Дийн Кунц
Чудакът Томас (38)

Трийсет и осма глава

Вратата на бараката се намираше на обезкуражаващо разстояние зад мен. Преди да успея да я достигна, водачът на глутницата щеше да е впил зъби във врата ми, а другите щяха да ръфат краката ми, опитвайки се да ме повалят на земята.

Имах чувството, че счупената бирена бутилка в ръката ми е крехка и несигурна — оръжие, с което не можех да направя нищо друго, освен да прережа собственото си гърло.

Съдейки по внезапното напрежение, което усетих в пикочния си мехур, тези хищници щяха да получат мариновано месо, преди още да са успели да ме захапят…

… ала точно тогава противният гастроном от лявата ми страна сподави ръмженето си и излая неуверено.

Страховитото трио вдясно от мен реагира в същия момент, а заплашителното държание на зверовете бе заменено от учудване. Койотите надигнаха телата си, наостриха уши и направиха крачка назад.

Внезапната промяна в поведението на зверовете, толкова рязка и необяснима, можеше да се дължи само на появата на личния ми ангел хранител, спуснал се от небесата, за да ме спаси от неизбежното изкормване.

Стоях вцепенен и замаян, страхувайки се, че ако помръдна, ще разруша магията. Тогава осъзнах, че вниманието на хищниците се бе насочило към нещо зад мен.

Обърнах глава настрани и за мое изумление видях, че спасителят ми е хубава, макар и немного слаба млада жена с разрошени руси коси и изящни черти. Тя стоеше зад мен само по оскъдни гащички, поръбени с дантелки, а нежните й ръце бяха скръстени пред гърдите.

Гладката й бледа кожа сякаш сияеше на лунната светлина. Бериловосините й очи — досущ бистри езера — бяха като прозорци, разкриващи толкова дълбока скръб, че ми бе достатъчен само един поглед, за да разбера за принадлежността й към обществото на мъртъвците, ненамерили покой след смъртта.

Самотният койот от лявата ми страна се бе снишил до земята, забравил както за глада, така и за агресивните си намерения. Хищникът я гледаше като куче, което чака любимият му господар да го погали и да му каже нещо хубаво, с което да изрази привързаността си.

Зверовете вдясно не бяха така смирени като четвъртия койот, ала също бяха смаяни от появата на привидението. Макар и да не се бяха снишили, те дишаха тежко и непрекъснато се облизваха — два признака на нервен стрес при всеки родственик на кучетата. Когато жената пристъпи напред към колата, те заотстъпваха боязливо назад.

Непознатата достигна колата и се обърна към мен. Усмивката й представляваше преобърнат полумесец на скръбта.

Наведох се и оставих тихичко счупената бутилка на земята, след което се изправих, изпълнен с уважение към сетивността на койотите. Както изглеждаше, тези хищници отдаваха по-голямо значение на необичайното и смайващото, отколкото на храната.

Когато се доближих до шевролета, затворих зеещата задна врата и отворих предната.

Непознатата ме гледаше тържествено, сякаш тя също бе развълнувана дълбоко от онова, което бе видяла години след смъртта си, както бях развълнуван и аз, виждайки я в чистилището на собствения й свят.

Прелестна като роза, разцъфтяла и същевременно таяща обещания, тя е била на не повече от осемнайсет години, когато е умряла — прекалено млада, за да понесе бремето на оковите на този свят, прекалено млада, за да издържи дългото страдание в самота.

Навярно е била една от трите проститутки, застреляни от онзи психически нестабилен мъж преди пет години — в инцидента, довел до затварянето на „Шепнещият хамбургер“ завинаги. Работата й сигурно я беше закалила, ала като дух беше нежна и плаха.

Трогнат от нейната уязвимост и от суровото наказание, което тя самата си беше наложила, й подадох ръка.

Вместо да поеме дланта ми обаче, тя наклони скромно глава. След кратко колебание раздели ръцете си и ги отпусна покрай тялото си, разкривайки бюста си — и двете тъмни дупки от куршуми, загрозяващи съвършената кожа между гърдите й.

Тъй като се съмнявах, че има някаква недовършена работа на това запустяло място, и понеже животът й очевидно е бил твърде тежък, за да обича този свят и да не желае да го напусне, предположих, че неохотата й да продължи напред се дължеше на страха от онова, което я очакваше по-нататък… навярно се боеше от някакво наказание.

— Не се страхувай — казах й аз. — Не си била някакво чудовище през живота си, нали? Просто си била самотна, объркана, сломена — като всички нас, които минаваме по този път.

Девойката бавно надигна глава.

— Навярно си била слаба и глупава, ала мнозина са такива. И аз съм такъв.

Погледите ни отново се срещнаха. Сега скръбта й ми се стори още по-дълбока — остра като болка и продължителна като печал.

— И аз съм такъв — повторих. — Но когато умра, ще продължа нататък, както трябва да сториш и ти, без да се боиш.

Направи ми впечатление, че девойката носеше белезите си не като някаква божествена стигма, а сякаш самият Сатана я бе дамгосал, проклинайки я завинаги… което не беше вярно.

— Нямам никаква идея какво представлява, ала знам, че там те очаква по-добър живот, лишен от нещастията, които си преживяла тук — продължих. — Място, където да принадлежиш… и където ще бъдеш обичана.

От изражението й разбрах, че копнежът да бъде обичана е бил само лелеяна надежда, която никога не е била реализирана в краткия й, злочест живот. Нелеката й съдба от първия й плач до изстрела, който бе сложил край на живота й, бе ограбил фантазиите й и сега тя бе неспособна да съзре света отвъд нашия, където любовта е сбъдната мечта.

Тя вдигна ръце и отново ги скръсти пред гърдите си, скривайки както бюста, така и раните си.

— Не се страхувай — промълвих аз.

Усмивката, която озари устните й, пак излъчваше стаена печал, ала сега в нея се долавяше и нещо енигматично. Не можех да кажа дали думите ми й бяха донесли утеха, или не.

Искаше ми се да бъда по-убедителен във вярата си и докато се чудех защо не съм, се пъхнах зад волана на шевролета. Никак не ми се искаше да я оставям тук сред мъртвите палми и ръждясалите военнополеви бараки — лишена от всякаква надежда, тъй както бе лишена и от физическо тяло.

Ала времето минаваше и луната и всички съзвездия се движеха неустоимо из небето като стрелки по циферблата на часовник. Само след няколко часа Пико Мундо щеше да бъде връхлетян от нещо ужасно, което трябваше да спра на всяка цена.

Запалих двигателя и потеглих. Докато се отдалечавах, често хвърлях поглед в огледалото за обратно виждане. Тя стоеше там, обляна от лунна светлина, а усмирените койоти лежаха в краката й, сякаш девойката бе богинята на лова Артемида — господарка на луната и на всички нейни създания… Фигурата й ставаше все по-малка и по-малка, ала, изглежда, още не бе готова да се прибере у дома си в Олимп.

Върнах се от Църквата на шепнещата комета в Пико Мундо, ала вместо да се чувствам доволен, задето се бях отървал от трупа на един застрелян непознат, се сблъсках с ужасната новина за застрелян приятел.