Дийн Кунц
Чудакът Томас (40)

Четирийсета глава

Сега повечето нови болници в Калифорния приличат на взети под наем офиси, които продават преоценени килими или бизнес оборудване на едро. Невзрачната архитектура не внушава увереността, че хората между тези стени са в състояние да лекуват.

Окръжната болница бе най-старото болнично заведение в региона и имаше впечатляващ двоен портал с колони от варовик и корниз, обрамчващ цялата сграда. Стига ти само един поглед, за да разбереш, че тук работят лекари и медицински сестри, а не някакви търговски чиновници.

Главното фоайе имаше покрит с шуплест варовик под, вместо с някакъв евтин килим, а бюрото на служителя от регистратурата бе украсено с изящни колони, наподобяващи вестителския жезъл на Хермес.

Ала преди да успея да се приближа до това бюро, пътят ми беше препречен от Алис Нори — ветеранка с десетгодишна служба в Полицейското управление на Пико Мундо — чиято задача беше да държи репортерите и неупълномощените посетители далеч от шерифа.

— Той е в хирургията, Од. Ще трябва да остане там за известно време.

— Къде е госпожа Портър?

— Карла е в чакалнята на спешното. Ще го закарат там веднага след като приключат с него в операционната.

Интензивното отделение се намираше на четвъртия етаж. С тон, който недвусмислено показваше, че Алис трябва да ме арестува, ако иска да ме спре, казах:

— Качвам се горе, мадам.

— Няма нужда да тръгваш с рогата напред срещу значката ми, Од. Името ти фигурира в краткия списък, който Карла ми даде.

Качих се с асансьора до втория етаж, където се намираше операционната.

Намирането на стаята, която ми трябваше, се оказа фасулска работа. Рафъс Картър бе застанал на пост пред вратата — облечен в униформа и достатъчно едър, че да накара и освирепял бик да се замисли, преди да го нападне.

Докато се приближавах към флуоресцентния надпис, той сложи дясната си ръка върху дръжката на пистолета в кобура си.

Като забеляза реакцията ми, каза:

— Не се обиждай, Од, но не съм нащрек само когато Карла минава по този коридор.

— Смяташ ли, че е бил застрелян от някого, когото е познавал?

— Напълно е възможно, което означава, че сигурно и аз познавам кучия син.

— Много ли е зле?

— Много.

— Уайът не се предава лесно — казах, повтаряйки мантрата на Сони Уекслър.

— Дано да е така — кимна ми Рафъс.

Отново се качих в асансьора. Когато кабината минаваше между третия и четвъртия етаж, изведнъж натиснах бутона „СТОП“.

Цялото ми тяло трепереше неконтролируемо, изцеждайки всичките ми сили. Краката ми не ме държаха повече и аз се плъзнах по стената и седнах на пода.

В живота, както казва Сторми, не е важно колко бързо бягаш, нито пък дали го правиш грациозно или не. Единственото, което има значение, е издръжливостта ти — способността да останеш на краката си, да не се предадеш и да продължаваш да се бъхтиш напред, каквото и да става.

Все пак според нейната космология този живот е като новобрански лагер. Ако не успееш да преодолееш всички препятствия и рани, които ти нанася, не можеш да преминеш на следващото ниво, което тя нарича „служба“, или да достигнеш до третия етап от живота си, който според нея ще бъде изпълнен с такива наслади, пред които бледнее дори купа шоколадов сладолед с кокосов сироп.

Ала независимо от яростта, с която духат ветровете на късмета, или от бремето на житейските несгоди, Сторми винаги остава на крака, казано метафорично; за разлика от нея аз имам нужда от време на време да поспра за миг, ако искам да продължа нататък.

Исках да възвърна самообладанието си, да съм спокоен, хладнокръвен, силен и изпълнен с позитивна енергия, когато отида при Карла. Тя имаше нужда от подкрепа, а не от сълзи на състрадание или скръб.

След две или три минути вече бях спокоен и макар че бях успял да възвърна само донякъде самообладанието си, прецених, че ми бе достатъчно. Изправих се на крака и натиснах бутона за четвъртия етаж. Асансьорът продължи своя ход.

Унилата и потискаща чакалня, която се намираше в дъното на коридора близо до реанимацията, имаше бледосиви стени, а подът й бе покрит с винилови плочи, изпъстрени със сиво-черни петънца и тъмнокафяви столове, предназначени за близките на пациентите. Атмосферата на това място сякаш крещеше: смърт! Някой трябваше да перне хубавичко по темето главния декоратор на болницата.

Сестрата на шерифа Айлийн Нюфийлд седеше в единия ъгъл — очите й бяха зачервени от плач и тя не спираше да мачка бродираната кърпичка в ръцете си.

До нея се намираше Джейк Хълкуист и й шепнеше някакви утешаващи слова. Той беше най-добрият приятел на Уайът Портър. И двамата бяха започнали да работят в полицията в една и съща година.

Джейк не беше с униформа — носеше панталони в сивокафеникав цвят и тениска, която висеше над колана му. Връзките на спортните му обувки бяха развързани. Косата му стърчеше като на таралеж, сякаш не бе имал никакво време да се среши, след като беше научил новината.

Що се отнася до Карла, тя изглеждаше така, както бе изглеждала винаги — свежа, красива и самоуверена.

Очите й бяха ясни — не беше плакала. Първо беше съпруга на полицай, а после — жена; нямаше да заплаче, докато Уайът се бореше за живота си, понеже духовно тя също се сражаваше редом с него.

В мига, в който пристъпих през отворената врата, Карла се приближи до мен, прегърна ме и каза:

— Работата се прецака, нали така, Оди? Не биха ли се изразили точно така хората на твоята възраст за онова, което се случи?

— Прецака се — съгласих се аз. — Напълно.

Чувствителна към емоционалното състояние на Айлийн, Карла ме поведе по коридора, за да можем да си поговорим.

— Обадиха му се на личния му номер за извънредни случаи малко преди два през нощта.

— Кой? Кой му се обади?

— Не знам. В просъница чух как телефонът звънна и се надигнах, ала той ми каза да продължа да спя, защото всичко било наред.

— Колко души имат този номер?

— Не са много. Уайът не отиде до гардероба, за да се облече — излезе от спалнята по пижама, ето защо си помислих, че става въпрос за нещо, което ще може да разреши и от къщи. Отново заспах… докато изстрелите не ме събудиха.

— Кога стана това?

— До десетина минути след обаждането. Най-вероятно е отворил предната врата за някого, когото е очаквал…

— Някой, когото е познавал.

— … и го простреляха четири пъти.

— Четири? Чух за три изстрела в гърдите.

— Три пъти в гърдите — потвърди тя — и един в главата.

При новината за изстрела в главата изпитах неистова нужда да се плъзна по стената и отново да седна на пода.

Като видя ефекта, който думите й произведоха върху мен, Карла побърза да каже:

— Мозъкът не е засегнат. Куршумът в главата е нанесъл най-малко поражения от всички изстрели. — Съпругата на шерифа се насили да се усмихне. — Уайът има да се шегува за това, не мислиш ли?

— Най-вероятно вече си го мисли.

— Направо мога да си го представя как заявява, че ако искаш да пръснеш мозъка на Уайът Портър, трябва да го гръмнеш в задника.

— Би било типично в негов стил — съгласих се аз.

— Може би си мислят, че са си свършили добре работата, след като са го повалили, ала стрелецът или е изтървал нервите си, или се е разсеял. Куршумът само е одраскал скалпа му.

Аз мислех другояче.

— Може да не са искали да го убият.

Карла сякаш не чу думите ми.

— Когато набрах деветстотин и единайсет и успях да сляза долу с пистолета си, от нападателя нямаше и следа.

Представих си я как слиза безстрашно по стълбите, здраво стиснала оръжието в двете си ръце, и как се приближава към предната врата, готова да убие мъжа, застрелял съпруга й. Истинска лъвица. Също като Сторми.

— Уайът лежеше на земята и беше почти в безсъзнание, когато го открих.

По коридора от страната на асансьорите се появи медицинска сестра, облечена в зелено. Изражението, изписано на лицето й, сякаш заявяваше: „Моля ви, не убивайте вестоносеца!“.