Дийн Кунц
Чудакът Томас (44)

Четирийсет и четвърта глава

Когато най-накрая се зазори, слънцето разряза тъмния хоризонт като наточеното острие на палач.

Някъде в Пико Мундо бъдещият масов убиец навярно наблюдаваше изгрева, докато зареждаше карабината си.

Паркирах на алеята и загасих двигателя. Не можех да чакам повече, за да науча дали човекът, застрелял Боб Робъртсън, е убил и Розалия Санчес. Въпреки това изминаха две или три минути, преди да събера достатъчно кураж, за да изляза от колата.

Нощните птици бяха утихнали. От утринните врани също нямаше и следа, а по принцип бяха доста активни на разсъмване.

Докато изкачвах стъпалата на задната веранда, видях, че мрежата против насекоми е спусната, но вратата бе отворена. Кухненските прозорци бяха тъмни.

Надзърнах през мрежата. Розалия седеше на масата, а ръцете й бяха сключени около чаша с кафе. Изглеждаше жива.

Понякога външният вид заблуждава. Ами ако мъртвото й тяло чакаше да бъде открито в някоя от стаите, а това бе само нейният призрак, обгърнал с длани чашата, която тя е оставила, за да отвори на убиеца си миналата нощ?

Не можех да помириша прясно свареното кафе.

Замислих се, че всеки път, когато хазяйката ми ме чакаше да се прибера и да й кажа, че все още я виждам, лампите бяха запалени. Никога преди не я бях виждал да седи в тъмното.

Тя ме погледна и се усмихна, когато влязох в кухнята.

Втренчих се в нея, без да мога да промълвя и дума, защото се боях, че имам насреща си привидение, което не може да ми отговори.

— Добро утро, Од Томас.

Страховете ми веднага ме напуснаха ведно с въздишката на облекчение, която издадох.

— Вие сте жива.

— Естествено, че съм жива. Знам, че не приличам на онова малко момиченце, което бях, ала се надявам, че не изглеждам умряла.

— Исках да кажа, че ви виждам. Виждам ви.

— Да, знам. Двама полицаи ми го казаха, така че не трябваше да те чакам да се прибереш.

— Полицаи?

— Винаги е добре да узнаеш по-рано. Изгасих лампата и се наслаждавах на разпъпващата се зора. — Тя вдигна чашата си. — Какво ще кажеш за малко ябълков сок, Од Томас?

— Не, благодаря ви. Не споменахте ли някакви полицаи?

— Бяха приятни момчета.

— Кога беше това?

— Преди четирийсетина минути. Притесняваха се за теб.

— Притеснявали са се… защо?

— Рекоха, че получили съобщение за стрелба от твоя апартамент. Не е ли нелепо, Од Томас? Казах им, че не съм чула нищичко.

Бях сигурен, че обаждането, съобщаващо за изстрела, е било анонимно, защото най-вероятно е било дело на убиеца на Боб Робъртсън.

Госпожа Санчес продължи:

— Попитах ги по какво ли би стрелял в твоя апартамент. Нямаш мишки… — вдигна рамене хазяйката ми, след което отпи от ябълковия си сок. — Нямаш мишки, нали?

— Нямам, мадам.

— Въпреки това искаха да огледат. Бяха загрижени за теб. Приятни момчета. Избърсаха си краката, преди да влязат. Не докоснаха нищичко.

— Искате да кажете, че сте ги пуснали да влязат?

След като отпи от сока, Розалия ми рече:

— Ами, нали бяха полицаи, а и се притесняваха за теб… Почувстваха се много по-добре, когато се увериха, че не си си прострелял крака или нещо подобно.

Не можете да си представите колко доволен се чувствах, задето не се тутках с трупа на Робъртсън, а се отървах от него веднага, след като го намерих.

— Од Томас, снощи изобщо не дойде да опиташ от сладките, които изпекох за теб. С парченца шоколад и орехи. Любимите ти.

Тогава забелязах пълната със сладки чиния, която стоеше на масата.

— Благодаря ви, мадам. Вашите сладки са най-хубавите. — Вдигнах чинията. — Чудех се… дали мога да заема колата ви за малко?

— Не слезе ли от нея току-що?

По бузите ми изби такава червенина, на фона на която изгревът навярно бледнееше.

— Да, мадам.

— Е, ами тогава значи вече си я взел — каза тя без следа от ирония. — Няма нужда да ме питаш два пъти.

Взех ключовете от поставката с форма на прасенце над хладилника.

— Благодаря ви, госпожо Санчес. Вие сте толкова добра към мен.

— Ти си страхотно момче, Од Томас. Толкова ми напомняш за племенника ми Марко. През септември ще станат три години, откакто е невидим.

Марко, заедно с цялото си семейство, се намираше в единия от самолетите, които се врязаха в Световния търговски център.

— Продължавам да си мисля, че той отново ще стане видим някой ден, но вече мина толкова време… — продължи хазяйката ми. — Да не си посмял да станеш невидим, Од Томас.

Понякога Розалия Санчес ми къса сърцето.

— Няма — уверих я.

Щом се наведох и я целунах по челото, тя положи длан върху главата ми и задържа лицето ми до своето.

— Обещай ми, че няма да станеш невидим.

— Обещавам ви, мадам. Заклевам се пред Господа.