Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Odd Thomas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
art54(2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми(2023 г.)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Чудакът Томас

Преводач: Весела Прошкова; Адриан Лазаровски

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18901

История

  1. —Добавяне

Шейсет и трета глава

Със Сторми Луелин се преместихме от новобранския лагер за втория от трите си живота. Заедно преминахме през невероятни приключения в следващия свят.

Повечето представляваха чудесни романтични пътешествия до тайнствени екзотични местенца, съпроводени от удивителни случки, в които участваха най-различни ексцентрични персонажи — като господин Индиана Джоунс, който не искаше да си признае, че всъщност е Харисън Форд, Люк Скайуокър и дори леля ми Симри, която напомняше малко на Джаба Хътянина, ала бе неизмеримо очарователна… както и Елвис, разбира се.

Други приключения пък бяха мрачни и загадъчни, изпълнени с грохот на гръмотевици, мирис на кръв и прокрадващи се орди бодаци, с които майка ми бягаше на четири крака.

От време на време осъзнавах, че Бог и Неговите ангели ме наблюдават от небесата на този нов свят. Имаха огромни лица с приятно зеленикав оттенък — рядко бели — лишени от каквито и да е черти, с изключение на очите им. Навярно си мислите, че са изглеждали страшничко без уста или нос, ала те излъчваха такава любов и загриженост, че аз винаги им се усмихвах, преди да изчезнат сред облаците.

Впоследствие съзнанието ми се проясни достатъчно, за да разбера, че всъщност бях преминал през хирургията и се намирах в едно от леглата на отделението по реанимация на Окръжната болница.

Значи в крайна сметка не ме бяха повишили от новобранския лагер.

Господ и ангелите бяха лекари и медицински сестри. А Симри — която и да беше тя — едва ли приличаше на жабоподобния Джаба Хътянина от „Междузвездни войни“.

Когато една от сестрите влезе в преградката ми (бяха ме сложили в обща стая), за да провери данните ми, възкликна:

— Я виж ти кой се е събудил! Знаеш ли как се казваш?

Кимнах.

— Можеш ли да ми го кажеш?

Едва когато се опитах да й отговоря, осъзнах колко изтощен съм всъщност. Гласът ми беше тънък и немощен.

— Од Томас.

Тогава тя започна да ми обяснява какъв герой съм бил и как съвсем скоро съм щял да се възстановя, ала аз само й прошепнах едва-едва:

— Сторми.

Страхувах се да произнеса името й. Страхувах се от ужасните новини, които можеха да ме връхлетят. Името й обаче беше толкова вълшебно, че веднага харесах вкуса му върху езика си, след като вече бях събрал куража да го изрека.

Сестрата, изглежда, помисли, че се оплаквах от пресъхнало гърло, защото ми предложи да ми даде едно-две кубчета лед, които да разтопя в устата си. Аз обаче решително поклатих глава и заявих:

— Сторми. Искам да видя Сторми Луелин.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Чувах тихичкото и бързо бип-бип-бип от монитора.

Сестрата повика някакъв лекар да ме прегледа. Той направо изпадна в благоговение, когато ме видя — доста притеснителна реакция при вида на един готвач на аламинути, който не е свикнал с такова отношение (ако изобщо може да се свикне с подобно нещо).

Помня, че използваше думата герой прекалено често и аз го помолих с хриптящия си глас да не го прави повече.

Чувствах се адски уморен. Не исках да си легна да спя, преди да съм видял Сторми. Поисках да я доведат при мен.

Те не ми отговориха веднага и това ме разтревожи не на шега. Сърцето ми щеше да се пръсне, а раните ми пулсираха в унисон с ударите му въпреки болкоуспокояващите, с които ме бяха натъпкали.

Тревожеха се, че дори петминутно посещение ще ме натовари прекалено много, ала аз ги помолих толкова горещо, че най-накрая й разрешиха да дойде да ме види.

Когато я зърнах, заплаках.

Тя също заплака. Ох, тези черни египетски очи!

Бях твърде изтощен, за да протегна ръка към нея. Тя плъзна длан по парапета на леглото и я положи върху моята. Намерих сили да вплета пръсти в нейните в своеобразен възел на любовта.

Сторми бе седяла часове в чакалнята на интензивното отделение, облечена в униформата на „Бърк & Бейли“, която толкова ненавиждаше. Розови обувки, розова пола, розово-бяла блузка. Мечтата на Николина — малката дъщеря на Виола Пийбоди.

Казах й, че това сигурно е най-жизнерадостната премяна, мяркала се някога пред реанимацията, ала тя ме информира, че в момента и Малкият Ози се намирал там, облечен с жълти панталони и хавайска риза, разплут на два стола. Виола също била там. И Тери Стомбоу.

Когато я попитах защо не носи веселата си розова шапчица, тя изненадано опипа главата си, осъзнавайки за пръв път, че я няма там. Явно хаосът в търговския център наистина беше невъобразим.

Затворих очи и отново заридах, ала не от радост, а от мъка. Тя стисна окуражаващо ръката ми и това ми даде силата да заспя.

По-късно Сторми се върна за още едно петминутно посещение и когато ми каза, че ще трябва да отложим сватбата, аз продължих да настоявам да я направим в събота. След онова, което се бе случило, градът щеше да зареже всички формалности и дори ако чичото на годеницата ми не пожелаеше да наруши църковните канони и да ни венчае в болничната стая, винаги можехме да сключим граждански брак.

Надявах се, че сватбената ни церемония веднага ще бъде последвана от първата ни нощ заедно. Бракът обаче винаги е бил по-важен за мен от консумацията му — а сега пък повече от всякога. Имахме цял живот, за да се гушкаме голички.

По-рано тя бе целунала ръката ми. Сега се надвеси над парапета на леглото и целуна устните ми. Тя е моята сила. Моята съдба.

След това съм заспал. Бях изгубил всякакво чувство за време.

Следващият ми посетител — Карла Портър — пристигна, след като сестрата повдигна леглото ми и ми позволи да изпия няколко чаши вода. Съпругата на шерифа ме прегърна и ме целуна първо по бузата, а после и по челото. Опитахме се да не заплачем, ала не успяхме.

Никога не бях виждал Карла да ридае. Тя е силна жена — няма как да не е такава. Сега изглеждаше съсипана.

Разтревожих се, че състоянието на шерифа се е влошило, но тя ми каза, че няма нищо такова.

След това ме зарадва с известието, че Уайът Портър ще бъде изписан от интензивното на сутринта. Лекарите смятали, че ще се възстанови напълно.

Ала след ужаса в търговския център „Грийн Муун“ никой от нас вече нямаше да бъде същият. Навярно и Пико Мундо вече беше друг.

Облекчен, че шерифът е добре, изобщо не сметнах за необходимо да попитам за собствените си рани. Сторми Луелин бе жива; обещанието на Циганската мумия щеше да се сбъдне. Нищо друго нямаше значение.