Дийн Кунц
Чудакът Томас (67)

Шейсет и седма глава

Сега живея сам в апартамента на Сторми сред еклектично подбраните мебели. Старите лампиони с копринени абажури и обсипани с мъниста ресни. Креслата в стил стикли с контрастиращите табуретки за крака. Гравюрите на Максфийлд Париш и пъстроцветните вази от панаирджийско стъкло.

Тя никога не бе имала много в този живот, ала бе успяла да направи своето кътче от света красиво като кралски дворец с най-простичките нещица. Най-голямото богатство е онова, което се крие в сърцата ни.

Продължавам да виждам мъртъвци и от време на време се чувствам длъжен да правя нещо по въпроса. Както и преди тази стратегия често довежда до необичайно количество пране.

Понякога, когато се будя нощем, ми се струва, че чувам гласа й да ми казва: „Впримчи ме, Од“. Оглеждам се, но никога не я виждам. Въпреки това съм сигурен, че е някъде тук. Ето защо я впримчвам и й разказвам всичко, което ми се е случило напоследък.

Елвис се мотае с мен по-често отпреди. Много му харесва да ме гледа как се храня. Купих си няколко негови албума, често седим заедно в дневната под меката светлина на лампионите и слушаме песните му от времената, когато е бил млад, жив и е знаел къде му е мястото.

Според Сторми се намираме в новобранския лагер, за да се обучаваме. Тя вярваше, че ако не преминем през всички препятствия на този свят и не преодолеем всевъзможните му изпитания, няма да получим следващия си живот от голямото приключение. За да бъда с нея, никога няма да се предам — ще упорствам като булдог, ако трябва, ала понякога ми се струва, че обучението е ненужно тежко.

Казвам се Од Томас и съм готвач на аламинути. Водя необикновено съществуване в моето pico mundo — моя мъничък свят, ала поне живея в покой и хармония.