Дийн Кунц
Чудакът Томас (64)

Шейсет и четвърта глава

В петък сутринта, само ден след като шерифът Портър бе изписан от реанимацията, лекарите наредиха да бъда преместен в самостоятелна стая.

Дадоха ми едно от онези луксозни местенца, които по нищо не отстъпват на хотелските стандарти. По-точно същото, в което се изкъпах, докато чаках шерифа да се свести.

Когато изразих загриженост за цената и им напомних, че съм готвач на аламинути все пак, директорът на Окръжната болница лично ме увери, че ще приспадне всички разходи, които застрахователната компания откаже да плати.

Геройският ми ореол ме смущаваше — не исках благодарение на него да получавам някакво по-специално отношение. Въпреки това приех това щедро предложение, защото в обикновена болнична стая Сторми имаше право да ме навестява само веднъж дневно, докато сега можеше да се премести при мен и да бъдем заедно двайсет и четири часа на денонощие.

От Полицейското управление бяха поставили охрана пред стаята ми. Но не защото някой представляваше заплаха за мен, а за да държат медиите настрана.

Казаха ми, че събитията в търговския център „Грийн Муун“ били в центъра на вниманието навсякъде по света. Не исках да чета никакви вестници, нито пък да включвам телевизора.

Стигаше ми това, че ги преживявах отново и отново в кошмарите си. Дори ми идваше в повече.

При възникналите обстоятелства да оставим сватбата си за събота май не беше особено практично решение. Журналистите знаеха за плановете ни и щяха да обкръжат съда. Този и други непреодолими проблеми ме накараха да се съглася с желанието на Сторми да отложим женитбата си с един месец.

В петък и събота ме навестиха множество приятели, помъкнали цветя и подаръци.

Страшно се зарадвах, когато видях Тери Стомбоу. Духовният ми наставник, спасителното ми въже, когато бях на шестнайсет и бях решил да заживея самостоятелно. Без нея нямаше да имам нито работа, нито къде да отида.

Виола Пийбоди се появи без дъщеричките си и ми каза, че Николина и Левана щели да останат без майка, ако не съм бил аз. На следващия ден дойде заедно с момичетата. Оказа се, че манията на Николина към розовото бе свързана с любовта й към сладоледите на „Бърк & Бейли“; униформата на Сторми винаги я бе очаровала.

Малкият Ози ме посети без Страшния Честър. Когато го избъзиках за жълтите панталони и хавайската риза, с които бе дошъл в интензивното, той отрече и ми заяви, че никога не би се пременил така — подобни „крещящи одежди“ щели да го направят още по-дебел, отколкото бил всъщност. А той, както ми призна, не бил лишен от известна суета. Както се оказа, Сторми си бе измислила тази история само за да повдигне настроението ми в реанимацията, съзнавайки колко угнетен се чувствах.

Баща ми също дойде да ме види, помъкнал Бритни със себе си. Имаше най-различни планове как да претворим историята ми в книги и филми, да я продадем на телевизията и къде ли още не. Когато си тръгна, май не беше особено доволен.

Майка ми не ме посети.

Розалия Санчес, Бърти Орбик, Хелън Арчес, Поук Барнет, Шеймъс Кокоболо, Лизет Рейнс, семейство Такуда и още толкова много хора…

При това положение просто нямаше как да избягам от жестоката статистика, която бих предпочел никога да не науча. Четирийсет и един човека от присъстващите в търговския център бяха ранени, а деветнайсет бяха загинали.

Всички казваха, че подобен брой жертви си е цяло чудо.

Какво ли се бе случило с нашия свят, че деветнайсет мъртъвци да изглеждат като някакво чудо?

След като местните, щатските и федералните власти проучиха количеството пластични експлозиви в камиона, стигнаха до извода, че то би унищожило цялото северно крило на търговския център, както и значителна част от постройката в южния му край.

Те твърдяха, че ако бомбата бе избухнала, броят на жертвите би варирал между петстотин и хиляда.

Бърн Икълс бе спрян, преди да убие повече от трима пазачи, ала амунициите му бяха достатъчни, за да застреля десетки купувачи.

През първата нощ в хотелската ми болнична стая Сторми лежеше до мен и държеше ръката ми. Когато се будех от кошмарите, тя ме придърпваше към себе си и ме притискаше в обятията си, докато ридаех. Шепнеше ми успокояващо и ме даряваше с надежда.

В неделя следобед Карла доведе шерифа. Уайът Портър седеше в инвалидна количка, бутана от жена му. Той разбираше прекрасно, че не исках да говоря пред медиите, нито пък да продавам историята си на разни издателства, филмови компании и телевизии, които да я превърнат в блудкави книжлета и сериалчета. Шерифът бе обмислил доста варианти как да отблъснем тези хищни акули, за което искрено му се възхищавах.

Въпреки че Бърн Икълс бе отказал да говори, разследването се развиваше със забележителна бързина благодарение на обстоятелството, че един човек на име Кевин Госет, блъснат от мотокара, бе направил пълни самопризнания.

Госет, Икълс и Варнър се познавали от доста отдавна. Сближени от перверзните си сексуални наклонности, на четиринайсетгодишна възраст те развили интерес към сатанизма. Навярно отначало всичко било само игра, ала тя съвсем скоро прераснала в нещо доста по-сериозно.

Когато били на петнайсет години, за пръв път извършили убийство. Много им харесало, а и сатанизмът го оправдавал. Госет го нарекъл „просто една малко по-различна вяра“.

Когато станали на шестнайсет, те се заклели на тъмния си господар, че ще станат полицаи поради две причини — първо, това щяло да им осигури перфектно прикритие, и второ, задължение на всеки истински поклонник на Сатаната било да компрометира уважаваните институции на обществото.

Впоследствие Икълс и Варнър наистина станали ченгета, но Госет размислил и се насочил към учителското поприще. Покваряването на младежта също било отговорна задача.

Тримата приятели от детинство се запознали с Боб Робъртсън преди шестнайсет месеца благодарение на сатанински култ, където издирвали и други хора със сходни на техните интереси. Култът изобилствал от кандидати за оргии и най-различни сексуални забавления, ала Робъртсън ги привлякъл с богатството на майка си.

Първоначално имали намерение да убият него и майка му заради ценностите в къщата им — ала после открили, че Човекът-гъба бил готов да си плати за онова, което наричал „ужасната вест“, и станали партньори. Убили майка му и нагласили нещата така, сякаш жената е издъхнала в пламъците на случайно лумнал пожар, след което отрязали ушите й и ги подарили на Робъртсън като сувенир.

Съдържанието на кутиите в камерата на Човека-гъба всъщност идвало от колекциите на Икълс, Варнър и Госет. Самият Робъртсън изобщо нямал куража да затрие собственоръчно когото и да било, ала заради щедростта му другите трима искали и той да се чувства като пълноправен член на братството им.

С паричките на Човека-гъба пред тях се отваряли невероятни възможности. Госет не си спомнял кой пръв предложил да си изберат един град и да го превърнат в ад посредством серия внимателно планирани зверства, докато го унищожат напълно. Прехвърлили множество селища, докато най-накрая се спрели на Пико Мундо — той им се сторил идеалният избор, защото нито бил прекалено голям, за да ги затрудни разрушаването му, нито прекалено малък, че да бъде безинтересен.

Търговският център „Грийн Муун“ бил първата им цел. Възнамерявали да убият шерифа и да взривят комплекса — след което посредством серия прецизно обмислени коварни ходове, достойни за Пиколо Макиавели — да поемат контрола над полицейското управление. След това унищожаването на града щяло да бъде лесно като детска игра и можели да се отдадат на воля на сатанинските си ритуали.

Боб Робъртсън се преместил в Кампс Енд, защото този квартал му предоставял идеална възможност за прикритие. Освен това той имал намерението да управлява разумно богатството си, така че да си осигури колкото се може повече забавления, а не да прахоса състоянието си за година-две.

После шерифът ми разказа как възнамерявал да защити мен и Сторми и да ми помогне да запазя в тайна шестото си чувство. Лицето му изглеждаше изнурено и изпито и аз си помислих, че сигурно изглеждам още по-зле. Бях предал на Карла да му каже за трупа на Робъртсън в Църквата на шепнещата комета, за да може той своевременно да включи тази подробност в доклада си. Уайът Портър винаги се бе отнасял добре към мен, ала това, което чух сега от устата му, просто ме смая. Колко се възхищавах на този човек!

Сторми каза, че само гений би могъл да измисли подобно нещо. Явно началникът на полицията не бе прекарал цялото си време във възстановяване.