Дийн Кунц
Чудакът Томас (8)

Осма глава

Човекът-гъба носеше претъпкани пликове с покупки; беше блед и подпухнал, сивите му очи бяха воднисти, озадачено се взираше се във витрините, все едно беше човек, страдащ от Алцхаймер, който е избягал от болницата и се е озовал в съвършено непознат свят.

— Какво е онова жълтото на главата му? — попита Сторми.

— Коса.

— Повече прилича на плетена еврейска молитвена шапчица.

— Не, коса е.

Човекът-гъба влезе в сладкарницата.

— Бодаците още ли са с него? — поинтересува се Сторми.

— Да, но за разлика от одеве са само трима.

— И са в моята сладкарница с него, така ли?

— Да.

— Ще ми прогонят клиентелата.

— Глупости. Никой не ги вижда.

— Няма значение! Как според теб се отразяват на работата злите духове? — сопна се тя. — Чакай ме тук.

Подчиних се. Сладоледът се разтопяваше във фунийката, но бях загубил интерес към него.

През витрината видях, че Човекът-гъба стои пред остъкления шкаф с различните видове сладолед. Наведе се да ги разгледа, после посочи с пръст.

Сторми се въртеше около него и се преструваше, че бърше стъклото.

От опит знаех, че трябва да се доверявам изцяло на интуицията си, въпреки това не последвах Сторми в сладкарницата, за да я пазя. Беше ме помолила да чакам на скамейката. Нямах намерение да предизвиквам гнева й. Като повечето мъже мразя да ми се кара жена, която тежи по-малко от петдесет кила дори след обяд по случай Деня на благодарността.

Ако имах вълшебната лампа на Аладин и дух, който да ми изпълни само едно желание, щях да поискам да ме пренесе в магазина за автомобилни гуми сред каучуковите изделия, чиито заоблени форми ми действаха успокояващо.

Спомних си обаче как горкичкият Том Джед ми махаше за сбогом с отсечената си ръка и реших все пак да довърша сладоледа. Никой не знае кога наближава края на земния си път. Кой знае, може това да е последната фунийка сладолед в живота ми.

Тъкмо свърших, Сторми се върна и отново седна до мен:

— Поръча си сладолед за вкъщи. Една кутия лешников с кленов сироп и една — портокалов с шоколадов сироп.

— Видът има ли значение?

— Не знам. Ти ще прецениш. Само те информирам. Във всеки случай тоя тип е суперстранен. Ще ми се да престанеш да се занимаваш с него.

— Знаеш, че не мога.

— О, да, имаш комплекс за месия — съдено ти е да спасиш човечеството!

— Не е вярно. Просто… притежавам някаква способност. Нямаше да ми е дадена, ако не се очакваше да я използвам.

— Може би не е дарба, а проклятие.

— Дарба е. — Почуках се по челото. — Ето я кутията, в която се пази.

Човекът-гъба излезе от сладкарницата. Освен двата големи плика от търговския център носеше термоплик със сладоледите.

Огледа се, сякаш не беше сигурен откъде е дошъл. Странната му полуусмивка, постоянна като татуировка, за миг се разшири, той кимна, сякаш се съгласяваше с нещо, което си беше казал.

Тръгна към водопада и едва тогава забелязах, че го следват двама бодаци. Третият беше останал в сладкарницата.

Изправих се:

— Ще се видим довечера, сладурче.

— Постарай се да останеш жив — намръщи се Тери. — Както знаеш, не съм надарена със способността да виждам мъртъвци.

Оставих знойната красавица с розово-бяла униформа да контактува с похотливите тропически рибки и последвах странния тип — излязохме от търговския център, жаркото слънце едва не прогори роговиците ми.

Нажеженият асфалт ми се стори само с няколко градуса по-хладен от катранените ями, които преди милиони години са погълнали динозаврите. Горещият въздух изсуши устните ми, лъхна ме характерната миризма на пустинните градове през лятото — смесица от нагрят силиций, цветен прашец от кактуси, сол от отдавна пресъхнали морета и отработени газове, застинали в сухия въздух като бледа мъглявина от минерални частици, разположени спираловидно в планински кристал.

Прашният форд експлорър на Човека-гъба беше паркиран близо до моята кола. Ако силата ми на медиум беше по-голяма, автомобилите ни щяха да бъдат паркирани един до друг.

Той отвори багажника, сложи вътре пликовете с покупките.

Бях забравил да поставя фолиото за предпазване на таблото, воланът така се беше нажежил, че не можех да го докосна.

Включих двигателя и климатика, нагласих страничното огледало и огледалцето за обратно виждане така, че да наблюдавам странния тип.

За щастие движенията му бяха бавни като разрастването на плесен. Когато изкара на заден ход колата, го последвах, без парченца от кожата на пръстите ми да залепнат за волана.

Още преди да излезем на улицата си дадох сметка, че нито един бодак не го е последвал, след като излезе от търговския център. Нито един не седеше в колата му, нито пък я следваше пеш.

Спомних си как преди, когато излезе от закусвалнята, по петите му вървяха поне двайсет бодаци, но накрая бяха останали само три. Обикновено те са много упорити в преследването на човека, който предизвиква пристъпите им на насилие, и не го изоставят, докато не се пролее и последната капка кръв.

Запитах се дали в крайна сметка той наистина е зловещото превъплъщение на смъртта, както бях предположил отначало.

Нажеженият асфалт блестеше като гладка водна повърхност, но експлорърът се движеше, без да остави никаква следа.

Въпреки че бодаците бяха изчезнали, продължих преследването. Смяната ми в закусвалнята беше приключила, имах на разположение целия следобед и вечерта. Няма по-голям нервак от готвач на аламинути, който не е зает с работа.