Дийн Кунц
Чудакът Томас (53)

Петдесет и трета глава

Бодилът стърчеше от палеца ми. Лесно го измъкнах, ала раничката ме болеше като изгорена с киселина.

Изведнъж изпитах жал за самия себе си, сякаш раната ми беше причинена не от един бодил, а от цял трънен венец.

Когато бях дете и имах зъбобол, не можех да очаквам помощ от майка си. Тя винаги извикваше баща ми или някой съсед, който да ме заведе на зъболекар, а междувременно се оттегляше в спалнята си и заключваше вратата. Оставаше затворена там минимум ден или два — докато не се увереше, че проблемът вече е разрешен и оплакванията ми са престанали.

И най-леката настинка или възпалено гърло създаваха криза, с която тя не можеше да се справи. На седем години се наложи да ме оперират от апендицит — добре че колабирах в училище и оттам ме закараха направо в болницата. Ако състоянието ми се бе влошило у дома, по всяка вероятност майка ми щеше да ме остави да умра в стаята си, докато тя се успокояваше с книги, музика и други аристократични занимания, помагащи й да се изолира в нейния личен perfecto mundo, тоест „съвършен свят“.

Емоционалните ми потребности, страховете и радостите ми, съмненията и надеждите ми, болките и тревогите ми си бяха само мои — аз трябваше да се справям с тях съвсем сам, без каквато и да е помощ или съчувствие от нейна страна. Говорехме само за онези неща, които не я разстройваха и не я караха да се чувства задължена да се държи като майка.

В продължение на шестнайсет години живяхме в една къща, но сякаш не обитавахме един и същи свят, а паралелни вселени, които рядко се пресичаха. Детството ми бе белязано от болезнена самота и ежедневна борба да не допусна отчаянието да се възцари в самотната ми душа.

В онези неприятни случаи, когато събитията принуждаваха паралелните ни светове да се слеят, довеждайки до кризисни ситуации, които майка ми не можеше да понесе и от които не можеше лесно да се измъкне, тя прибягваше до същия инструмент на контрол. Пистолета. Ужасът от тези сблъсъци, както и последвалото чувство за вина, което ме разкъсваше, правеше самотата за предпочитане пред всеки опит за контакт с нея, застрашаващ спокойствието й.

Както си седях на верандата, притиснал палеца и показалеца си, за да спра кървенето, изведнъж чух издрънчаването на пружината на мрежестата врата.

Не можех да се обърна и да я погледна. Старият ритуал щеше да се разиграе съвсем скоро.

— Просто си тръгни — чух зад гърба си.

Загледан в гъстите сенки, хвърляни от дъбовете, и розовата градина отвъд тях, казах:

— Не мога. Не и този път.

Хвърлих поглед към часовника си. Показваше 11:32. Възелът на напрежението вътре в мен не би могъл да се затегне повече — имах чувството, че на китката си нося бомба с часовников механизъм.

Гласът й звучеше монотонно и напрегнато под тежестта на бремето, което й бях стоварил — бремето на простичката човешка привързаност и загриженост, които бяха непосилни за нея.

— Няма да се примиря с това.

— Знам. Но има нещо… не съм сигурен какво… нещо, което можеш да направиш, за да ми помогнеш.

Тя седна до мен. Държеше пистолета с двете си ръце и за миг се прицели в сгушения под сянката на дъбовете двор. Ни най-малко не блъфираше. Оръжието беше заредено.

— Няма да живея по този начин — отсече изведнъж. — Не искам. Не мога. Хората винаги искат разни неща от мен и малко по малко изсмукват кръвта ми. Всички вие — все искате, все сте ненаситни, все сте алчни за нещо. Вашите потребности са като железен костюм за мен… — Тя въздъхна. — Така ми тежат, все едно съм погребана жива.

Никога досега не я бях притискал така силно, както в тази съдбовна сряда.

— Най-откаченото нещо, майко, след повече от двайсет шибани години е, че на дъното на сърцето ми — там, където трябва да е най-тъмно — все още пламти искрица любов към теб. Може да е съжаление — не съм много сигурен, ала ме боли достатъчно, за да е любов.

Тя не иска любов — нито от мен, нито от когото и да било. Майка ми не вярва в любовта. Страхува се да повярва в нея, тъй както се бои от всяка промяна в начина си на живот. Единственото, което иска, е неангажираща близост и взаимоотношения, при които да не се изисква нищо повече от думи. Съвършеният й свят има само един обитател и дори и да не обича себе си, майка ми не обича никой друг повече от себе си. Тя винаги предпочита собствената си компания пред тази на другите.

Съмнителната ми любовна декларация я накара да насочи оръжието към себе си. Тя притисна дулото на пистолета към гърлото си, насочвайки го нагоре към брадичката, за да гръмне по-добре мозъка си.

С груби думи и хладно безразличие тя е способна да прогони когото си поиска, ала понякога тези оръжия не са достатъчно ефективни в бурните ни взаимоотношения. Въпреки че не я чувства, тя отчита съществуването на специална връзка между майката и детето и знае, че понякога само най-жестоките мерки могат да я разрушат.

— Искаш ли да дръпна спусъка? — попита ме тя.

Както всеки път отместих поглед. Имах чувството, че бях вдъхнал и сянката на дъбовете заедно с въздуха, защото усетих как в сърцето ми се надига леден сумрак.

Както всеки път, когато отмествам очи, тя каза:

— Погледни ме — погледни ме — защото ако не го направиш, ще се гръмна в корема и ще умра бавно, крещейки и гърчейки се ей тук пред теб.

Повдигаше ми се и целият треперех. Колкото и да не ми се искаше, се подчиних на желанието й.

— А можеш да дръпнеш спусъка и сам, лайненце такова. Няма да е по-различно от това да ме накараш да го дръпна аз, нали така?

Не бях в състояние да преброя — и нямах желание да си спомня — колко често бях чувал тази заплаха преди.

Майка ми е луда. Психолозите може да използват по-специфични и не толкова осъдителни методи, ала в Речника на Од поведението й е определението за лудост.

Казвали са ми, че невинаги е била такава. Като дете била очарователна, мила и добра, обичала игрите и приятелките си.

Промяната настъпила, когато била на шестнайсет години. Тогава започнали внезапните обрати в настроението й. На мястото на очарователното момиченце се появявало едно мрачно същество, което можело да се справя с неудържимия си, клокочещ гняв единствено когато е само.

Назначената терапия не могла да върне предишната й лъчезарна натура. Когато на осемнайсет години тя отказала по-нататъшно лечение, нито един лекар не настоял да продължи с психотерапия или медикаменти, защото по това време още не била нито толкова затворена в себе си, нито така опасна за околните, каквато станала на двайсет години.

Когато баща ми я срещнал, майка ми била достатъчно раздразнителна и опасна, за да му завърти главата. Ала щом състоянието й се влошило, той се уплашил.

Никога не я бяха настанявали в клиника за душевноболни, защото самоконтролът й е изключителен, когато не е предизвикана да общува с хората, които я провокират. Тя ограничава всичките си заплахи за самоубийство до мен, представяйки на света един очарователен — или поне рационален — образ.

Тъй като се радва на значителни доходи без необходимостта да работи и понеже предпочита да живее откъснато от другите, за истинското й състояние не се знае в Пико Мундо.

Изключителната й красота също й помага да пази тайните си. Повечето хора често си мислят най-доброто за онези, които са благословени с външна привлекателност; трудно ни е да си представим, че физическото съвършенство може да прикрива извратени чувства или болно съзнание.

Гласът й стана дрезгав, а тонът й — по-агресивен.

— Проклинам нощта, в която баща ти те изцвъка в мен.

Това не ме потресе. Бях го чувал и преди… както и по-лоши неща.

— Трябваше да те изстържа от мен и да те изхвърля на боклука. Обаче така нямаше да получа нищичко след развода. Ти беше моето билетче.

Когато гледам майка си в подобно състояние, не виждам омраза в нея, а само страдание, отчаяние и дори страх. Не мога да си представя болката и ужаса да бъда нея.

Намирам утеха единствено в мисълта, че когато е сама, когато не се чувства задължена да дава нещо от себе си, което не иска, тя е ако не щастлива, то поне доволна. Искам поне да е доволна.

— Спри да пиеш кръвта ми, защото ще натисна спусъка, лайненце такова! — продължи майка ми.

Един от най-ярките ми първи спомени е за една дъждовна нощ през януари, когато бях на пет години и боледувах от грип. Щом не кашлях, плачех, търсейки облекчение и внимание, и майка ми бе неспособна да намери кътче в къщата, където да избяга от страданието ми.

Накрая влезе в стаята ми и легна до мен, както би направила всяка майка, за да успокои болното си детенце… само дето в ръката й имаше пистолет. Заплахите й да се самоубие винаги ме караха да млъквам, да се покорявам, да се отказвам от родителските й задължения.

През онази нощ преглътнах страданието и сълзите си, ала не бях в състояние да облекча възпаленото си гърло. За нея кашлицата ми бе само желание за майчина утеха, а продължителността й я довеждаше до емоционалната бездна.

Когато заплахата за самоубийство не заглуши кашлицата ми, тя допря дулото на оръжието до дясното ми око. После ме накара да отворя окото си и да се опитам да видя блестящото връхче на куршума в тесния тъмен тунел.

Постояхме така известно време, докато дъждовните капки трополяха по стъклата на прозорците в стаята ми. След това се сблъсках с най-различни проявления на страха, ала нито едно от тях не можеше да се сравнява с чувството, обзело ме през онази нощ.

Сега, от гледната точка на двайсет и едната си години, не вярвам, че тя щеше да ме убие тогава — нито пък че ще го направи някога. Ако искаше да причини нещо лошо на мен — или на когото и да било — щеше да се обрече на общуване точно с хората, от които най-много се страхуваше. Майка ми прекрасно съзнава, че те ще поискат отговори и обяснения от нейна страна. Ще поискат истина, разкаяние и справедливост. Ще пожелаят прекалено много и никога няма да престанат да искат.

Не знаех дали тук, на стъпалата на верандата, тя отново щеше да насочи пистолета към мен, както и не знаех как точно щях да реагирам, ако го направеше. Бях дошъл да търся конфронтация, която да ме просветли, макар че не разбирах нито по какъв начин щеше да стане това, нито как онова, което щях да науча, щеше да ми помогне да открия съучастника на Робъртсън.

Тогава тя насочи дулото от гърлото си към лявата си гърда, както правеше винаги в подобни случаи. Явно смяташе, че символиката на куршума в мозъка няма да окаже такова въздействие върху сина, както изстрела в сърцето.

— Ако не ме оставиш на мира, ако не спреш да смучеш кръвта ми като пиявица, тогава, за бога, дръпни спусъка и ме дари с вечен покой!

В съзнанието ми изплува раната върху гърдите на Човека-гъба, която непрекъснато ме преследваше през последните дванайсет часа.

Опитах се да удавя този образ в тресавището на спомените, откъдето беше изпълзял. Това е дълбоко тресавище, ала за много от нещата в него е трудно да останат потопени под повърхността му.

Изведнъж осъзнах, че точно поради тази причина бях дошъл тук — да накарам майка си най-сетне да осъществи омразния ритуал на отлаганото самоубийство, превърнал се в лайтмотив на отношенията ни, да се сблъскам с гледката на пистолета, притиснат до гърдите й, да се обърна настрани, както правех винаги, да чуя заповедта й да не отмествам очи… и тогава, отвратен и разтреперан, да намеря куража да погледна.

Миналата нощ, докато бях в банята, не можах да събера достатъчно смелост, за да разгледам подробно раната на Робъртсън.

Още тогава бях усетил, че в нея има нещо странно, че може да науча нещо от нея, ала отместих очи и продължих да закопчавам ризата на мъртвеца.

Майка ми ми подаде пистолета с дръжката напред и процеди през зъби:

— Хайде, неблагодарно лайно такова, вземи го, вземи го и ме застреляй… или се разкарай оттук и най-накрая ме остави на мира!

Часовникът ми показваше единайсет и трийсет и пет.

Гласът й бе просмукан със злоба и безумие, докато казваше:

— Нямаш представа колко си мечтаех да се родиш мъртъв.

Целият разтреперан, се изправих на крака и внимателно започнах да слизам по стъпалата на верандата.

Зад мен тя продължаваше да държи ножа на отчуждението и да ме кълца с него по начин, който винаги й се е удавал.

— През цялото време, докато бях бременна с теб, си представях, че си мъртъв вътре в мен — мъртъв и гниещ.

Слънцето, тази грижовна майчица на земята, изливаше врялото си мляко върху деня, сварявайки небесната синева, която избледняваше. Дори сенките на дъбовете сега пулсираха от жегата и докато се отдалечавах от майка си, вътрешно изгарях до такава степен от срам, че очаквах тревата да пламне под стъпките ми.

— Мъртъв вътре в мен — повтори тя. — Месец след месец усещах как гниещият ти зародиш гноясва в утробата ми, пръскайки отрова из цялото ми тяло.

Когато стигнах до ъгъла на къщата, се спрях, обърнах се и я погледнах за — както се надявах — последен път в живота си.

Майка ми бе слязла по стъпалата, но не ме беше последвала. Дясната й ръка се поклащаше до тялото й, а дулото на пистолета сочеше земята.

Не бях искал да бъда раждан. Само да бъда обичан.

— Нямам какво да ти дам — рече тя. — Чуваш ли ме? Нямам. Ти ме отрови, ти ме напълни с гной и разложена бебешка плът и сега съм истинска развалина.

Обърнах й завинаги гръб и забързах покрай къщата, изгаряйки от нетърпение да изляза колкото се може по-скоро на улицата.

Като се имат предвид наследствеността и ужасните случки в детството ми, понякога се питам защо самият аз не съм откачен. А може би съм.