Дийн Кунц
Чудакът Томас (20)

Двайсета глава

Онзи миг в ризницата бе показателен за цялото ми съществуване — винаги се намирах между две врати, между живот сред смъртни и живот сред мъртъвци, между свръхестественото и страха.

Обърнах се към Сторми, тя ми кимна.

Погледнах молитвеника, разгърнат на ниския стол, пред който щеше да коленичи свещеникът.

Хрумна ми, че в някой от шкафовете се съхраняват бутилки с вино, което се дава на причастие. Тъкмо сега изпитвах необходимост от малко подкрепа — религиозна или алкохолна.

Облегнах се на вратата, за да я притисна. Дръпнах резето; разнесе се звук, какъвто се чува при наточването на нож върху ремък.

Ако Робъртсън дебнеше в олтара, изскърцването щеше да го предупреди за намеренията ми. Разбира се, сега щеше да е по-предпазлив, отколкото когато стоеше в двора и ми показваше среден пръст.

Може би подозираше, че притискам с тялото си вратата и ще я заключа, преди той да се вмъкне в ризницата. Колкото и да беше ненормален, несъмнено също се доверяваше на интуицията си.

Онзи Боб Робъртсън, който бе напълнил с неизмити съдове умивалника в кухнята си и не си беше направил труда да изхвърли корите от банани и трохите, беше прекалено немарлив, за да бъде мъдър стратег. Но другият, поддържащ идеална чистота в кабинета си и старателно подредена „картотека на ужаса“, бе пълна противоположност на човека, в чиято дневна се въргаляха порносписания и оръфани от четене любовни романчета.

Нямаше начин да разбера кой от двамата стои зад вратата.

Отново погледнах Сторми; тя направи жест, който можеше да означава или „действай“ или „майната ти“.

Все така облегнат на вратата, завъртях докрай валчестата дръжка. Тя изскърца. Щях да се учудя, ако не беше.

Поотместих се, леко открехнах вратата… после още малко… накрая я отворих.

Сторми напусна поста си. Заедно изтичахме обратно в църквата, откъдето само преди няколко минути искахме да избягаме.

Нощната пеперуда запърха в светлината и отново ми се стори, че разпънатият Христос помръдва.

Миризмата на тамян вече не бе така приятна, а някак стипчива, пламъчетата на оброчните свещи пулсираха с настойчивостта на артериална аневризма, която всеки момент ще се спука.

Затичахме се по обратния път; очаквах всеки момент Робъртсън да изскочи от най-невероятно прикритие и да се спусне към нас. Така ми беше взел страха, че нямаше да се изненадам, ако му бяха пораснали криле и връхлетеше откъм сводестия таван като черен ангел на смъртта.

Вървяхме по централната пътека, изведнъж зад нас нещо изтрещя, посипаха се счупени стъкла. Обърнахме се, но всичко изглеждаше непокътнато.

Ризницата беше без прозорци, вратата към двора също нямаше стъкло. Въпреки това трясъкът се беше разнесъл от помещението, от което току-що бяхме излезли. След миг се повтори — беше по-силен отпреди.

Трошаха се бутилки, дрънчаха сребърните съдове, запращани в стените.

В бързината бяхме оставили включено осветлението в ризницата. През отворената врата се виждаха подскачащи сенки, проблясваха светлинки.

Не знаех какво става, нито пък възнамерявах да се върна и да погледна. Отново сграбчих ръката на Сторми, заедно затичахме по централната пътека и изскочихме навън.

Втурнахме се надолу по каменните стъпала сред здрача, който умираше от загуба на кръв и хвърляше лилави савани над улиците на Пико Мундо.

Ръцете ми така трепереха, че едва вкарах ключа в контакта на мустанга. Сторми ме подканваше да побързам, сякаш нарочно се мотаех; най-сетне превъртях ключа, двигателят изрева.

Потеглих рязко, оставяйки пред църквата щедър дар от каучук; изминахме пресечка и половина, обгърнати от дима на горящите гуми (движехме се толкова бързо, че сякаш се бяхме телепортирали), преди да си възвърна дар слово и да извикам на спътницата ми:

— Обади се на Портър!

Продиктувах й домашния му номер, тя го въведе в мобилния си телефон. След секунди каза:

— Господин Портър, обажда се Сторми. Од иска да говори с вас.

Грабнах телефона и изтърсих:

— Сър, ако веднага изпратите патрулна кола до „Сейнт Бартоломю“, може би ще заловите Робъртсън — в момента унищожава ризницата, може би цялата църква.

Той ми каза да изчакам и превключи на друга линия. Спрях мустанга пред някакъв мексикански ресторант за бързо хранене. Обърнах се към Сторми:

— Искаш ли да хапнем нещо?

— Как можеш да мислиш за храна след онова, което стана в църквата?

Свих рамене:

— Оттук насетне всичко в живота ни ще бъде след онова, което се случи в църквата. Лично аз не възнамерявам да се откажа от храната — гладен съм като вълк.

— Каквото и да предлагат тук, не може да се сравни с банкета, който бях подготвила.

— Естествено. — Притисках телефона до ухото си и държах волана с една ръка, сякаш все още беше разрешено от закона; завих и се устроих на опашката от коли, чакащи пред гишето за поръчките.

След малко чух гласа на Портър:

— Защо онзи вилнее в църквата?

— Нямам представа, сър. Опита се да впримчи в камбанарията двама ни със Сторми…

— Какво правехте там?

— Бяхме си устроили пикник, сър.

— Аха. Предполагам, за теб е напълно нормално, а?

— Да, сър. Обстановката е много приятна. Няколко пъти месечно вечеряме там.

— Синко, гледай да не те хвана да вечеряш на пилона пред съдилището!

— Може да похапна ордьовър, сър, но няма да вечерям.

— Ако искаш, върни се у нас. Останаха достатъчно пържоли. Доведи и Елвис.

— Оставих го пред баптистката църква, сър. Сега съм със Сторми — чакаме на опашка в закусвалнята. Все пак благодаря за поканата.

— Кажи ми нещо повече за Робъртсън. Поставих човек пред къщата в Кампс Енд, но онзи още не се е прибрал.

— Беше в двора на църквата, видя ни, направи неприличен жест, после се опита да ни хване.

— Смяташ, че знае за „посещението“ ти в дома му, така ли?

— Ако не се е връщал у дома, откакто бях там, не виждам как би могъл да узнае, но някак е разбрал. Извинете за момент, сър. — Бяхме стигнали до таблото с менюто. Поръчах две порции тортиля с риба и повече кетчуп, пържени царевични кексчета със сладко и две големи кока-коли.

Докато колите пълзяха към гишето, продължих разговора с Портър:

— Робъртсън сигурно е побеснял, задето му се изплъзнахме. Обаче не знам защо е решил да си изкара яда на сградата.

— Две патрулки вече пътуват към „Сейнт Бартоломю“, не са включили сирените. Може би вече са там. Но дори онзи да е изпотрошил всичко, деянията му са невинни в сравнение с онова, което според теб се подготвя да извърши.

— Имате право, сър. А до петнайсети август остават по-малко от три часа.

— Ако го арестуваме за вандализъм, ще имаме основание да се поразровим в живота му. Може да научим нещо, което ще ни помогне да разгадаем другите му планове.

Пожелах му успех, прекъснах връзката и върнах телефона на Сторми.

Погледнах часовника си. Настъпването на полунощ и новия ден — петнайсети август, ми се струваше като гигантска приливна вълна, която се носи към нас безшумно, но с унищожителна сила.