Дийн Кунц
Чудакът Томас (18)

Осемнайсета глава

В Пико Мундо няма небостъргачи. Построената наскоро пететажна жилищна сграда причини на дългогодишните обитатели на градчето неприятното усещане, че живеят в многолюден метрополитен, последваха статии в местния вестник, бъкащи от фрази като „чумата на небостъргачите“; авторите се тревожеха за бъдещето на „бездушните и грозни бетонени кутийки, в които хората са сведени до положението на търтеи в пчелен кошер и в които никога не прониква слънчев лъч“.

Пустинното слънце не е като плахото небесно светило над Бостън, нито дори като безгрижното слънце над Карибите. То е жесток, агресивен звяр, който не се плаши от сенките на някакви си пететажни жилищни сгради.

В комплект с куличката и заострения й връх църквата „Сейнт Бартоломю“ е най-високата постройка в Пико Мундо. Понякога при падането на здрача белите гипсови стени блестят като стъклата на ветроупорен фенер.

Оставаше половин час до залеза през този августовски ден; небето на запад блестеше в оранжево, постепенно преминаващо в наситеночервено, все едно слънцето бе ранено и при оттеглянето си оставяше кървави следи. Слънцето хвърляше отблясъци върху белите стени на църквата, които сякаш пламтяха, обгърнати от свещен огън.

Сторми ме чакаше пред черквата. Седеше на най-горното стъпало, до нея се мъдреше кошница за пикник.

Свалила беше розово-бялата униформа и сега носеше сандали, бял панталон и тюркоазена блуза. И преди беше сладка, но сега изглеждаше направо зашеметяващо.

Заради гарвановочерната коса и очите, черни като въглени, приличаше на жена на фараон, пренесена в Пико Мундо направо от Древен Египет. Погледът й крие загадки, много по-големи от тези на сфинкса и на всички пирамиди, които вече ги има или ще бъдат изровени от пясъците на Сахара.

Сякаш четеше мислите ми, тя каза:

— Хормоните ти са се развихрили. Обуздай ги, младежо. Стоим пред църква, да му се не види!

Грабнах кошницата, а когато Сторми се изправи, я целунах по страната.

— Това пък беше прекалено непорочно — промърмори тя.

— Защото беше целувка от Малкия Ози.

— Много е мил. Чух, че са взривили кравата му.

— Истинска кланица е. Парчета от нея са разпръснати, докъдето поглед стига.

— Какво ли да очакваме? Специалният отряд да разстреля гипсовите гномове на моравата му ли?

— Светът е пощурял — кимнах.

Влязохме в църквата през главния вход. Вместо да продължим към нефа, завихме вдясно и пристъпихме към една заключена врата. Сторми извади ключ и се озовахме в основата на камбанарията.

Енорийският пастор отец Шон Луелин е чичо на Сторми. Знае, че тя обича да влиза в камбанарията, затова й е дал ключ.

Вратата тихо се хлопна зад нас — уханието на тамян бе заменено от едва доловима миризма на мухъл.

Стълбището беше неосветено. В мрака целунах устните на Сторми — ах, колко опияняващо беше усещането! — после тя включи осветлението.

— Лошо момче!

— Сладки устни.

— Понякога е прекалено странно… да ти пуснат език в черква.

— На практика не сме в Божия храм.

— Предполагам, че на практика изпълнението ти не беше пускане на език.

— Сигурен съм, че има по-точен медицински термин за деянието.

— Има медицински термин за твоето състояние! — сопна се тя.

— Какъв ли е? — промърморих, докато се изкачвах след нея по спираловидната стълба.

— Приапизъм.

— Какво означава?

— Болезнена полова възбуда.

— Необходима ли е лекарска намеса?

— Не ти трябва доктор. Народната медицина предлага сигурен цяр.

— Така ли? Какъв?

— Як ритник в източника на проблема.

Потръпнах:

— Определено не си Флорънс Найтингейл. Ще започна да нося бандаж.

В края на спираловидната стълба имаше врата, водеща към камбанарията.

Три големи камбани с различна големина висяха от тавана в центъра на голямото помещение. Обкръжаваше ги дървена пътека, широка около метър и половина.

Камбаните бяха били за вечерня в седем и нямаше да звънят отново чак до утринната литургия. От камбанарията се разкриваше великолепна гледка към Пико Мундо, Маравила Вали и хълмовете отвъд. Обърнахме се на запад да се насладим на залеза.

Сторми извади от кошницата кутия със солени белени лешници и пъхна един в устата ми. Лешникът бе прекрасен, още по-прекрасен беше допирът на пръстите й до устните ми.

Отворих бутилката с превъзходно мерло и налях в двете чаши, които тя държеше.

Ето защо, колкото и да обичам Малкия Ози, преди малко не бях довършил кабернето, което ми поднесе — предпочитам да пия в компанията на Сторми.

Не мислете, че всяка вечер прекарваме в камбанарията — качваме се тук два-три пъти месечно, когато Сторми изпита необходимост да се извиси над света. И да бъде близо до рая.

— За Ози! — Тя вдигна чашата си за наздравица. — Дано не търпи повече загуби!

Не я попитах какво иска да каже, защото смятах, че знам. Заради огромното си туловище той е лишен от много радости на живота, които може би никога няма да познае.

Небето на запад беше оранжево като портокал, ала над нас вече притъмняваше и се обагряше във виолетово. Скоро щяха да се появят първите звезди.

— Няма нито едно облаче — замечтано промълви Сторми. — Май тази вечер ще видим Касиопея.

Имаше предвид съзвездието, наречено на името на богиня от гръцката митология, но така се казваше и майка й, починала, когато Сторми е била едва седемгодишна. Баща й беше загинал в същата самолетна катастрофа.

Тъй като нямала други близки освен чичото свещеник, от социалните служби я предложили за осиновяване. След три месеца всички кандидати се отказали, защото тя недвусмислено заявявала, че иска само загиналите си родители.

До седемнайсетата си година, когато завършила гимназия, останала в сиропиталище, а оттогава живее с чичо си, който е обявен за неин настойник.

За племенница на свещеник тя има странно отношение към Бог. Често долавям гняв, понякога стаен, друг път — съвсем явен.

— Какво става с Човека-гъба? — попита ме.

— Страшният Честър не го харесва.

— Този проклетник не харесва никого.

— Мисля, че се страхува от него.

— Е, това вече е новина.

— Той е ръчна граната с издърпан щифт.

— Страшния Честър ли?

— Не. Човека-гъба. Казва се Боб Робъртсън. Никога не съм виждал козината на гърба му така настръхнала.

— Този Робъртсън е космат, така ли?

— Думата ми е за котарака. Дори когато подгони онази немска овчарка, не беше в подобно състояние.

— Осветли ме по въпроса, старче. Как Робъртсън и Страшният Честър са се озовали на едно и също място?

— Мисля, че откакто с взлом проникнах в къщата му, Човекът-гъба ме следи.

Докато говорех, забелязах нещо да се движи в гробището, намиращо се непосредствено до църквата. Доста е старомодно, няма бронзови табелки, монтирани на гранитни плочи, обрасли с трева, а е осеяно с надгробни камъни. Желязна ограда със заострени върхове обгражда площта, заемаща три акра. Въпреки че няколко грамадни калифорнийски дъба засенчват отделни участъци, почти цялото гробище е огряно от слънцето.

Под оранжевите отблясъци от последните лъчи тревата беше добила бронзов оттенък, сенките бяха черни като въглища, аленото небе се отразяваше от полираните повърхности на гранитните надгробни плочи… Робъртсън стърчеше неподвижно като надгробен камък сред двора на църквата — не се беше скрил зад някое дърво, а стоеше на място, на което всеки можеше да го види.

Сторми остави чашата си на парапета и се наведе към кошницата:

— Донесла съм сирене, което много върви с виното.

Стори ми се, че я чувам отдалеч, така се бях замислил. Щях да се обезпокоя, ако Робъртсън бе навел глава и четеше надписа на някоя надгробна плоча. Обаче положението беше много по-тревожно. Определено не беше дошъл да отдаде почит на мъртвите, намеренията му изобщо не бяха толкова невинни.

Отметнал беше глава и се взираше в мен така напрегнато, че сякаш помежду ни прехвърчаха искри.

Отвъд дъбовете и желязната ограда се виждаше мястото, на което двете улици се пресичаха в единия край на гробището. Доколкото можех да преценя, на кръстовището не беше спряла полицейска кола със или без обозначения.

Шефът на полицията Портър беше обещал веднага да изпрати негов служител да наблюдава къщата в Кампс Енд. Но ако Робъртсън изобщо не се беше връщал вкъщи, ченгето не би могло да го проследи.

— Искаш ли солени бисквити със сиренето? — попита Сторми.

Пурпурният цвят бавно се просмукваше в лятното небе, докато оранжевите отблясъци от залязващото слънце се превърнаха в тънка ивица. Струваше ми се, че и въздухът се е обагрил в червено, черните сенки, хвърлени от дърветата и надгробните камъни, потъмняха още повече.

Робъртсън бе дошъл заедно с нощта.

И аз оставих чашата си на парапета, и промърморих:

— Ето ти проблем.

— Глупости! Солените бисквити не са проблем, само въпрос на избор.

Внезапно пляскане на криле ме накара да подскоча.

Обърнах се — три гълъба бяха влетели в камбанарията и се стрелнаха към гнездата си под купола. При рязкото движение се сблъсках със Сторми тъкмо когато тя се изправяше. Солени бисквити и парченца сирене се разпиляха на тясната дървена пътека.

— Оди, как можа! — Тя остави кутиите и се захвана да събира разпръснатата храна.

До този момент Робъртсън стоеше неподвижно сред бавно потъмняващата трева, но след като се убеди, че съм го видял, вдигна ръка като за хитлеристки поздрав.

— Ще ми помогнеш ли — промърмори Сторми, — или ще се държиш като типичен мъж?

Отначало си помислих, че онзи ми се заканва с юмрук, ала макар че светлината бързо гаснеше, след миг разбрах, че ми показва среден пръст.

— Робъртсън е тук — промърморих на Сторми.

— Кой?

— Човекът-гъба.

Ненадейно онзи се раздвижи и тръгна между надгробните камъни към църквата.

— Вечерята се отлага. — Хванах ръката на Сторми, за да й помогна да се изправи — час по-скоро трябваше да слезем от камбанарията, където бяхме в капан.

Тя обаче се обърна към парапета и възрази:

— Няма да позволя на никого да ми разваля удоволствието. Не ме е страх от този тип.

— А пък аз се боя, защото знам колко е ненормален.

— Къде е? Не го виждам.

Надвесих се над парапета и погледнах надолу, но Робъртсън го нямаше. Очевидно беше заобиколил църквата.

— Я кажи — обърнах се към Сторми. — Вратата на стълбището заключи ли се автоматично след нас, когато се качихме тук?

— Не знам. Май не.

Не ми се щеше да се окажем в капан, въпреки че можехме да повикаме за помощ и сигурно щяха да ни чуят. Вратата на камбанарията нямаше ключалка, съмнявах се, че двамата със Сторми ще съумеем да я удържим, ако разяреният Робъртсън реши да я отвори.

Хванах я за ръката и я задърпах (може би прекалено грубо), за да разбере, че няма време за губене. Забързах по дървената пътека, като прескачах разпилените парченца сирене и солени бисквити.

— Да изчезваме! — подвикнах.

— Ами кошницата…

— Зарежи я. Ще я вземем друг път… може би утре.

Бяхме оставили включено осветлението в камбанарията. Но тъй като стълбището се виеше спираловидно, не виждах последните стъпала.

Долу цареше тишина.

— Побързай! — извиках отново и без да докосвам перилото, затичах надолу толкова бързо, че като нищо можех да си строша главата.