Дийн Кунц
Чудакът Томас (15)

Петнайсета глава

Вече бяхме в центъра на Пико Мундо. Изведнъж Елвис ми направи знак да спра пред някаква черква.

Подаде ми ръка; дланта му беше топла и силна като дланта на Пени Калисто.

Вместо да се здрависа с мен, хвана двете ми ръце. Може би искаше да ми благодари, но ми се стори, че жестът му означава нещо повече.

Изглеждаше разтревожен за мен. Лекичко стисна дланта ми, като настойчиво ме гледаше в очите, после отново я стисна.

— Не се безпокой, всичко е наред — промърморих, само за да кажа нещо.

Той слезе от колата, без да отвори вратата, и се изкачи по стъпалата към църквата. Наблюдавах го, докато влезе и изчезна от погледа ми.

Срещата ми със Сторми беше в осем часа, дотогава имаше още доста време.

„Занимавай се с нещо — казваше баба Шугарс, — ако ще играй покер, бий се, карай бързи коли, защото безделието ще ти докара по-големи неприятности.“

Дори да не ми беше дала този мъдър съвет, не можех да отида на мястото на срещата и да чакам Сторми да се появи. Знаех, че ако не се захвана с нещо, мислите ми ще бъдат обсебени от Боб Робъртсън и сатанинските му досиета.

Докато безцелно шофирах по улиците, изведнъж ми хрумна да позвъня на П. Осуалд Бун, двестакилограмовия мъжага с шест пръста на лявата ръка.

Малкият Ози вдигна на второто позвъняване:

— Од, моята хубава крава експлодира!

— Експлодира ли?

— Бум! В един миг светът е прекрасен, в следващия хубавата ти крава е разкъсана на парчета.

— Кога се е случило? Как така не съм чул?

— Стана точно преди два часа и двайсет и шест минути. Полицаите вече си отидоха, ама да знаеш, че макар да са виждали какви ли не страхотии, и те бяха потресени.

— Преди малко се видях с шефа им Портър, обаче не спомена за това.

— Бас държа, че е трябвало ченгетата да обърнат едно-две питиета, преди да си напишат рапорта.

— А вие как сте?

— Не съм сломен от скръб, защото щеше да е несправедливо да страдам толкова за смъртта на едно животно, но ми е тъжно.

— Знам колко обичахте тази крава.

— Наистина я обичах.

— Смятах да ви дойда на гости, но май моментът не е подходящ.

— Тъкмо напротив, скъпи Од. Няма нищо по-страшно от това да бъдеш сам, когато любимата ти крава е експлодирала.

— Ще бъда при вас след няколко минути.

Малкият Ози живее в квартал „Джак Флатс“; след като в края на четирийсетте години на миналия век централната част на градчето се превърна в туристическа атракция, по-невзрачните магазини за автомобилни гуми и оръжия бяха преместени във „Флатс“.

Преди двайсет години обаче край Грийн Муун Роуд и магистралата изникнаха лъскави търговски центрове, които отнеха клиентите на магазинчетата в крайния квартал.

Постепенно настъпиха подобрения и в „Джак Флатс“. Старите търговски индустриални сгради бяха съборени, на мястото им построиха къщи и жилищни сгради.

Още преди съгражданите на Малкия Ози да се усетят колко престижен ще стане кварталът, той купи едноакров парцел, разруши някогашния ресторант и съгради къщата мечта (както я виждаше в представите си).

Двуетажната постройка е с асансьор и широки врати, подовете са армирани. По този начин Ози свободно преминава от стая в стая, освен това се е осигурил в случай, че (както се страхува Сторми) напълнее толкова, та като умре, да се наложи да го извадят с кран и да го натоварят на камион с платформа.

Не предполагах, че гледката пред къщата ще бъде толкова потресаваща. Застанах под високо дърво, което хвърляше широка сянка под светлината на залязващото слънце, и невярващо се втренчих в грамадния труп. Знам, че всичко живо на тази земя рано или късно умира, ала внезапната и преждевременна кончина винаги е шокираща.

Краката, части от взривената глава и парчета от тялото бяха разпръснати по моравата, храстите и тротоара.

Черно-бялата крава от прочутата порода „Холщайн“, голяма колкото джип, доскоро беше прикрепена на два високи стоманени стълба, които не бяха разрушени от експлозията. Сега там стърчаха само задните й части, които се бяха завъртели към улицата, сякаш животното се разголваше пред минувачите.

Отдолу преди висеше табелата на ресторанта, който навремето се намираше на мястото на къщата. Малкият Ози не запази дъската с надписа, остави само грамадната пластмасова крава.

Според него тя не беше най-голямото украшение на света, а произведение на изкуството.

Четири от множеството книги, написани от него, бяха посветени на изкуството, затова се предполагаше, че разбира от тези неща. Тъй като Малкият Ози е най-прочутият жител на Пико Мундо (имам предвид жив) и може би най-уважаваният, и тъй като построи истински дворец във „Флатс“, когато всички очакваха кварталът напълно да западне, само той можеше да убеди градската управа да му разреши да запази кравата като произведение на изкуството.

С течение на времето „Флатс“ се превърна в един от най-престижните райони в градчето, тогава някои съседи на Ози — немного, но най-опърничавите — започнаха да се оплакват, че грамадната пластмасова крава загрозява гледката. Може би някой от тях в крайна сметка я беше взривил.

Прекосих моравата, осеяна с пластмасови отломки, изкачих стъпалата на предната веранда, но преди да позвъня, Малкият Ози отвори входната врата, застана на прага и промърмори:

— Здрасти, Од! Виждаш ли какви поразии може да направи един необразован глупак? Утешавам се с мисълта, че изкуството е вечно живо, а критиците са насекоми-еднодневки.

— Шекспир ли го е казал? — попитах.

— Не. Цитирам Рандал Джаред. Невероятен поет, потънал в забвение, защото сега в университетите учат хлапетата само как да станат фукльовци и подмазвачи.

— Ако искате, ще почистя, сър.

— В никакъв случай! Нека гледат руините цяла седмица, дори месец, тез’ отровни змии, що само знаят да съскат.

— Е, това вече е от Шекспир.

— Грешиш. Цитатът е от есе на У. Б. Даниъл, посветено на критиците. След време ще разчистя отломките, но задникът на прекрасната крава ще си остане набучен на оградата — това е моят отговор към тия простаци, дето залагат бомби.

— Значи наистина е имало бомба…

— О, да. Малка бомба, заложена през нощта, и с часовников механизъм, та да могат змиите, изпълнени с ненавист, да бъдат далеч от местопрестъплението по време на взрива. И това не е от Шекспир. Казал го е Волтер по адрес на критиците.

— Сър, безпокоя се за вас.

— Не бери грижа, синко. На тия страхливци им стига куражът колкото да гръмнат посред нощ една пластмасова крава, обаче не им стиска да се изправят пред мъжага като мен.

— Не говоря за тях. Май сте вдигнали кръвното.

Той пренебрежително махна с ръка:

— Ако имаше моята физика и в кръвта ти бъкаше от холестеролни молекули с размерите на миниатюрни бонбони, щеше да разбереш, че избликът на справедлив гняв е единственото, което предпазва артериите от запушване. Справедливият гняв и умерени дози червено вино. Ела, синко. Ще си отворим бутилка хубаво вино и ще пием за унищожаването на всички критици, „тази проклета раса кръвожадни алигатори“.

— Е, това вече го е казал Шекспир.

— Да му се не види, престани с този Шекспир! Бардът от Ейвън не е единственият писател!

— Да, обаче ако продължа да предполагам, рано или късно ще улуча — отвърнах и последвах Ози в къщата.

— С такива ли жалки номера изкара гимназията?

— Да, сър.

Домакинът ме покани в дневната и отиде за бутилка каберне совиньон; останах сам със Страшния Честър.

Този Честър не е тлъст, но е грамаден и безстрашен. Веднъж видях как агресивна немска овчарка подви опашка пред него.

Предполагам, че дори свиреп питбул щеше да стори същото и да хукне да търси по-лесна плячка.

Козината на Страшния Честър е оранжева на черни шарки. Като му гледа оранжево-черната муцунка, човек ще предположи, че е член на старата рокгрупа „Кис“, дето се правеха на сатанисти.

Въпросното животно се беше разположило на перваза на прозореца, зяпаше двора и се преструваше, че не ме забелязва.

Не ми докривя от пренебрежението му. Важното е, че никога не е препикавал обувките ми.

След около минута благоволи да извърне глава и ме изгледа с царствено презрение, после отново се съсредоточи върху гледката през прозореца.

Изглежда, наблюдаването на взривената пластмасова крава му навяваше философски размисли. Може би беше използвал осем от деветте си живота и за пръв път усещаше ледения полъх на смъртта.

Великанските мебели в дневната на Ози са изработени по поръчка и са много удобни. Персийският килим в пастелни тонове и махагоновите полици, отрупани с книги, създават впечатление за уют.

Въпреки че обувките ми още бяха в опасност от препикаване, бързо се успокоих и вече не изпитвах усещането за предстояща катастрофа, което ме измъчваше, откакто сутринта видях Пени Калисто пред дома си.

След около половин минута Страшният Честър отново ме изправи на нокти с гневното си съскане. Разбира се, всички котки притежават тази способност, но Честър си съперничи по съскане с гърмящите змии и кобрите.

Нещо отвън така го стресна, че се изправи на перваза, изгърби се, козината му настръхна.

Макар че не аз го бях раздразнил, за всеки случай се приплъзнах към ръба на креслото, готов да скоча на крака при първия признак на опасност.

Честър отново изсъска и задраска стъклото. От неприятния звук ме побиха тръпки.

Изведнъж ми хрумна, че може би непознатите бомбаджии са се върнали да взривят и задника на кравата, който упорито стърчеше на оградата.

Котаракът отново задраска по стъклото. Не издържах и станах. Предпазливо пристъпих към прозореца, не защото се страхувах, че ще ме улучи запратен коктейл „Молотов“ — просто не исках проклетото животно да изтълкува погрешно действията ми.

Отвън стоеше Човекът-гъба Боб Робъртсън и се взираше в къщата.