Дийн Кунц
Чудакът Томас (59)

Петдесет и девета глава

Значи Боб Робъртсън имаше не един, а двама съучастници. Ами ако бяха повече? Сигурно се възприемаха като някаква секта или тъмно братство… Трябваше им само още един човек, за да си сформират сатанинска рокбанда, която да свири на черните им литургии, да си направят групова застраховка и да получават намаление всеки път, когато им се прииска да посетят „Дисниленд“.

На барбекюто на шерифа не бях забелязал никакви бодаци, които да се навъртат около Бърн Икълс. Присъствието им ме бе насочило към Боб Робъртсън, но не и към някого от съзаклятниците му — сега това започваше да ми изглежда подозрително. Сякаш бяха узнали за моята дарба. Сякаш нарочно ме бяха… подвели.

След като обърнах Икълс на една страна, за да не се задуши в собствената си кръв и слюнка, потърсих нещо, с което да завържа ръцете и краката му.

Едва ли щеше да дойде в съзнание през следващите десет минути. Когато най-накрая се свести, щеше да пълзи, да повръща и да моли за болкоуспокояващи. Няма да му е нито до пушката, нито до кървавата му мисия.

Въпреки това използвах кабелите на два от телефоните в помещението, за да вържа ръцете му зад гърба му и да омотая глезените му. Затегнах възлите здраво, без да ме е грижа за нарушаването на кръвообращението му.

Икълс и Варнър бяха последните ченгета, постъпили на работа в Полицейското управление на Пико Мундо. Бяха ги назначили в интервал от месец-два помежду им.

Някои предполагаха, че са се познавали отпреди. Първо бе приет Варнър — впоследствие той бе проправил пътя и за Икълс.

Робъртсън бе дошъл в Пико Мундо от Сан Диего и беше купил къщата си в Кампс Енд преди пристигането на двамата си съзаклятници. Ако паметта не ме лъжеше, преди това Варнър е бил полицай някъде в района на Сан Диего или в самия град.

Не знаех къде е служил Бърн Икълс, преди да заработи в Полицейското управление на Пико Мундо, но бях готов да се обзаложа, че е работил в Калифорния, а не в Аляска например.

И тримата бяха дошли в Пико Мундо поради някаква причина, за чието естество можех само да гадая. Идването им тук бе планирано отдавна.

Когато бях отишъл на това барбекю и бях подхвърлил на шерифа, че няма да е зле Робъртсън да бъде проучен по-задълбочено, Уайът Портър бе наредил на Икълс да се заеме с това. Така съдбата на Човека-гъба беше решена.

Нещо повече — той бе убит само половин час след това. Не се съмнявах, че Икълс се е обадил на Варнър от къщата на шерифа и Варнър е застрелял доскорошното им другарче. Може би Саймън Варнър и Робъртсън са били заедно, когато Икълс му е позвънил.

Смъкнах ципа на комбинезона на завързания мъж, за да проверя дали е дошъл с полицейската си униформа.

Предположението ми се потвърди. Той бе влязъл в стаята на охраната със значката и сините си дрехи. Пазачите са го поздравили без капка подозрение.

Вероятно е носил страховитата пушка и комбинезона в някаква чанта. Огледах се и забелязах празния куфар, който лежеше разтворен на пода. „Самсонайт“.

Навярно планът е бил следният: първо открива огън в търговския комплекс, след което, когато полицията пристигне, намира уединено местенце, където сваля комбинезона и скиорската маска. После се отървава и от пушката и спокойно се присъединява към колегите си, все едно се е отзовал на същия сигнал като тях.

Можех да си представя как го е направил; но защо?

Някои хора казват, че Господ им говорел. Други чуват как дяволът шепне в главите им. Навярно някой от тези типове си мислеше, че Сатаната му е заповядал да превърне в стрелбище търговския център „Грийн Муун“.

А може би го правеха просто за забавление. Какъв майтап, а? Добре че религията им беше толерантна към крайните форми на забавление. В крайна сметка момчетата ще си останат момчета, а момчетата социопати ще си останат социопати.

Саймън Варнър още беше някъде навън. Навярно той и Икълс не бяха дошли сами в комплекса. Нямах никаква представа колко голяма може да е сектата им.

Грабнах слушалката на един от работещите телефони, набрах 911 и съобщих за трите убийства, след което затворих, без да отговарям на никакви въпроси. Ченгетата щяха да дойдат всеки момент заедно със специалните части. Трябваха им три или четири минути. Най-много пет.

Това не ме устройваше. Варнър щеше да открие огън по купувачите, преди полицаите да са пристигнали.

Погледнах към бейзболната бухалка. По повърхността й нямаше и драскотина. Добро дърво.

Въпреки че това оръжие се бе оказало доста ефективно срещу Икълс, не очаквах да извадя такъв късмет, че да изненадам и Варнър по същия начин. Въпреки страха си от огнестрелни оръжия се нуждаех от нещо по-сериозно от марковата бухалка „Луисвил Слъгър“.

На плота пред мониторите лежеше револверът, който Икълс бе използвал, за да убие стражите. Отворих барабана и видях, че четири от десетте гнезда за патрони са запълнени.

Никак не ми се искаше да се заглеждам в мъртъвците на пода, ала просто нямах избор — погледът ми сам се насочи натам. Ненавиждам насилието. Още повече мразя несправедливостта. Мечтата ми е да бъда един обикновен готвач на аламинути, но, изглежда, светът иска от мен не само яйца и палачинки.

Развих заглушителя и го хвърлих настрани. После измъкнах тениската от панталоните си и затъкнах оръжието под колана на дънките си.

Безуспешно се опитвах да прогоня от съзнанието си образа на майка ми, допряла пистолета до брадичката и гърдите си. Мъчех се да забравя онзи миг, когато тя допря дулото до окото ми и ми каза да погледна вътре, и да видя лъскавия куршум, стаен в тъмния тесен тунел.

Тениската ми прикриваше пистолета, ала ако човек се вгледаше внимателно, щеше да се досети, че нося оръжие. Надявах се клиентите да бъдат прекалено заети с разглеждането на стоките, а продавачите — прекалено заети с това да им помагат, за да обърнат внимание на подозрителната подутина.

Внимателно открехнах вратата — колкото да се промъкна оттам — и я затворих безшумно след себе си. Някакъв мъж се отдалечаваше по коридора в същата посока, в която възнамерявах да се отправя и аз, така че го последвах, молейки се горещо да ускори крачките си.

Той свърна надясно и мина през летящите врати. Последвах го в товарния сектор, минах покрай няколко асансьора и стигнах до врата с надпис СТЪЛБИЩЕ. Тогава се втурнах нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж.

Някъде отпред се намираше Саймън Варнър. Миловидно лице. Сънливи очи. ПНМ на лявата му китка.

Когато стигнах до първия етаж, изоставих стълбите и блъснах първата попаднала пред погледа ми врата. Озовах се в хранилище, където симпатична червенокоса жена сортираше някакви малки кутии на наблъсканите полици.

— Здрасти! — махна ми дружелюбно тя.

— Здрасти! — поздравих я и аз и излязох от помещението през другата врата.

Бях попаднал в отделението за спортни стоки. Голяма навалица. Мъже, няколко жени, цяла тълпа тийнейджъри. Хлапетата се суетяха около ролерите и скейтбордовете.

По-нататък се намираха щандовете със спортни обувки, а след тях — мъжките спортни облекла.

Хора, хора навсякъде. Твърде много хора, наблъскани като сардели. Почти празнична атмосфера. Бяха толкова уязвими.

Ако не го бях издебнал пред стаята на охраната, Бърн Икълс можеше да е убил десет или двайсет души до този момент. Или трийсет.

Саймън Варнър. Едър мъжага. Масивни ръце. Принцът на мрака. Саймън Варнър.

Воден от свръхестествената си дарба, така както прилепите се ръководят от ехолокацията, прекосих първия етаж на търговския център, насочвайки се към вратата, водеща към главната алея на комплекса.

Не очаквах да заваря друг стрелец тук. Икълс и Варнър навярно си бяха избрали раздалечени позиции, за да предизвикат колкото се може повече ужас и хаос. Пък и едва ли биха искали случайно да попаднат в обстрела на другия.

Оставаха ми две крачки до алеята, когато изведнъж зърнах Виола Пийбоди, която би трябвало да намира в дома на сестра си на Марикопа Лейн.