Дийн Кунц
Чудакът Томас (46)

Четирийсет и шеста глава

Около къщата на семейство Такуда на Хемптън Уей не се забелязваха никакви бодаци. А предната нощ тук буквално гъмжеше от тях.

Докато паркирах пред дома им, вратата на гаража се вдигна и Кен Такуда излезе със своя линкълн навигейтър.

Когато тръгнах по алеята, той спря автомобила и смъкна стъклото на прозореца.

— Добро утро, господин Томас — рече.

Това е единственият човек от познатите ми, който се обръща толкова официално към мен.

— Добро утро и на вас, господине. Прекрасна утрин, нали?

— Великолепна утрин — заяви той. — Невероятен ден, като всеки друг ден, пълен с неизброими възможности.

Доктор Такуда е преподавател в тукашния факултет на Калифорнийския университет. Специалността му е американска литература на двайсети век.

Като се има предвид фактът, че модерната и съвременната литература, която се изучава в повечето университети, е доста мрачна, цинична, болезнена, песимистична и мизантропска, а и създателите й най-често са самоубийци, които рано или късно слагат край на живота си с помощта на алкохол, дрога или пушки, професор Такуда е удивително светла личност.

— Имам нужда от съвет относно бъдещето си — излъгах. — Мисля си дали в крайна сметка няма да е добре да се запиша в колеж, да защитя докторат и да се отдам на академична кариера като вас.

Когато сияйното му азиатско лице възвърна обичайния си смугъл цвят, той ми заяви:

— Вижте, господин Томас, колкото и да ценя образованието, не бих могъл с чиста съвест да ви препоръчам университетска кариера в някоя друга област освен точните науки. Останалата част от академията представлява истинска клоака на безумието, омразата, завистта и личния интерес. В момента, в който изтекат двайсет и петте години, необходими ми за пенсия, се махам оттам и започвам да пиша романи като Ози Буун.

— Но вие винаги изглеждате толкова щастлив…

— В търбуха на Левиатан^[1], господин Томас, можете да направите две неща — да се поддадете на отчаянието и да загинете или да запазите силата на духа си и да издържите. — Той се усмихна лъчезарно.

Това не беше отговорът, който очаквах, ала продължих с току-що скалъпената си лъжа, опитвайки се да науча повече за плановете му за деня и съответно за мястото, където другарчето на Робъртсън щеше да нанесе удара си.

— Въпреки това бих искал да поговоря по-обстойно с вас за тези неща…

— В света има твърде малко скромни готвачи на аламинути и твърде много егоистични професори, ала щом държите толкова, ще поговорим. Само се обадете в университета и попитайте за моя кабинет. Асистентът ми ще уговори срещата.

— Надявах се да можем да поговорим тази сутрин, господине.

— Сега? На какво се дължи тази внезапна жажда за академична кариера?

— Трябва да помисля по-сериозно за бъдещето си. В събота се женя.

— Навярно за госпожица Бронуен Луелин?

— Да, господине.

— Господин Томас, удава ви се рядката възможност за пълно блаженство и само ще отровите живота си, ако се захванете с академията или с търговия на наркотици. Тази сутрин имам часове, след което ме чакат две студентски конференции. После ще обядвам и ще гледам един филм със семейството си, затова се боя, че най-рано утре ще можем да обсъдим този ваш саморазрушителен импулс.

— Къде ще обядвате? В закусвалнята ли?

— Ще оставим децата да изберат. Все пак е техният ден.

— Кой филм ще гледате?

— На онзи за кучето и извънземния.

— Недейте — казах, въпреки че не го бях гледал. — Нищо не струва.

— Голям хит е.

— Не струва — повторих.

— Критиците го харесаха — добави той.

— Рандъл Джаръл беше казал, че изкуството е вечно, а критиците са еднодневки.

— Обадете се в кабинета ми, господин Томас. Ще поговорим утре.

След тези думи професорът вдигна стъклото, изкара линкълна на заден ход от алеята и пое към университета и към срещата със Смъртта, която го очакваше по някое време през деня.