете си.

— Каква е вероятността да го спрем?

— По-голяма, отколкото ако тази сутрин не го бях видял в обкръжението на бодаците.

— Обаче не си сигурен, че можеш да го спреш, нали?

— На този свят нищо не е сигурно.

Тя изпитателно ме изгледа, позамисли се и каза:

— Освен нашата връзка.

— Да. — Изправих се. — Да тръгваме.

Без да откъсва поглед от блондинката, Сторми промърмори:

— Толкова е трудно…

— Знам.

— И толкова несправедливо.

— Коя смърт е справедлива?

Сторми също стана:

— Няма да позволиш тя да умре, нали, Оди?

— Ще направя каквото мога.

Излязохме от залата — надявахме се да не се засечем с полицая, изпратен от Портър, който можеше да се заинтересува каква е ролята ми в тази история.

Местните ченгета не разбират взаимоотношенията ми с полицейския началник. Усещат, че по нещо се различавам от другите обитатели на Пико Мундо, ала не знаят какво виждам и знам. Шефът им пази тайната ми.

Някои мислят, че общувам с Портър, защото искам да стана техен колега. Предполагат, че мечтая за славата, съпровождаща тази професия, но не ми стига нито смелост, нито ум.

Повечето вярват, че гледам на началника им като на баща, защото собственият ми родител е безнадежден случай. Донякъде имат право.

Убедени са, че шефът им се е съжалил над мен, когато на шестнайсет години останах на улицата, след като не можех да живея нито с майка си, нито с баща си. Тъй като Портър и Карла нямаха деца, хората смятат, че той ме приема като син. Изглежда, че наистина е така, което ме радва.

От друга страна, ченгетата интуитивно усещат, че не знаят нещо важно, което да им помогне да проумеят истинската причина, на която се основава приятелството ми с началника им. Въпреки че изглеждам съвсем обикновен и дори глуповат, за тях съм като картинна мозайка, от която липсват няколко парченца.

Със Сторми излязохме от залата за боулинг в десет часа, температурата на въздуха оставаше над трийсет градуса. Помислих си, че ако Боб Робъртсън е решил да превърне земята в ад, времето е напълно в унисон с намеренията му — жегата бе като в пъкъла.

Докато вървяхме към колата, Сторми, която явно още мислеше за русокосата барманка, промълви:

— Понякога се чудя как издържаш онова, което виждаш.

— Имам си тактика.

— Нима? Действа ли?

— Зависи — понякога по-добре, друг път не толкова.

Сигурно Сторми щеше да настоява за повече обяснения, но патрулката пристигна и ни освети с фаровете, преди да стигнем до мустанга. Предположих, че шофьорът ни е видял, затова изчаках, докато колата спря до нас.

Саймън Варнър беше постъпил в полицията преди три-четири месеца — по-отдавна от Бърн Икълс, който ме гледаше толкова подозрително, когато се отбих при началника Портър, но не толкова отдавна, че да не проявява любопитство към скромната ми личност.

Приличаше на момченце, което води детска телевизионна програма, очите му с тежки клепачи бяха като на покойния актьор Робърт Мичъм. Свалил беше стъклото на колата, облакътил се беше на вратата — типичен ленив мечок от филмче на Дисни.

— Здравейте, госпожице Луелин. Од, радвам се да те видя. Ще ми обясниш ли какво става тук?

Знаех, че Портър не е споменал името ми, когато е наредил на полицая да патрулира около залата за боулинг. Когато бях въвлечен в някой случай, той правеше всичко възможно да не замесва името ми, не споменаваше, че информацията е получена по „свръхестествен“ път, не само за да запази тайната ми, но и за да не позволи на адвоката на убиец да го отърве под предлог, че обвинението се базира само на твърденията на откачен медиум самозванец.

От друга страна, Икълс знаеше, че имам някаква връзка със случващото се, защото, след като разказах на Портър за откритията си в къщата на Човека-гъба, той беше накарал подчинения си спешно да събере информация за Боб Робъртсън. Щом той знаеше, неминуемо щеше да се раздрънка — нищо чудно участието ми вече да се коментираше в полицията.

Въпреки това най-добрата тактика беше да се преструвам на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Какво да ви обясня, сър? Не разбирам…

— Ами… щом си тук, значи си казал на началника нещо, заради което ме накара да дойда веднага.

— Не знам за какво говорите. Дойдохме да погледаме как приятели играят боулинг. Мен не ме бива в тази игра.

— Хич го няма — обади се Сторми.

Варнър взе от седалката до него увеличена снимка от шофьорската книжка на Робъртсън:

— Познаваш този тип, нали?

— Днес го видях два пъти, но не го познавам.

— Не си казал на шефа, че може да се появи тук, така ли?

— Не, разбира се. Откъде да знам къде ще се появи?

— Шефът рече, че ако се мерне насам и не видя двете му ръце, да не си мисля, че е бръкнал в джобовете си да извади дъвка.

— И през ум не ми минава да оспоря казаното от началник Портър.

Линкълн навигейтър зави откъм улицата и спря зад патрулката. Варнър махна на шофьора да продължи.

Ясно видях двамата мъже в колата. Нито един не беше Робъртсън.

— Къде го видя? — продължи да ме разпитва Варнър.

— Преди обяд дойде в закусвалнята.

Полицаят изненадано ме погледна:

— Това е всичко, а? Приготвил си му обяд, така ли? Помислих… че нещо се е случило помежду ви.

— Ами да. Не беше нещо особено. — Набързо му разказах събития от деня, като пропуснах подробностите, които не исках да научи. — Държеше се странно, докато беше в закусвалнята. Портър беше там и също забеляза странното му поведение. След работа отидох на едно място, а този Робъртсън превъртя, стана агресивен.

Варнър присви очи:

— В какъв смисъл агресивен?

Сторми ми се притече на помощ:

— Мръсникът взе да ме сваля и Оди му каза да се чупи.

Човекът-гъба изобщо не приличаше на сваляч, който си въобразява, че всяка жена умира да легне с него.

Сторми обаче е толкова красива, че Варнър, който вече подушваше нещо гнило, изглеждаше склонен да повярва как хормоните могат да ударят дори червей като Боб Робъртсън, та да поиска да опита късмета си с нея.

— Според шефа този тип е нанесъл сериозни разрушения в църквата „Сейнт Бартоломю“. Предполагам, че го знаеш.

Сторми отново се намеси, за да ме отърве от въпросите на упорития Шерлок Холмс:

— Полицай Варнър, ще умра от любопитство… Нали няма да ми се разсърдите, ако попитам какво означава татуировката ви.

Над китката на лявата му ръка се виждаха три букви — ДГД.

— Госпожице Луелин, срам ме е да го призная, но като юноша бях доста объркан, по едно време членувах в улична банда. Слава богу, че се промених, преди да е станало прекалено късно. Татуировката ми е спомен от онова време.

— Какво означава съкращението?

Той смутено сведе очи:

— Нещо много неприлично, госпожице. Предпочитам да не го обсъждаме.

— Можехте да я махнете — отбеляза тя. — Напоследък предлагат много по-сполучливи татуировки.

— Мислих по въпроса — отвърна Варнър. — Но реших да я запазя, за да ми напомня как се бях отклонил от правия път и колко лесно бе да направя първата погрешна стъпка.

— Възхищавам се от вас, полицай Варнър. — Сторми се приведе, сякаш да разгледа по-отблизо този образец на добродетелта. — Мнозина предпочитат да загърбят миналото си, вместо да се променят. Радвам се, че хора като вас осигуряват нашата сигурност.

Говореше толкова гладко, че изглеждаше искрена.

Полицаят се наду като пуяк.

Тя се обърна към мен и каза:

— Од, време е да се прибирам. Утре ще ставам рано.

Пожелах успех на Варнър, той прекрати опитите си да ме върти на шиш. Изглежда, беше забравил подозренията си.

Седнах зад волана и промърморих:

— Не знаех, че си такава изпечена лъжкиня.

— Ама че грозна дума! Манипулирах го леко, нищо повече.

— Добре че ми каза. След като се оженим, ще бъда нащрек.

— Защо?

— Ами… ако решиш леко да ме манипулираш.

— Мили боже, манипулирам те ежедневно!

Изгледах я, но не разбрах дали говори сериозно.

— Така ли? — избърборих.

— Да, но много нежно и с любов. И ти харесва.

— Нима?

— Понякога ме предизвикваш.

Включих на скорост, но задържах крака си на спирачката.

— Намекваш, че искам да ме манипулираш, така ли?

— Понякога ми се струва, че ти харесва.

— Шегуваш ли се?

— Боже мой, толкова си сладък!

— Сладки са кученцата. Аз не съм кученце.

— Обожавам ги! Теб също.

— Май говориш сериозно.

— Мислиш ли?

Изгледах я внимателно и промърморих:

— Не, смятам, че се майтапиш.

— Нима?

Въздъхнах:

— Може да общувам с мъртвите и да знам тайните им, но ти си оставаш загадка.

На излизане от паркинга забелязах, че полицай Варнър е спрял колата до входа на залата за боулинг.

Вместо отдалеч да държи под око залата с надеждата да попречи на Робъртсън да осъществи пъклените си замисли, той се беше изтъпанчил на видно място. Подобно тълкуване на задълженията му едва ли щеше да се понрави на началника му.

Варнър ни махна, като минахме покрай него. Доколкото видях, държеше поничка.

Баба Шугарс беше върла противничка на негативното мислене, защото вярваше, че когато се тревожим да не ни сполети нещо лошо, всъщност подстрекаваме дявола, от когото се страхуваме, и предизвикваме да ни се случи беда. Въпреки това не можех да не мисля колко лесно Робъртсън може да заобиколи патрулката и да застреля в главата Саймън Варнър, докато онзи доволно отхапва от поничката.