Дийн Кунц
Чудакът Томас (12)

Дванайсета глава

Понякога, видя ли настъпващи бодаци, се сещам за глутница дебнещи вълци. Друг път ми напомнят на прокрадващи се котки.

Този път бодаците, които нахлуваха в дневната, ми навяха тревожното усещане за гадни насекоми. Движеха се предпазливо и все пак бързо като върволица хлебарки.

Двайсет, трийсет, четирийсет… Трептейки, проникваха в стаята — тихи и черни като сенки, само че за разлика от сенките не бяха проекция на предмети или хора.

Струяха през зеещата входна врата, през лошо уплътнените прозорци на дневната, все едно бяха сажди, всмуквани от въздушно течение.

Опитах се да ги преброя — петдесет, шейсет, седемдесет… и се отказах. Никога досега не се бях натъквал на толкова бодаци едновременно.

Въпреки че от мястото, на което стоях, не виждах коридора, знаех откъде са проникнали в къщата. Със сигурност не бяха възникнали от само себе си сред прахоляка и мухлясалите къси чорапи, които се въргаляха под леглото на Човека-гъба. Нито бяха излезли от дрешника, убежище на върколаци, от крановете за водата в банята или от тоалетната. Бяха дошли от черната стая.

Изглеждаха нетърпеливи да излязат от къщата и да разгледат Пико Мундо… докато внезапно един се отдели от гъмжилото и спря в средата на дневната. Огледах се за някакво оръжие, но си дадох сметка, че нито едно кухненско приспособление, нито един отровен почистващ препарат не може да нарани безплътното същество. Затаих дъх.

Бодакът така се беше привел, че ръцете му (ако изобщо бяха ръце), стигаха до коленете му. Въртеше глава и търсеше по мокета следи, оставени от жертвата му.

Нито един вампир, скрит в мрака, надушващ миризмата на кръвта на дете, не е изглеждал толкова зъл.

Продължавах да наблюдавам през процепа между касата и вратата, все едно любопитството ми бе примка, която ме задържаше дори когато разумът ми подсказваше да бягам.

Докато безплътните същества продължаваха да преминават на талази край мен, моят преследвач се изправи и изпъна рамене. Бавно завъртя глава наляво, после надясно.

Съжалих, че съм използвал шампоан с аромат на праскова, внезапно подуших миризмата на печено месо, полепнала по кожата и косата ми. Готвач на аламинути, който току-що е напуснал мястото си зад скарата, е най-лесната жертва на лъвове и още по-страшни създания.

Мастиленочерният бодак нямаше лице, а нещо като муцуна, но без ноздри, не виждах нито очи, нито уши. Въпреки това се озърташе, сякаш бе чул дишането ми или бе надушил миризмата на дим. Стори ми се, че се взира във вратата на кухнята. Беше сляп като библейския Самсон, но някак си ме виждаше.

Знаех с подробности историята за Самсон и блудницата Далила, която го приспала на коленете си и филистимците го остригали и извадили очите му, защото той беше класически пример за страданието и ужасната съдба, която сполетява… надарените хора.

Въпреки безплътността си бодакът, по-висок от мен, беше внушителен и страховит. Предизвикателната му поза подсказваше, че за него съм като мишката за котката, че нищо не му струва да ме убие.

Затаих дъх и усетих, че белите ми дробове ще се пръснат.

Желанието да побягна беше неудържимо, но не помръднах, защото се страхувах, че ако бодакът не ме е видял, то отварянето на летящата врага ще го накара да се нахвърли върху мен.

Изминаха няколко минути, които ми се сториха като часове, после за моя изненада призрачното същество отново се приведе, с тромави стъпки последва другарите си и като черна панделка се изниза през процепа в стената до неуплътнения прозорец.

Най-сетне се осмелих да си поема дъх — първата глътка въздух ми се стори сладка като изворна вода, и продължих да наблюдавам как фантомите напускат къщата.

Когато и последният излезе, много предпазливо се върнах в дневната.

Поне стотина бодаци бяха минали през това помещение. Най-вероятно бяха минимум двеста.

Въпреки това нито едно списание или романче не бе разлистено. Преминаването им не беше оставило нито следа по мокета.

Застанах до прозореца откъм фасадата, огледах посърналата морава и улицата, обляна от слънцето. Доколкото можех да преценя, нито едно от призрачните същества не беше наблизо.

Неестественият студ в малката къща се беше изпарил заедно с бодаците. Жегата проникваше през тънките стени, всяка повърхност в дневната изглеждаше като нажежен реотан на електрическа печка.

Забелязах, че при излизането си зловещите сенки не са оставили никакви следи и по стените на коридора.

За трети път пристъпих към онази врата.

Черната стая беше изчезнала.