Дийн Кунц
Чудакът Томас (17)

Седемнайсета глава

Беше застанал с лице към къщата, сякаш чакаше да го видя. След малко се обърна и тръгна към другия край на двора.

Стърчах на прага и се питах какво да направя.

Предположих, че някой съсед ме е познал и му е съобщил, че по-рано през деня в негово отсъствие съм проникнал в къщата му. Но бързината, с която беше установил самоличността ми и ме бе проследил, бе обезпокояваща.

От състоянието на парализа ме изтръгна осъзнаването, че неволно съм застрашил Ози, като съм довел психопата до дома му. Прекрачих прага, прекосих верандата, слязох по стъпалата и последвах Робъртсън.

Къщата на Ози е построена в предната част на едноакровия парцел. Заобикалящите я дървета, засадени нагъсто, я закриват от погледите на съседите.

Човекът-гъба се шмугна сред лавровите храсти и изчезна.

Лъчите на залязващото слънце проникваха между стволовете на дърветата, но гъстите клони успешно устояваха на светлината. Под сенките, ухаещи на зеленина, беше малко по-прохладно, отколкото на напечения асфалт, ала те сякаш ме задушаваха в прегръдките си.

Робъртсън не се виждаше — вероятно се беше скрил в горичката.

Бързо, но предпазливо се запровирах между дърветата, прекосих парцела от север на юг, после в обратната посока, отначало мълчаливо, после завиках: „Господин Робъртсън, къде сте?“, но той не отговори.

Проблясъците на слънцето по-скоро пречеха, отколкото да подпомагат търсенето. Осветяваха съвсем малки пространства, ала бяха прекалено начесто, та очите ми да се приспособят към полумрака.

Тъй като се страхувах да оставя горичката непретърсена и така да дам възможност на Робъртсън да ме изненада в гръб, прекалено бавно се придвижвах към вратичката в оградата. Беше затворена, но резето беше от онзи тип, който автоматично се спуска, след като някой премине през вратата.

Отвъд оградата минаваше алея, застлана с натрошени тухли, от двете страни на която се намираха гаражи, тук-там засенчвани от високи храсти мирта и палми. Огледах се и в двете посоки, но не видях жива душа.

Върнах се и отново прекосих горичката, като всеки момент очаквах Човекът-гъба да се нахвърли върху мен — може би не си беше отишъл, а дебнеше от засада, за да ме хване неподготвен. Ако той се криеше в гъсталака, вероятно разбра, че съм нащрек, защото не се опита да ме нападне.

Като стигнах до задната веранда, спрях, обърнах се и огледах миниатюрната гора. Птици хвърчаха между клоните, но не като подплашени, а само предприемащи последен полет преди залез-слънце.

Влязох в кухнята и затворих вратата. Пуснах резето, после два пъти превъртях ключа. Сложих и предпазната верижка.

Надникнах през прозорчето в горната част на вратата. Навън отново бе спокойно. Нищо не помръдваше.

Взех бутилката каберне и се върнах в дневната; половината сирене беше изчезнало от чинията, Малкият Ози все така седеше на грамадното кресло, на което, както веднъж каза, се чувстваше удобно като Царя жабок на трона му.

— Скъпи Од, вече започвах да си мисля, че си минал през някой гардероб и си се озовал в Нарния — промърмори.

Споделих с него, че съм видял Робъртсън.

— Искаш да кажеш, че е бил тук, в моята къща ли?

— Да, така мисля — отвърнах и налях вино в чашата му.

— И какво правеше?

— Може би стоеше в коридора и ни подслушваше.

— Хм, каква проява на смелост.

Оставих бутилката върху пластмасовата подложка, като се стараех да потисна страха, от който ръцете ми щяха да се разтреперят, и казах:

— Не по-голяма от моята, когато проникнах в къщата му и прерових картотеката.

— Може би имаш право. Но ти си избраник на боговете, а този тип е като хлебарка албинос, пусната само за един ден от ада.

Страшният Честър вече не беше на перваза, а се бе наместил на моето кресло. Вдигна глава, сякаш ме предизвикваше да оспоря правото му да седи където намери за добре. За кой ли път си помислих, че очите му са зелени като на демон, кроящ коварни планове.

— На твое място бих седнал другаде — промърмори Ози, после посочи бутилката. — Налей си, ако искаш.

— Не съм допил първата чаша, пък и трябва да тръгвам. Нали имам среща със Сторми Луелин и прочие… Не ставайте да ме изпратите.

— Не ми казвай какво да правя! — сопна се той и взе да се измъква от възглавниците на креслото, които подобно на листенцата на екзотично растение, хранещо се с плът, се бяха вкопчили в бедрата и задните му части.

— Наистина не е необходимо, сър.

— Не ме учи какво е необходимо, нахално пале такова! Необходимо е всичко, което искам да направя, независимо колко безсмислено изглежда.

Когато става, след като дълго е седял, лицето му почервенява от усилието или пък става бледо като платно. Изтръпвам при мисълта, че съвсем обичайно действие го уморява толкова много.

За щастие този път той нито почервеня, нито пребледня. Може би защото виното му бе дало сили и бе изконсумирал едва половината сирене, но се изправи на крака значително по-бързо, отколкото пустинна костенурка се измъква от подвижни пясъци.

— След като си направихте труда да станете — казах, — най-добре заключете след мен. И дръжте всички врати заключени, докато тази история приключи. Не отваряйте, преди да погледнете през шпионката.

— Не се страхувам от този тип! — отсече Ози. — Вътрешните ми органи са така добре подплатени, че е трудно да ги достигне нож или куршум. Пък и знам това-онова за самозащитата.

— Робъртсън е много опасен, сър. Може би досега се е въздържал, но когато превърти, ще прояви такава жестокост, че подвизите му ще бъдат на първо място в новинарските емисии по света. Аз се боя от него.

Ози небрежно махна с шестопръстата си ръка:

— За разлика от теб имам оръжие. И не само едно.

— Дръжте ги под ръка. Много съжалявам, че неволно го доведох при вас.

— Глупости! Той е като дъвка, залепнала за подметката ти, за която не подозираш.

Всеки път, като си тръгвам от дома му, Ози ме прегръща, сякаш съм любимият му син. И всеки път се изненадвам, че изглежда толкова крехък въпреки огромното си туловище. Струва ми се, че напипвам поразително слаб Ози, обгърнат от тлъстините, Ози, смазван от бремето на плътта, което животът е струпал върху него.

Преди да затвори вратата, той подхвърли:

— Целуни Сторми от мен.

— Непременно.

— И я доведи да види красивата ми експлодирала крава и злото, което олицетворява.

— Ще бъде потресена. Ще й се наложи да се подкрепи с вино. Ще донесем една бутилка.

— Недейте. Имам цяла изба.

Изчаках на верандата, докато чух щракването на резето.

Прегазих останките от кравата, осеяли алеята, заобиколих мустанга, но преди да се кача, огледах тихата улица. Нямаше следа нито от Робъртсън, нито от прашния форд експлорър.

Седнах зад волана, включих двигателя… изведнъж се изплаших, че ще бъда взривен като кравата. Бях прекалено изнервен.

Подкарах по прашния път към църквата „Сейнт Бартоломю“, намираща се в старинната част на градчето; непрекъснато поглеждах в огледалцето за обратно виждане, за да проверя дали имам „опашка“. Не забелязах нито едно превозно средство, което да ме преследва. Ала имах усещането, че ме наблюдават.