Дийн Кунц
Чудакът Томас (41)

Четирийсет и първа глава

Сестрата от хирургията се казваше Джена Спинели — познавах я още от гимназията, която бяхме завършили и двамата. Девойката беше една година по-голяма от мене, спокойните й сиви очи бяха изпъстрени със синьо, а ръцете й сякаш бяха създадени, за да свири на пиано.

Известията, които донесе, не бяха нито толкова мрачни, колкото се опасявах, нито пък толкова хубави, колкото ми се искаше. Жизнените показатели на шерифа бяха стабилни, макар и не достатъчно добри. Единият му бял дроб беше засегнат, но положението не беше непоправимо и вътрешните му органи не бяха пострадали фатално.

Бяха предприети операции и според главния хирург на екипа Уайът Портър трябвало да остане още минимум час и половина — два в реанимацията.

— Сигурни сме, че организмът му ще понесе добре оперативната намеса — заяви Джена. — А след това ще трябва да предотвратим възникването на постоперативни усложнения.

Карла отиде в чакалнята на интензивното да съобщи тези неща на зълва си и на Джейк Хълкуист. Когато останах сам с Джена, я попитах:

— И двата ли чука размаха, или скри единия зад гърба си?

— Казах всичко, което знам, Оди. Никога не скриваме лошите новини от съпругата. Казваме ги веднага и без заобикалки.

— Лоша работа, а?

— Много лоша — съгласи се сестрата. — Знам, че си близък с него.

— Така е.

— Мисля, че всичко ще мине благополучно — каза Джена. — Не само в хирургията — когато го изпишем, ще може да си отиде вкъщи съвсем самичък.

— Но няма гаранция.

— Има ли изобщо някога? Вътре в него е истинска каша. Но не е и наполовина толкова зле, колкото си мислехме, когато го сложихме на масата — преди още да го отворим. Вероятността да оцелееш след три огнестрелни рани в гърдите е едно на хиляда. Той е невероятен късметлия.

— Ако това е късмет, по-добре никога да не ходи във Вегас.

Тя протегна показалеца си и дръпна надолу единия от долните ми клепачи, разглеждайки окото ми.

— Изглеждаш ми изтощен, Оди.

— Имах напрегнат ден. Нали знаеш — закуската започва много рано в „Пико Мундо Грил“.

— Онзи ден бях там с две приятелки. Ти сготви обяда ни.

— Сериозно? Понякога нещата около печката са толкова напечени, че нямам време да се огледам и да видя кой е дошъл.

— Определено имаш талант.

— Благодаря ти — казах. — Много мило от твоя страна.

— Чух, че баща ти продава онези парцели на Луната.

— Да, но тя и без това не е особено подходяща за отдих. Няма въздух.

— Изобщо не си като баща си.

— Че кой би искал да е като него?

— Повечето мъже.

— Мисля, че не си права.

— Знаеш ли какво? Според мен трябва да даваш уроци по готварство.

— Че аз предимно пържа.

— Веднага бих се записала.

— Готвенето ми никак не е здравословно.

— Все ще трябва да умрем от нещо. Още ли си с Бронуен?

— Сторми. Да. То ни е предопределено.

— Откъде знаеш?

— Имаме съвпадащи си рождени петна.

— Имаш предвид онова, което си е татуирала, за да съвпадне с твоето?

— Татуирала? Не. Съвсем истинско е. Ще се женим.

— О — преглътна сестрата. — Не знаех за това.

— Това е голямата новина.

— Само почакай момичетата да разберат — усмихна се Джена.

— Кои момичета?

— Всички.

Смисълът на разговора нещо ми убягваше, ето защо казах:

— Виж сега. Мръсен съм, имам нужда от баня, но не искам да напускам болницата, докато шерифът Портър не напусне хирургията без опасност за живота му. Има ли възможност да си взема един душ някъде тук?

— Ще попитам главната сестра на етажа. Все ще ти намерим нещичко.

— Имам дрехи за преобличане в колата.

— Тогава иди да ги вземеш. После попитай за стаята на сестрите. Ще ти уредя всичко.

Докато Джена се обръщаше, неочаквано изтърсих:

— Ходила ли си някога на уроци по пиано?

— Моля? — вдигна вежди тя. — В продължение на години. Но защо питаш?

— Ръцете ти са толкова красиви. Обзалагам се, че свириш божествено.

Тя ми хвърли поглед, който не можах да разгадая — сребристите снежинки в сивите й очи бяха изпълнени с тайни. После каза:

— Вярно ли е онова за сватбата?

— Абсолютно — кимнах, изпълнен с гордост, че Сторми ще се омъжи за мен. — Ще бъде в събота. Ако можех да напусна града, щяхме да отидем във Вегас и да се оженим още преди разсъмване.

— Някои хора са големи късметлии — въздъхна Джена Спинели. — По-големи късметлии дори и от шерифа Портър, който диша след три рани в гърдите.

Предположих, че тя ме смята за щастливец заради предстоящия ми брак със Сторми, ето защо добавих:

— Явно съдбата ми дължи доста след онези каши с баща ми и майка ми.

Изражението на сестрата бе непроницаемо.

— Обади ми се, ако все пак решиш да даваш уроци по готварство. Сигурна съм, че си истинска турбина с бъркалката.

— С бъркалката? — озадачено попитах аз. — Е, вярно е, че когато правя бъркани яйца, нямам равен на себе си, но тайната при палачинките и гофретите е да приготвиш тестото, а всичко останало може да се обобщи с три думи — пържене, пържене и пържене.

Тя се усмихна, поклати глава и се отдалечи по коридора, а аз се почувствах толкова озадачен, както по време на някой бейзболен мач в гимназията, когато ми подаваха перфектна топка, а аз замахвах над нея, без дори да я докосна. А бях най-добрият при статичните удари.

Забързах към колата на Розалия, която ме чакаше на паркинга. Извадих пистолета от плика и го пъхнах под седалката на шофьора.

Когато отидох в отделението на сестрите на четвъртия етаж с багажа си, те вече ме очакваха. Въпреки че грижите за болните и умиращите едва ли са особено приятни, и четирите сестри от нощната смяна ми се усмихваха и очевидно бяха доста развеселени от нещо.

Освен обичайните болнични стаи, предназначени за един или няколко души, четвъртият етаж предлагаше и луксозни апартаменти, които по нищо не отстъпваха на първокласните хотели. Боядисани в топли цветове, те включваха комфортно обзавеждане, бездарни картини в изящни рамки, малки хладилници и чудесни бани, където нищо не липсваше.

Така по-заможните пациенти, чиито здравни застраховки покриваха тези разходи, можеха да избягат от угнетяващата болнична атмосфера. Лекарите смятаха, че тези апартаменти ускорявали възстановяването, и аз съм сигурен, че е така — въпреки ужасните картини на галеони с издути платна и котенца, пулещи се сред маргаритки.

Любезните девойки ме снабдиха с пълен комплект кърпи и ми позволиха да използвам банята в едно от тези луксозни кътчета. Картините бяха подчинени на цирковата тема — клоуни с балони, тъжно гледащи лъвове, красива въжеиграчка с розов слънчобран. Глътнах две таблетки, за да успокоя стомаха си.

Ала след като се избръснах, изкъпах и измих косата си с шампоан и си сложих чисти дрехи, все още се чувствах така, все едно съм бил прекаран през парен валяк — имах усещането, че съм сплескан като лист хартия.

Разположих се в едно кресло и се заех да разглеждам съдържанието на портфейла, който бях задигнал от трупа на Робъртсън. Кредитни карти, шофьорска книжка, читателска карта от библиотеката…

Единственото по-особено нещо беше обикновената черна пластмасова карта, върху чиято повърхност се открояваха серия релефни точки. Когато наклоних картата под ъгъл, те се откроиха съвсем ясно пред погледа ми. Изглеждаха ето така:

Тези точки бяха изпъкнали от едната страна на картата и вдлъбнати от другата. Макар че бе напълно възможно да представляват някакъв вид кодирани данни, предназначени за разчитане от специална машина, предположих, че става въпрос за специалната азбука за слепци, известна като Брайлово писмо.

Като се имаше предвид, че Човекът-гъба не беше сляп, не можех да си представя защо му е трябвало да разнася някакъв текст, написан със средствата на Брайловата азбука.

Не бях в състояние да проумея защо и някой сляп човек би носил подобно нещо в портфейла си.

Седях си в креслото и бавно прокарах палеца си по точките, след което ги опипах и с показалеца си. За мен те не представляваха нищо повече от неразгадаеми грапавини в пластмасата, ала колкото повече ги опознавах, толкова по-силно ставаше безпокойството ми.

Продължих да ги галя с върховете на пръстите си, като си представях, че съм сляп, с надеждата шестото ми чувство да ми подскаже ако не смисъла на думите, изписани от точките, то поне предназначението на картата.

Беше много късно. Луната потъна отвъд прозорците, а мракът сякаш се сгъсти и се прегрупира за отчаяна съпротива срещу кървавата зора.

Не трябваше да заспивам. Не се осмелявах да заспя. Ала заспах.

Сънищата ми бяха изпълнени с огнестрелни оръжия, бавно движещи се куршуми прорязваха прозрачни тунели във въздуха, а койоти оголваха черните си пластмасови зъби, осеяни с неведоми конфигурации от точки, които за малко да разчета с треперещите си пръсти. Сълзящата рана в синкавия гръден кош на Робъртсън се отвори пред мен, като че ли беше черна дупка, а аз — астронавт в открития космос — и ме засмука с непреодолимата си гравитация в своите дълбини, повличайки ме към забвението.