Дийн Кунц
Чудакът Томас (61)

Шейсет и първа глава

Няма да разкажа всичко, което видях. Няма да го сторя. Не мога. Мъртвите заслужават уважение. Ранените — уединение. А техните близки — покой.

Нещо повече — знам защо войниците, завърнали се от бойното поле, рядко разказват на семействата си за ужасите, които са преживели там. Ние, които оцеляваме, трябва да продължим в името на онези, които са паднали, ала ако не можем да се откъснем от ярките си спомени за нечовешкото отношение на един човек към друг, няма да можем да продължим. Невъзможно е да живеем, ако изгубим надеждата си.

Обзетите от неистова паника купувачи ме заливаха като силен порой и аз изведнъж се озовах сред множество жертви, въргалящи се на земята — и ранени, и умиращи. Бяха по-малко, отколкото очаквах, ала въпреки това броят им бе обезпокоителен. Зърнах една руса барманка от залата за боулинг „Грийн Муун“ в работната й униформа… както и три други. Навярно бяха дошли в търговския комплекс, за да похапнат, преди да се върнат на работа.

Каквото и да представлявам, аз не съм свръхчовек. Кървя. И страдам. Тази ситуация надхвърляше възможностите ми. Това беше нещо като онзи случай в езерото Мало Суерте, ала десетократно по-зле.

„Жестокостта сърце човешко има… а ужасът човешки лик приема.“

Не Шекспир. Уилям Блейк. Не по-малко гениален творец.

Десетки бодаци се бяха спуснали от горния етаж на търговския център и сега пълзяха сред мъртвите и ранените.

Ала независимо дали можех да се справя с това или не, трябваше да се опитам — нямах друг избор. Тръгна ли си оттук, по-добре направо да се самоубия.

Изкуственото езеро не беше много далеч. Декоративната джунгла, която го обграждаше, не ми попречи да видя пейката, на която бяхме седнали със Сторми, за да хапнем шоколадов сладолед с черешов и кокосов сироп.

Мъж с черен гащеризон и черна скиорска маска. Достатъчно едър, за да е Саймън Варнър. Въоръжен с карабина, настроена за пълна — и следователно незаконна — автоматична стрелба.

Няколко души се криеха сред палмите, а някои дори се бяха притаили и в самото езерце; повечето обаче бяха хукнали по алеята към специализираните магазини, надявайки се да се измъкнат през задните врати. През витрините — бижутерия, магазин за сувенири, художествена галерия, кулинарен магазин — ги виждах как се блъскат един в друг. Представляваха идеални мишени.

В тази преситена от кървища епоха, брутална като видеоигрите, жестокият жаргон на модерния език бе измислил фразата „целева аудитория“, която по един зловещ начин прилягаше на нещастните хорица.

Застанал с гръб към мен, Варнър обсипваше изящните фасади на тези павилиони с куршуми. Прозорците на „Бърк & Бейли“ се разтопиха и заляха вътрешността на сладкарницата с искрящия си дъжд.

Писано ни е да бъдем заедно завинаги. Имаме картичка, на която го пише, както и съвпадащи си петна, получени по рождение.

Двайсет метра до откаченото копеле… петнайсет. Докато се приближавах, изведнъж си дадох сметка, че стискам револвера. Изобщо не си спомнях да съм го вадил от колана си.

Ръката ми трепереше, ето защо го сграбчих с две ръце.

Никога преди не бях стрелял с револвер. Мразя огнестрелните оръжия.

А можеш да дръпнеш спусъка и сам, лайненце такова.

Опитвам се, майко. Опитвам се.

Варнър стреляше прекалено дълго, без да презареди. Навярно вече беше време и за втория пълнител. Също като Икълс, и той носеше резервни пълнители на колана си.

Изстрелях един куршум от дванайсет метра. Не улучих.

Изстрелът ми привлече вниманието му и той се обърна към мен, докато изваждаше празния пълнител.

Натиснах отново спусъка и пак не уцелих. Във филмите никой не пропуска от такова разстояние. Е, с изключение на случаите, когато гърмят по героя — тогава не могат да го улучат и от метър и половина. Саймън Варнър обаче не беше никакъв герой. Просто аз не знаех какво върша.

А той знаеше. Дяволопоклонникът извади един пълнител от колана си. Бе обучен, бърз и хладнокръвен.

Икълс бе изстрелял шест куршума по пазачите, а аз бях изхабил два. Това означаваше, че разполагах само с два патрона.

Когато разстоянието между нас намаля на девет метра, дръпнах спусъка за трети път.

Този път се представих по-добре. Куршумът го улучи в лявото рамо, ала кучият му син остана на крака. Само се олюля леко, след което възвърна равновесието си и натика новия пълнител в карабината си.

Разтреперани и гърчещи се от възбуда, пълчищата бодаци се тълпяха около мен и Варнър. За разлика от него аз ги виждах добре и това ми създаваше само проблеми. Никак не е лесно да се прицелиш в някого, когато десетки бодаци се шляят между него и теб.

По-рано през деня се чудех дали не съм откачен. Вече нямах никакви съмнения. Луд съм за връзване.

Втурнах се право към него, въпреки че привиденията бяха непроницаеми като черен сатен — ала нематериални като сенки — сграбчил пистолета с две ръце, твърдо решен да не изгубя последния рунд на този мач. Като на забавен каданс видях как дулото на карабината постепенно се надига към мен и знаех, че Варнър ще ме улучи, ала изчаках още една крачка, а след това и още една, преди да натисна спусъка — почти от упор.

Каквато и гротескна трансформация да се беше случила с лицето му, скиорската маска я прикри, но не успя да спре кървавата струя, която избликна като гейзер. Саймън Варнър се строполи тежко на земята, така както самият Принц на мрака бе прогонен от Рая и запратен в Ада. Карабината се изплъзна от ръката му и издрънча на пода.

Изритах я на няколко метра от него, за да не може да я достигне, и се наведох над маскираното му лице. Беше мъртъв. ПНМ бе станало МНП — мъртъв на пода.

Въпреки това се приближих до карабината и я изритах още по-далече. После още веднъж и още веднъж.

От револвера в ръката ми вече нямаше полза. Хвърлих го настрани.

Имах чувството, че се намирам на висок хълм, а бодаците представляват черни води, които се оттичат по склоновете му. Привиденията се отдръпваха от мен и се насочваха към мъртвите и умиращите жертви.

Щях да повърна. Приближих се до ръба на езерцето и паднах на колене.

Бях сигурен, че движението на разноцветните рибки веднага ще изкара съдържанието на стомаха ми на бял свят, ала не стана така. Пристъпът на гадене внезапно премина и аз не повърнах… ала когато се изправих на краката си, заплаках.

Притаени в павилионите, хората започнаха да надигат глави зад изпотрошените витрини.

Писано ни е да бъдем завинаги заедно. Имаме картичка, на която го пише. Циганската мумия никога не греши.

Разтреперан и облян в пот, избърсах сълзите от очите си с опакото на дланите си и запристъпях към „Бърк & Бейли“, измъчван от зловещото предчувствие за непоносима загуба.

Хората тъкмо се надигаха сред развалините на някогашната уютна сладкарничка. Някои прекрачваха внимателно изпочупените стъкла и излизаха на главната алея.

Не виждах Сторми сред тях. Навярно бе успяла да избяга в склада или в офиса си преди началото на стрелбата.

Изведнъж бях обладан от нуждата да се движа, да се движа, да се движа… Обърнах гръб на „Бърк & Бейли“ и закрачих към триетажната сграда в южния край на търговския център. Внезапно спрях. Чувствах се объркан. За момент си помислих, че се опитвам да отхвърля истината, че се мъча да избягам от онова, което можеше да открия в сладкарницата.

Не. Усещах финото, ала непогрешимо привличане. Парапсихическият магнетизъм. Дърпаше ме. Мислех си, че съм си свършил работата, ала както изглеждаше, явно бях сгрешил.