Дийн Кунц
Чудакът Томас (62)

Шейсет и втора глава

Този магазин изглеждаше още по-снобарски и от онзи, в който Виола бе купила ролерите. Явно боклуците, които продаваха тук, бяха по-висококачествени от тези, които се мъчеха да пробутат на хората в северната част на търговския комплекс.

Минах покрай магазин за парфюмерия и козметика, чиито витрини намекваха доста грубичко, че предложените артикули са скъпи като брилянти.

Бижутерията бе заслепяваща с черния си гранит, неръждаемата стомана и луксозни витрини, сякаш предлагаше не диаманти, а дрънкулки от колекцията на самия Господ Бог.

Въпреки че стрелбата бе престанала, клиентите и продавачите още се криеха зад щандовете и мраморните колони. Някои се осмеляваха да подадат глави зад скривалищата си и да ме огледат с нескрито любопитство, ала повечето веднага се снишаваха обратно.

Макар че не носех оръжие, сигурно им изглеждах опасен. Или пък просто състоянието ми на шок ги плашеше. Хората се бояха да поемат какъвто и да е риск. Изобщо не ги обвинявах, задето се криеха от мен.

Сълзите продължаваха да бликат от очите ми, аз ги бършех с опакото на дланта си и си говорех сам на висок глас. Дори и да исках, не можех да престана, а най-лошото беше, че не казвах нищо свързано.

Нямах никаква представа къде ще ме отведе парапсихическият ми магнетизъм, нито пък знаех дали Сторми е жива или мъртва в „Бърк & Бейли“. Исках да се върна и да я потърся, но продължавах да се движа напред, воден от свръхестествената си дарба. Езикът на тялото ми бе прорязван периодично от тикове, спазми, колебания и резки движения. Навярно съм изглеждал не толкова потресен, колкото ненормален.

Миловидният, сънливоок Саймън Варнър вече нямаше нито миловидно лице, нито сънливи очи, защото лежеше бездиханен пред „Бърк & Бейли“.

Навярно вървях по дирите на нещо, свързано с Варнър. Нямах никаква представа какво можеше да е то. Преследването на неизвестна плячка бе ново за мен.

Крачех бързо покрай павилионите с вечерни рокли, копринени блузки, копринени якета и ръчни чанти към вратата с надпис ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. От другата й страна имаше склад. Прекрачих прага и се озовах срещу друга врата, която ме отведе до бетонно стълбище.

Вътрешното разпределение беше еднакво с това на сградата в северния край на търговския център. Слязох по стъпалата и поех по коридор, където минах покрай няколко товарни асансьора, преди да стигна до огромните летящи врати с надпис ПРИЕМАНЕ НА СТОКА.

Помещението бе огромно, макар че отстъпваше по големина на онова в северната част на комплекса. Стотици бали и пакети, наредени върху рафтове или разнасяни от електрокари, очакваха да бъдат обработени и транспортирани по складовете и търговските етажи.

В залата имаше десетки работници, ала работата бе замряла. Повечето се бяха събрали около една ридаеща жена, а останалите се стичаха към нея. Тук долу едва ли бяха чули изстрелите и известията за кървавата баня навярно току-що бяха пристигнали.

В хангара се виждаше само един камион — около шест метра дълъг, без име на някаква компания по вратите или фургона. Насочих се към него.

Едър мъжага с бръсната глава и извити нагоре мустаци се изпречи на пътя ми, когато се доближих до превозното средство.

— Твой ли е този камион? — попита ме той.

Без да му отговоря, отворих вратата на шофьора и се качих в кабината. Ключовете не бяха на таблото.

— Къде ти е шофьорът? — отново се обади мустакатият.

Отворих жабката, ала и там ги нямаше. Нямаше и регистрационен формуляр, нито пък документ за застраховка, които бяха задължителни според калифорнийските закони.

— Аз съм началник-смяната тук — каза гологлавият. — Да не би да си глух, или просто ми се правиш на интересен?

На седалките също нямаше нищо. Нямаше кошче за боклук на пода. Не се виждаха и никакви отпадъци — нямаше станиол от шоколадче дори. Нямаше освежител за въздух, нито пък декоративна фигурка, висяща от огледалото.

Без съмнение собственикът на този камион не го караше, за да си изкарва хляба, нито пък прекарваше значителна част от времето си зад волана му.

Когато скочих на земята, началник-смяната отново се вкопчи в мен.

— Къде ти е шофьорът? Не ми даде никакъв документ, нито пък имам ключ за фургона.

Отидох до задната част на превозното средство, където се изправих пред заключената ролетна врата.

— Чакат ме и други доставки — продължи мустакатият тип. — Не мога да оставя този камион просто да си стои гука.

— Имаш ли електрическа дрелка? — най-накрая си отворих устата аз.

— Какво смяташ да правиш? — смръщи вежди той.

— Ще разбия ключалката.

— Ти не си тоя, дето караше камиона. От същата фирма ли си?

— Полиция — излъгах. — Извън дежурство.

Началник-смяната ме изгледа подозрително. Посочих към ридаещата жена, която едва се виждаше от скупчените около нея работници, и казах:

— Чу ли какво каза тя?

— Тъкмо отивах натам, когато те видях.

— Двама маниаци с автомати стреляха в комплекса.

Лицето му изведнъж пребледня — промяната бе толкова драматична, че русите му мустаци сякаш побеляха.

— Чу ли какво е станало с Портър предната нощ? — попитах. — То бе подготовка за това.

Измъчван от непрекъснато растяща тревога, започнах да разглеждам тавана на огромния хангар за доставки. Над него се намираха трите етажа на търговския център, поддържани от масивните му колони.

Изплашените посетители и продавачи се криеха там от стрелците. Стотици, стотици хора.

— Може би — казах — копелетата са дошли тук с нещо по-страшно от автоматичното си оръжие.

— Ох, мамка му! Ей сега ще донеса дрелка — каза началник-смяната и се втурна да изпълни обещанието си.

Притиснах длани до вратата на товарното отделение и допрях чело до гофрираната й метална повърхност.

Не знаех какво очаквах да почувствам. Всъщност не усетих нищо необичайно. Ала парапсихическият ми магнетизъм продължаваше да ме дърпа. Онова, което исках, не беше камионът, а това, което се намираше вътре в него.

Мустакатият тип се върна с дрелката и ми подхвърли защитни очила. На равни разстояния по бетонния под имаше електрически контакти. Той придърпа най-близкия от тях и включи уреда. Кабелът се оказа достатъчно дълъг, за да не попречи на работата ми.

Усещах как дрелката приятно тежи в ръцете ми. Харесваше ми и индустриалният й вид. Моторът ръмжеше със задоволителна мощ.

Когато свредлото се вряза в ключалката, оттам захвърчаха метални стружки, които опариха лицето ми и отскочиха от очилата ми. Уредът се затресе в ръцете ми, ала проби ключалката за броени секунди.

Отпуснах дрелката и тъкмо свалях защитните очила, когато някой извика отдалеч:

— Хей! Какво бърникате там?

Погледнах към товарния док. Нямаше жива душа. Тогава го видях — пред хангара за доставки, на пет-шест метра от началото на рампата за камиони.

— Това е шофьорът — осведоми ме началник-смяната.

Не го познавах. Сигурно е наблюдавал с бинокъл трите платна около товарния док от гаража, където се е спотайвал.

Сграбчих двете дръжки и вдигнах рязко вратата. Очевидно бе добре смазана и балансирана, защото гофрираният панел се вдигна с лекота.

Камионът бе натъпкан със стотина килограма пластичен експлозив.

Изтрещяха два изстрела и един куршум изсвистя покрай каросерията на камиона. Хората в хангара закрещяха, а началник-смяната побягна.

Обърнах се и погледнах през рамо. Шофьорът продължаваше да стои до началото на товарния док. Бе въоръжен с револвер, което едва ли бе най-удачният избор за далечна стрелба.

На пода на каросерията пред експлозивите се виждаше устройство, сглобено от механичен кухненски таймер, две батерии, най-различни любопитни джунджурийки, които не ми говореха нищо, и кълбо преплетени жици. Две от тях завършваха с медни жакове, затъкнати в сивата стена на смъртта.

Още един куршум изпищя пронизително, докато рикошираше в каросерията на камиона.

В това време началник-смяната включи двигателя на близкия мотокар.

Сектантите не бяха нагласили смъртоносния си товар да експлодира при отворена врата — броячът бе настроен така, че едва ли някой би могъл да го открие и обезвреди достатъчно бързо. Таймерът имаше трийсетминутен циферблат, а тиктакащата стрелка се намираше на по-малко от три минути от нулата.

Цък: две минути.

Четвъртият куршум ме улучи в гърба. В началото не изпитах болка — само болезнен удар, който ме запрати върху камиона, и аз се строполих на пода на фургона с лице на сантиметри от таймера.

Петият — или шестият — куршум профуча съвсем близо до мен и се заби в сивата стена от пластичен експлозив с глух, влажен звук.

Изстрел не можеше да го задейства. Само електрически заряд.

Двете жици се намираха на петнайсет-двайсет сантиметра разстояние. Дали едната беше плюс, а другата — минус? Или пък едната просто беше резервна, в случай че първата не успееше да отнесе детониращия заряд до предназначението му? Нямах никаква представа дали трябваше да обезвредя само едната или двете.

В този момент шестият — или седмият — изстрел отново намери гърба ми. Сега вече болката впи зъбите си в мен и жестоко ме разтърси. Беше непоносимо.

Макар че агонизирах под неумолимия удар на куршума, сграбчих двете жици и ги изтръгнах от експлозива. Залитнах назад, повличайки със себе си таймера, батериите и цялото детониращо устройство.

Докато падах, успях да се завъртя във въздуха и се приземих странично върху товарната рампа. С периферното си зрение забелязах, че стрелецът се е придвижил по-напред, за да може да стреля по-добре.

Трябваше му само още един куршум, за да ме довърши, ала вместо това шофьорът се обърна и хукна по рампата.

Началник-смяната изрева нейде наблизо и форсира мотокара към беглеца, защитен донякъде от куршумите от вдигнатите зъбци и арматурната рамка на возилото си.

Не ми се вярваше, че стрелецът побягна заради мотокара. По-скоро си плю на петите, защото не виждаше какво точно бях направил с детонатора. Навярно възнамеряваше да се измъкне от подземния хангар и гаража, стигайки дотам, докъдето му позволи късметът.

Разтревожени хора се втурнаха към мен.

Кухненският брояч продължаваше да тиктака. Лежеше на земята, на сантиметри от лицето ми.

Цък: една минута.

Болката ми вече утихваше, когато изведнъж ме побиха тръпки. Стана ми студено — изненадващо студено. Подземният хангар и залата за доставки не бяха снабдени с климатици, които да разхлаждат работниците, но въпреки това усещах как започвам да треперя от студ.

Някакви хора бяха клекнали до мен и ми говореха нещо. Изглежда, всички говореха на чужди езици, защото не разбирах и дума от онова, което казваха.

Странна работа — да бъде толкова студено в пустинята Мохаве.

Така и не чух как стрелката на кухненския таймер стига до нулата.