Дийн Кунц
Чудакът Томас (57)

Петдесет и седма глава

Цяла галактика от слънца блестяха ослепително, отразени в предните стъкла на колите, джиповете и микробусите — истинска експлозия от светлина, която опари болезнено зачервените ми очи и ме накара да ги присвия.

Търговският център се състоеше от две големи триетажни сгради в северната и южната част на комплекса, свързани помежду си от обширното централно крило, където се намираха множество специализирани магазини.

Моето ПМС ме насочи към постройката в северния край. Заобиколих откъм задната й част и паркирах шевролета до рампата, водеща към подземните складови помещения, където товареха стоката на камионите.

През три места от мен се виждаше черно-бял полицейски автомобил. Никакви ченгета не се забелязваха наблизо.

Ако това бе колата на Варнър, навярно той вече се намираше в комплекса.

Ръцете ми се разтрепериха. Бутоните на мобилния ми телефон изведнъж ми се сториха ужасно миниатюрни. Трябваше два пъти да въведа номера на „Бърк & Бейли“, докато го набера правилно.

Възнамерявах да кажа на Сторми да напусне веднага работното си място, да излезе от търговския център през най-близката врата, да се качи в колата си и да потегли незабавно — без значение накъде, просто да поеме нанякъде.

Докато телефонът звънеше, изведнъж затворих. Ами ако съдбата не й бе предначертала да пресече пътя на Варнър до този момент? Ами ако я убедя да си тръгне оттук и тя попадне на мушката му в мига, в който открие огън?

Съдбата й е да бъде завинаги с мен. Като доказателство имаме картичката от машината за предсказване на бъдещето. Тя е закачена над леглото й. Само за двайсет и пет цента Циганската мумия ни даде онова, което другите двойки не могат да си купят и за цяло състояние.

Нямаше никаква логика в това, че ако не предприемех нищо, тя ще е в безопасност. Ако Сторми променеше плановете си по мое настояване, можех да осуетя онова, което ни беше предопределено. Трябваше да вярвам в съдбата.

Мисията ми беше не да предупредя годеницата си, а да спра Саймън Варнър, преди да е задействал своя пъклен план — преди да е убил някого.

Класически случай на „лесно на думи, но не и на дела“. Той беше полицай, а аз — не. Имаше най-малко едно огнестрелно оръжие, а аз нямах никакво. Партньорът на Робъртсън бе по-висок от мен, по-силен от мен и бе идеално обучен да обуздава агресивно настроени граждани като мен. Изобщо всички предимства бяха на негова страна… като изключим шестото ми чувство.

Пистолетът, с който бе застрелян Човекът-гъба, лежеше под шофьорската седалка. Бях го пъхнал там миналата нощ, защото възнамерявах да се отърва от него.

Наведох се напред и затършувах под седалката. Напипах оръжието и го извадих. Имах чувството, че се ръкувам със Смъртта.

След продължително бърникане най-накрая открих как да извадя пълнителя. Вътре имаше девет патрона. Лъскави и искрящи. Единственият куршум, който липсваше, беше този, който бе пробил дупката в гърдите на Робъртсън.

Пъхнах пълнителя обратно в пистолета. Той изщрака тихичко и пасна на мястото си.

Оръжието на майка ми има предпазител. Когато е изключен, се вижда червена точка.

При този не се забелязваше подобно нещо. Навярно механизмът за защита бе свързан със спусъка — бях чувал, че при някои оръжия трябва да го натиснеш два пъти, за да произведеш изстрел.

Сърцето ми също нямаше предпазител. Бумтеше като обезумяло.

Вече имах чувството, че се ръкувам не със Смъртта по принцип, а с моята смърт.

Докато пистолетът лежеше в скута ми, взех телефона и набрах номера на мобилния на шериф Портър — личния му номер, а не служебния. Бутоните ми се сториха още по-малки — сякаш това бе телефон, който Алиса бе взела от пушеща наргиле гъсеница — ала успях да набера правилно седемте цифри от първия път и натиснах клавиша „SEND“.

Карла Портър вдигна на третото позвъняване. Каза ми, че още е в чакалнята на реанимацията. Разрешили й да влезе при мъжа си три пъти за по пет минути.

— Последния път беше буден, но изглеждаше адски изтощен. Знаеше коя съм аз. Усмихна ми се. Обаче още не може да говори много. Държат го упоен, за да улеснят възстановяването му. Не мисля, че ще бъде особено разговорлив и утре сутринта.

— Но ще се оправи напълно, нали? — попитах аз.

— Така казват. Май започвам да им вярвам.

— Обичам го — казах аз и чух как гласът ми заглъхна.

— Уайът знае това, Оди. Той също те обича. Ти си му като син.

— Кажи му го.

— Можеш да бъдеш сигурен в това.

— Ще се обадя пак — обещах.

Натиснах бутона за край на разговора и оставих телефона на съседната седалка.

Шерифът не можеше да ми помогне. Никой не можеше да ми помогне. Нямаше тъжна и мъртва проститутка, която да прогони този обзет от жажда за кръв койот.

Само аз.

Интуицията ми подсказа да не взимам пистолета. Пъхнах го отново под седалката.

Когато изключих двигателя и излязох от колата, огненото слънце беше едновременно чук и наковалня и ковеше света между себе си и своето отражение.

Парапсихическият магнетизъм не зависи от това дали се возя в кола, или вървя пеш. Привлечен от товарната рампа, аз се запътих към нея и се гмурнах в прохладните дълбини на подземните складови помещения.