Дийн Кунц
Чудакът Томас (58)

Петдесет и осма глава

С ниските си тавани и безкрайните стени от сив бетон подземният паркинг на комплекса и товарните хангари наподобяваха мрачната и злокобна атмосфера на древна гробница, дремеща под пясъците на египетските пустини — гроб на омразен фараон, погребан от поданиците си без каквито и да е пищни церемонии или скъпи дарове.

Товарният док се простираше по цялата дължина на огромното помещение. На различни места до него бяха паркирани големи камиони, покрай които се суетяха работници, заети с разтоварването на пристигащите стоки. Складовите служители поемаха тези стоки и ги подготвяха за доставка на търговските етажи.

Вървях покрай стелажи, палета, електрокари, конвейери, сандъци, контейнери и бали най-различни товари — от вечерни рокли през домакински пособия до спортни стоки. Парфюми, бански костюми, най-различни шоколади…

Никой не ме попита какво правя тук и когато си взех една бейзболна бухалка от един стек, никой не ми каза да я върна обратно.

Друг стек ми предлагаше кухи алуминиеви бухалки, но те не ми вършеха работа. Предпочитах оръжието ми да е тежко, както и да е балансирано добре. С дървена бухалка можеш много по-лесно да счупиш нечия ръка, както и да строшиш нечие коляно.

Може би имах нужда от новата си придобивка, а може би нямах. Не знаех. Обстоятелството, че беше тук и че ПМС ми ме доведе при нея, загатваше, че ако не се възползвах от нея, по-късно щях да съжалявам за решението си.

Единственото ми извънучилищно занимание в гимназията беше бейзболът. Както писах и по-рано, правех най-добрите статични удари в отбора, въпреки че можех да играя само в местни мачове.

Обаче не съм изгубил тренинг. Закусвалнята „Пико Мундо Грил“ има отбор. Играем с други търговски или граждански организации и редовно ги размазваме — година след година.

След като няколко електрокара и мотокара ми сигнализираха с тромбите и клаксоните си за приближаването си, напуснах основния коридор, ала продължих да се шляя, макар че нямах никаква представа къде отивам.

Представих си Саймън Варнър. Миловидно лице. Сънливи очи. ПНМ на лявата му китка. Трябваше да открия копелето.

Две огромни летящи врати водеха към коридор с гол бетонен под и боядисани стени. Поколебах се за момент и се огледах надясно и наляво.

Имах нужда от таблетките против киселини.

Трябваха ми по-голяма бухалка и бронирана жилетка, но нямах. Продължих напред.

Отдясно на коридора имаше врати с табелки: ТОАЛЕТНИ, ОТДЕЛ „ДОСТАВКИ“, ОТДЕЛ „ПОДДРЪЖКА“.

Оглеждах се за Саймън Варнър. Миловидно лице. Принцът на мрака. Опитвах се да го почувствам, да го усетя как ме придърпва към себе си.

Минах покрай двама мъже, някаква жена и още един мъж, като им се усмихвах широко и им кимах. Те ми отвърнаха със същото. Никой не ме попита каква бе играта, какъв беше резултатът и от кой отбор съм всъщност.

Не след дълго се приближих до врата с надпис ОХРАНА. Спрях. Имах усещането, че нещо хем беше, хем не беше наред.

Когато съм под влиянието на ПМС, обикновено знам, че съм пристигнал. Този път усещах, че съм пристигнал. Не мога да обясня разликата, ала тя съществува.

Сложих ръка върху дръжката, но се поколебах.

Чух гласа на Лизет Рейнс в паметта си — онова, което ми беше казала на скорошното барбекю на шерифа: „Бях просто една обикновена маникюристка, докато сега вече съм истинска художничка на нокти“.

Нямах никаква представа за какъв дявол — усмихнах се при неволната игра на думи, която се бе получила; все пак си имах работа с поклонници на Сатаната — се сетих за Лизет точно в този критичен момент.

Гласът й отново ме навести: „Трябва ти известно време да разбереш какво самотно място е светът и когато го направиш… бъдещето вече изглежда страшничко“.

Отделих ръка от дръжката.

Пристъпих встрани от вратата.

Сърцето ми биеше толкова силно, че ударите му спокойно биха заглушили тропота от копитата на расов жребец, препускащ по утъпкан черен път.

Инстинктът ми е като опитен треньор и когато ми каже „Удряй!“, никога не споря, че още не съм готов за играта. Сграбчих бухалката с двете си ръце, заех позиция и отправих безмълвна молитва към Мики Мантъл^[1].

Вратата се отвори и някакъв тип пристъпи наперено в коридора. Носеше черни ботуши, тънък работен комбинезон с качулка, черна скиорска маска и ръкавици в същия цвят.

Огромното пушкало в ръцете му изглеждаше толкова страховито и нереалистично, сякаш бе излязло от някой от ранните филми на Арнолд Шварценегер. На колана за амуниции висяха осем или десет пълнителя.

В мига, в който излезе, той рязко се обърна наляво. Стоях вдясно от него, ала въоръженият непознат веднага ме усети и завъртя глава към мен.

Никога не съм обичал физическото насилие, но в случая просто нямах друг избор. Замахнах силно с бухалката малко над обичайното за бейзбола ниво — и го фраснах в мутрата.

Щях да се изненадам, ако човекът с пушкалото не се беше строполил незабавно на земята, но не се изненадах.

Коридорът беше пуст. Не се виждаше жива душа. Е, поне засега.

Исках да запазя анонимността си колкото се може по-дълго, за да избегна неприятните въпроси, които можеха да възникнат впоследствие, в случай че шерифът не се възстановеше достатъчно бързо.

След като хвърлих бухалката в стаята на охраната и плъзнах пушкалото след нея, сграбчих падналия юнак за комбинезона и го издърпах в помещението, затваряйки вратата.

Сред преобърнатите столове и разлети чаши с кафе се търкаляха труповете на трима невъоръжени пазачи. Очевидно бяха убити с пистолет със заглушител, защото изстрелите не бяха привлекли ничие внимание. Изглеждаха изненадани.

Замъчиха ме угризения. Тези хора бяха загинали, защото аз се бях забавил прекалено много да дойда тук.

Съзнавам, че не нося отговорност за всяка смърт, която не мога да предотвратя. Разбирам, че не мога да нося света на гърба си като Атлас. Ала въпреки това се чувствам длъжен да го правя.

Дванайсет огромни телевизионни монитора, всеки от които бе разделен на четири части, показваха какво се случва в четирийсет и осем точки от търговския център благодарение на разположените из комплекса камери. Навсякъде, където погледнех, беше пълно с хора — разпродажбата бе привлякла купувачи от целия окръг Маравила.

Клекнах до неутрализирания от мен индивид и смъкнах маската му. Пред мен лежеше Бърн Икълс, заместник-шерифът, който също присъстваше на барбекюто — шерифът и съпругата му го бяха поканили, защото искаха да го запознаят с Лизет Рейнс.