Дийн Кунц
Чудакът Томас (6)

Шеста глава

Въпреки че очите на Тери Стомбоу не са нито златисти, нито небесносини, тя е същински ангел, защото знае какво се таи в дълбините на сърцето ти, ала те обича въпреки прегрешенията ти.

На четирийсет и една години е, което означава, че спокойно може да ми бъде майка. Обаче далеч не е ексцентрична колкото майка ми.

Наследи от родителите си закусвалнята и се стреми да запази високия стандарт, който те поддържаха. Тя е готин началник и работи не по-малко от подчинените си.

Единствената й странност е манията й по Елвис и всичко, свързано с него.

Обичаше да подлагат на изпитание енциклопедичните й познания, затова подхвърлих:

— Хиляда деветстотин шейсет и трета.

— Добре.

— Месец май.

— Коя дата?

Изтърсих напосоки:

— Двайсет и девети.

— Било е сряда.

Навалицата от клиенти беше преминала. Смяната ми бе свършила в два часа. С Тери седяхме в сепаре в дъното на заведението и чакахме Виола Пийбоди, сервитьорката, застъпваща втората смяна, да ни донесе обяда.

Мястото ми зад скарата беше заето от Поук Барнет. Той е кльощав дългуч с трийсетина години по-възрастен от мен, лицето му е загоряло от пустинното слънце, погледът му е остър като на стрелец. Мълчалив е като гущер, който се припича върху скала, невъзмутим е като кактус.

Ако в предишното си съществуване Поук бе живял в Дивия Запад, най-вероятно е бил шериф с невероятни стрелкови умения или дори член на прочутата банда на Далтън, не и специалист по аламинути в загубена провинциална закусвалня. Но не мога да отрека, че го биваше да борави със скарата и шишовете.

— На 29 май 1963 година — каза Тери — Присила е получила дипломата си от гимназията „Непорочно зачатие“ в Мемфис.

— Присила Пресли ли?

— Тогава още е носела бащиното си име. По време на церемонията Елвис я е чакал в колата си пред училището.

— Не е ли бил поканен?

— Разбира се, че са го поканили, но присъствието му в залата е щяло да предизвика хаос.

— Кога са сключили брак?

— Фасулски въпрос. На 1 май 1967 година, малко преди обяд, в апартамент в хотел „Аладин“ в Лас Вегас.

Тери е била петнайсетгодишна, когато Елвис е починал. Тогава той вече не е бил красавец, по когото са чезнели жените, а карикатура на самия себе си, издокарана в гащеризон, украсен с бродерии и пайети, повече подхождащ на Либърейс^[1], отколкото на изпълнителя на блусове и мелодични рокове, който през 1956 година за пръв път бе излязъл начело в музикалните класации с „Хотелът на разбитите сърца“.

По това време тя още не е била родена. Започнала да се вманиачава по Елвис шестнайсет години след смъртта му.

Самата тя не знае точно каква е причината за необичайното й пристрастяване. Твърдеше, че е луда по Елвис, тъй като по времето, когато той е бил на върха на славата си, попмузиката още не е била повлияна от политиката, ето защо е била жизнеутвърждаваща и смислена. След смъртта му повечето песни от този жанр са се превърнали (най-често без съзнателната намеса на композиторите и изпълнителите) в химни, възпяващи фашизма, и традицията е запазена до наши дни.

Подозирам, че Тери е обсебена от Елвис отчасти защото подсъзнателно е усетила присъствието му в Пико Мундо — той се бе преселил в градчето ни още когато бях малък, може би дори веднага след смъртта си — факт, който й бях разкрил едва преди година. Предполагам, че тя е латентен медиум и долавя психическото му излъчване, в резултат на което изпитва непреодолимо желание да научи най-незначителните подробности, свързани с живота и кариерата му.

Нямам представа защо кралят на рокендрола не се е преселил в отвъдното, а след толкова време продължава да обитава нашия свят. Бъди Холи например беше посрещнал смъртта както подобава, вместо да блуждае наоколо.

Другият въпрос е защо Елвис е избрал да остане в Пико Мундо вместо в Мемфис или в Лас Вегас.

Според Тери, която знае всички подробности от живота на прочутия певец, продължил само четирийсет и две години, приживе той никога не е стъпвал в нашето градче. В нито едно писание, посветено на паранормалното, не се споменава за призрак, заселил се на място, което не е обитавал.

За пореден път обсъждахме тази мистерия, когато Виола Пийбоди най-сетне ни донесе обяда. Виола е чернокожа и слаба като скелет за разлика от закръгления Бърти Орбик.

Тя тръсна чиниите на масата и подхвърли:

— Од, ще ми гледаш ли?

Повечето хора в Пико Мундо смятат, че съм ясновидец, пророк, чудотворец или нещо подобно. Само малцина знаят, че виждам неспокойните мъртъвци. Другите с изопачаващите длета на слуховете са изсекли своя представа за мен — за всеки представлявам различна фигурка от слонова кост.

— Сто пъти съм ти казвал, Виола, че не разбирам нито от гледане на ръка, нито от гадаене на съдбата по изпъкналостите на черепа. А чаените листенца на дъното на чашата за мен са само отпадъци.

— Тогава ми гледай по лицето — настоя тя. — Виждаш ли… какво сънувах снощи?

По принцип тя е ведра личност, въпреки че съпругът й Рафаел забегна с една засукана сервитьорка, която работеше в шикозен ресторант в Аройо, и остави двете им дечица без морална и материална подкрепа. Днес обаче изглеждаше необичайно угрижена.

— Не ме карай да правя нещо, от което въобще не разбирам — промърморих. Лицето на всеки човек е по-загадъчно от прословутото изражение на прочутия египетски сфинкс.

— Сънувах себе си — промълви тя. — Бях мъртва, в челото ми зееше дупка.

— Може би сънят ти е бил олицетворение на брака ти с Рафаел.

— Не е смешно — смъмри ме Тери.

— Мисля, че ме бяха застреляли — продължи Виола.

— Сладурче, кога някой твой сън се е сбъдвал? — опита се да я успокои Тери.

— Май никога.

— Значи няма смисъл да се тревожиш.

— Да, обаче никога не съм виждала лицето си насън — упорстваше тя.

Помислих си, че дори в най-ужасните си кошмари, които понякога се сбъдват, не съм виждал лицето си.

— На челото ми зееше дупка — повтори, — а лицето ми… сякаш не беше моето.

При забиването на куршум от голям калибър в челото се освобождава огромно количество енергия, което може да промени структурата на черепа и да доведе до неуловима, но обезпокояваща промяна на чертите.

— Дясното ми око — добави Виола — беше кървясало и сякаш… висеше от кухината.

В сънищата си не сме странични наблюдатели, каквито обикновено са героите във филмите. Най-често вътрешните драми се пречупват през гледната точка на сънуващия. Когато сънуваме кошмар, не сме в състояние да погледнем в собствените си очи, може би защото се боим, че ще видим най-страховитите чудовища, които ни преследват.

Лицето на Виола, сладко като млечен шоколад, бе загрозено от тревогата.

— Кажи ми истината, Од. Виждаш ли смъртта в мен?

Въздържах се да й кажа, че смъртта е „заложена“ във всеки от нас и по едно или друго време излиза от латентното си състояние.

Въпреки че не прозрях нито една подробност от бъдещето й — било то трагична или щастлива, апетитната миризма на недокоснатия чийзбургер ме принуди да излъжа, за да се захвана по-бързо с обяда:

— Ще живееш дълго и щастливо и ще умреш в съня си.

— Наистина ли?

Усмихнах се и кимнах. Не я бях измамил — може би щях да се окажа прав. Не виждам нищо лошо да давам надежда на хората. Пък и не бях предложил да й предскажа бъдещето — тя настояваше.

Виола се поусмихна, лицето й се разведри, настроението й видимо се подобри.

Отхапах от сандвича и се обърнах към Тери:

— 23 октомври 1958 година.

— По това време Елвис е бил в армията. Частта му е била разположена в Германия.

— Това всеки го знае.

— Вечерта на двайсет и трети е бил във Франкфурт на концерт на Бил Хейли.

— Откъде да знам, че не си измисляш?

— Знаеш, че казвам истината. — Тя си взе от печеното сирене. — В гримьорната се е запознал с Хейли и с прочут рокпевец от Швеция на име Литъл Герхард.

— Литъл Герхард? Не може да бъде!

— Предполагам, че е заимствано от Литъл Ричард. Не съм сигурна — никога не съм го чувала да пее. Я кажи, наистина ли ще прострелят Виола в главата?

— Не знам — промърморих. Не ми се говореше, предпочитах да посветя цялото си внимание на сочното парче месо в сандвича, поръсено с подправки. Този Поук беше истински гений. — Както ти каза, сънищата са си сънища, нищо повече.

— Животът й е достатъчно скапан. Само това й липсва.

— Какво — да я застрелят ли? Кой иска да го гръмнат?

— Ще я пазиш ли?

— Как да я пазя?

— Използвай способностите си на медиум. Може би ще предотвратиш нещастието.

— Не съм медиум.

— Тогава попитай някого от мъртвите си приятели. Понякога знаят какво ще се случи в бъдеще.

— Първо, не са ми приятели, само случайни познати. Освен това помагат само когато пожелаят.

— Ако бях мъртва, щях да ти помогна — увери ме тя.

— Много мило. Почти ми се иска да беше умряла. — Оставих сандвича в чинията, облизах пръстите си. — Ако някой започне да стреля по хората в Пико Мундо, това ще бъде Човекът-гъба.

— Този пък кой е?

— Одеве беше тук, седеше на бара. Поръча си храна за трима и я изплюска до шушка.

— Клиент — мечта. Как не съм го видяла?

— Беше се завряла в кухнята. Представи си човек с белезникаво лице и някак заоблен, все едно е отровна гъба, израснала в избата на Ханибал Лектър.

— Излъчваше лоши вибрации, така ли?

— Когато си тръгна, вече имаше цяла свита бодаци.

Тери се намръщи и подозрително се огледа.

— Случайно някой още да се навърта тъдява?

— Тц. Най-неприятният клиент в момента е Боб Сфинктър.

Въпросният скъперник се казва Спинктър, но напълно си е заслужил прякора, който му лепнахме. Каквато и да бъдеше сметката му, винаги оставяше само двайсет и пет цента бакшиш.

Боб Сфинктър си въобразяваше, че е два пъти и половина по-щедър от мултимилионера Джон Рокфелер. Според слуховете петролният магнат давал само по десет цента бакшиш дори когато посещавал най-изисканите манхатънски ресторанти.

Разбира се, по онова време — периода на Голямата депресия — с десет цента е можело да си купиш вестник и обяд в закусвалня. Днес срещу двайсет и пет цента ще получиш само вестник, който няма смисъл да четеш, освен ако не си садист, мазохист или склонен към самоубийство самотник, който отчаяно търси истинската любов в обявите за запознанства.

— Може би този Човек-гъба само е минавал през града и вече отдавна пътува по магистралата.

— Имам предчувствие, че още е тук.

— Ще се опиташ ли да разбереш нещо повече за него?

— Стига да го намеря.

— Ако искаш, вземи колата ми.

— Може… за един-два часа.

По принцип ходя пеш на работа. За по-дълги разстояния имам велосипед. При спешни случаи взимам колата на Сторми Луелин или на Тери.

Толкова много неща са извън моя контрол — безкрайната върволица мъртъвци с безкрайните им искания, бодаците, пророческите сънища… Сигурно отдавна щях да откача, ако не бях опростил живота си във всяка област, върху която имам власт. Ето някои елементи от отбранителната ми стратегия: нямам кола, нито застраховка „Живот“, не притежавам повече дрехи, отколкото са ми абсолютно необходими — предимно тениски и джинси — не пътувам до екзотични кътчета на света, нямам големи амбиции.

Тери плъзна по масата ключовете от колата.

— Благодаря — промърморих.

— Само не вози мъртъвци, ако обичаш.

— На тях не им трябва кола. Появяват се където и когато искат. Ходят по въздуха. Летят.

— Добре де, добре. Обаче ако разбера, че някой умрял е седял в колата ми, ще загубя цял ден да чистя тапицерията.

— Ами ако е Елвис?

— Това е друга работа. — Тя замислено схруска чушката, която вървеше със сиренето, и подхвърли: — Между другото, как беше Розалия тази сутрин?

— Видима.

— Радвам се за нея.