Дийн Кунц
Чудакът Томас (42)

Четирийсет и втора глава

Успях да дремна само час, преди една от сестрите да ме събуди. Шерифът Портър бил преместен от хирургията в реанимацията.

През прозореца се виждаха черни хълмове, които се издигаха към черното небе, обсипано със сребристи Брайлови точки. Слънцето продължаваше да лежи на час разстояние под източния хоризонт.

Взех торбата с мръсните си дрехи и поех по коридора, където се намираше чакалнята на реанимацията.

Джейк Хълкуист и сестрата на Уайът продължаваха да седят там. Никой от тях не беше виждал през живота си нещо подобно на черната пластмасова карта.

След по-малко от минута една сестра и санитар излязоха от коридора, бутайки количката, където лежеше шерифът. Карла Портър вървеше отстрани и държеше ръката на съпруга си.

Когато минаха покрай нас, забелязах, че Уайът Портър е в безсъзнание. Беше доста блед, а устните му изглеждаха повече сиви, отколкото розови.

Сестрата дърпаше, а санитарят буташе количката, която прекараха през двойните врати на реанимацията. Карла ги последва, като ни заяви, че не се очаквало съпругът й да се върне в съзнание още поне няколко часа.

Този, който бе убил Робъртсън, бе застрелял и шерифа. Не можех да го докажа, ала ако човек не вярва в съвпаденията, то две огнестрелни атаки с цел убийство в промеждутък от няколко часа в тихо градче като Пико Мундо със сигурност са свързани като сиамски близнаци.

Чудех се дали онзи, който се е обадил по личния телефон на шерифа, се е опитал да имитира гласа ми… дали се е идентифицирал като мен, търсейки съвет, молейки да се срещнат пред вратата на къщата му. Може би се е надявал, че шерифът не само ще се хване на въдицата, но и ще спомене името ми пред жена си, преди да излезе от спалнята.

Щом се е постарал да ме накисне за едно убийство, защо за по-сигурно да не ме натопи и за две?

Въпреки че се молех Уайът Портър да се възстанови бързо, се притеснявах от онова, което можеше да каже, когато дойдеше в съзнание.

Алибито ми за времето на стрелбата се заключаваше в следното — бях зает с укриването на труп в една от бараките на Църквата на шепнещата комета. Това обяснение едва ли щеше да ми спечели симпатиите на който и да е адвокат, дори и въпросният труп да бъдеше открит.

Разпитах и сестрите от отделението на четвъртия етаж, ала нито една от тях не знаеше какво представлява предметът, който бях открил в портфейла на Човека-гъба.

На третия етаж имах повече късмет. Там една бледа и луничава сестра с вид на умопобъркана тъкмо проверяваше дали съдържанието на чашите с хапчета съответства с предписаното на пациентите в един дълъг списък. Тя взе мистериозния пластмасов четириъгълник, разгледа го от двете страни и рече:

— Това е карта за медитация.

— Моля?

— По принцип ги правят без изпъкналите точки — вместо тях слагат разни религиозни символи като кръстове или изображения на Дева Мария.

— Тогава това тук е…

— Ако искате да произнесете стандартна молитва като „Отче наш“ или „Пресвета Дево“, само трябва да придвижите пръста си от символ на символ.

— Значи това е някаква удобна форма на броеница, която можеш да си носиш в портфейла, така ли?

— Да. Точно така — отговори тя, докато плъзгаше пръста си напред-назад по релефните точки. После добави: — Не само християните използват такива неща. Всъщност те бяха използвани за пръв път от последователите на Ню Ейдж движението.

— Не думайте.

— Виждала съм ги да носят камбанки, статуетки на Буда, знаци на мира, кучета или котки, в случай че искат да насочат медитативната си енергия към борбата за правата на животните, или дори мънички глобуси, когато искат да медитират за по-чиста околна среда.

— Това тук за слепи хора ли е?

— Не. Ни най-малко.

Тя допря картата до челото си, сякаш беше екстрасенс, който се опитва да прочете съдържанието на сгънат лист хартия, поставен в запечатан плик.

Нямах никаква представа защо прави това, ала реших да не питам.

След като отново проследи точките с пръст, сестрата ми каза:

— Четвърт от картите са написани на Брайловото писмо. Допирате пръста си до точките и медитирате на всяка буква.

— Супер. Но какво е значението им?

Показалецът й продължи да се плъзга по картата, а лицето й започна да се смръщва толкова бавно, сякаш беше образ от полароидна снимка.

— Не мога да чета Брайловата азбука — вдигна рамене луничавата жена. — Обаче усещам някои неща — различавам някакви вдъхновяващи думи. Един вид мантра, чрез която да фокусирате енергията си. Текстът трябва да е напечатан на опаковката, в която е била картата.

— Не разполагам с опаковката.

— Можете да си поръчате и специален текст лично за вас — нещо като ваша собствена мантра, която да е… абе, каквото ви хрумне. Това е първата черна карта, която виждам.

— В какъв цвят са по принцип? — попитах.

— Бели, златни, сребърни, сини (за благото на небето), зелени (ако ще се молите за опазването на околната среда)…

Процесът по намръщването най-накрая бе приключил. Сестрата ми върна картата, след което се взря с явно отвращение в пръстите си.

— Къде казахте, че сте намерили това? — попита с властен тон.

— Долу във фоайето на пода — излъгах аз.

Сестрата бръкна под бюрото си и извади туба с гел-дезинфектант. Изстиска малко върху лявата си длан, след което остави тубичката и затърка енергично двете си ръце, сякаш се боеше да не би картата да е заразена с опасен вирус.

— Ако бях на ваше място, щях да се отърва от този предмет — каза, докато триеше дланите си. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Беше сложила толкова много гел, че усещах острия мирис на етиловия спирт директно в ноздрите си.

— Защо? — попитах.

— Излъчва отрицателна енергия. Лоша аура. Ще ви навлече неприятности.

Зачудих се кое ли училище за медицински сестри беше завършила.

— Ще я изхвърля в боклука — обещах.

Луничките по лицето й сякаш бяха станали по-ярки, досущ като зрънца лютив червен пипер.

— Не я изхвърляйте тук.

— Добре — съгласих се. — Няма.

— Нито пък където и да е в болницата — продължи сестрата. — Идете в пустинята, където не живее никой, карайте бързо и я хвърлете през прозореца, та вятърът да я отнесе.

— Това звучи доста добре.

Ръцете й вече бяха сухи и стерилизирани. Намръщената й гримаса се бе изпарила заедно с почистващия гел. Жената се усмихна.

— Надявам се, че съм успяла да ви помогна.

— Бяхте невероятна — усмихнах й се в отговор аз.

Взех черната карта и напуснах болницата, изгубвайки се в чезнещата нощ, ала не се насочих към пустинята.