Дийн Кунц
Чудакът Томас (37)

Трийсет и седма глава

С жилестите си крака, мършави хълбоци и тесни муцуни койотите изглеждаха създадени за светкавични и свирепи атаки, ала въпреки това, дори когато те наблюдават с хищен блясък в очите, във вида им има нещо кучешко. Някои хора ги наричат прерийни вълци, но тези четириноги са далеч от очарованието и грацията на вълците и определено приличат повече на кучетата с прекалено дългите за телата си крака и несъразмерно големите си уши.

Трите хищника пред мен изглеждаха не толкова заплашително настроени, колкото озадачени — ако бях разчел правилно напрегнатата им стойка и потрепването на ноздрите им. Големите им уши бяха щръкнали и единият от тях килна главата си към мен, сякаш ме намираше за доста озадачаващ — трябва да призная, че не само койотите ме възприемат по този начин.

Два от тях стояха точно пред автомобила — на около четири метра от бараката, а третият чакаше между мен и вратата откъм мястото до шофьора.

Изкрещях колкото сила имах — бях чувал, че внезапният силен шум стряска койотите и ги кара да побегнат. Двата помръднаха, но не отстъпиха на повече от пет сантиметра.

Задушен в собствената си пот, имах чувството, че мириша като солена, ала доста апетитна вечеря.

Отстъпих крачка назад и те не се нахвърлиха върху мен, което означаваше, че дързостта им още не беше прераснала в абсолютна убеденост, че могат да ме победят. Прекрачих прага и затворих вратата помежду ни.

В далечния край на коридора имаше и друга врата, водеща навън, ала ако излезех оттам, щях да се окажа прекалено далеч от шевролета. Не можех да се надявам, че ще успея да заобиколя сградата и да се добера до колата, без трите братовчеда на Кумчо Вълчо да ме подушат и да връхлетят отгоре ми. Много ми беше любопитно дали тогава ушите им щяха да продължават да ми се струват смешни.

В случай че изчаках до сутринта, можех и да им се изплъзна, тъй като койотите по принцип са си нощни хищници, а и навярно бяха доста гладни, за да останат тук и да ме чакат. Стрелката показваше, че резервоарът на шевролета е пълен наполовина — това означаваше, че двигателят можеше да продължи да си боботи, ала със сигурност щеше да се прегрее, преди горивото да свърши, и да направи колата безполезна.

Пък и батериите на фенерчето ми едва ли щяха да издържат повече от час. Въпреки всичките ми храбри дрънканици за това, че не се боя от неизвестното, за нищо на света не бих останал в тъмната като в рог барака в компанията на мъртвец.

При положение че няма върху какво да съсредоточа погледа си, мислите ми веднага ще се насочат към раната от куршума. Ще бъда убеден, че и най-тихият повей на нощния ветрец, шепнещ в счупения прозорец, всъщност свидетелства за измъкването на Боб Робъртсън от неговия пашкул.

Заех се да потърся нещо, което да хвърля по хищниците. Като изключим обувките на мъртвеца (които трябваше да събуя), единственото, което можеше да ми свърши работа, бяха две празни бирени бутилки.

Взех ги и се върнах при вратата. Изключих фенерчето, пъхнах го под колана на дънките си и изчаках няколко минути, давайки шанс на мира, докато зрението ми се адаптираше към тъмнината.

Отворих вратата с надеждата, че враговете ми са си тръгнали, ала останах разочарован. И трите звяра си стояха точно там, където си бяха — два пред автомобила и един до предната дясна гума.

На дневна светлина козината им сигурно изглеждаше жълто-кафява, изпъстрена с черни петънца, ала сега зверовете имаха тъмносивия оттенък на старо сребро. В очите им се отразяваше студената лунна светлина и в тях гореше пламъкът на безумието.

Специалистите съветват при среща със зло куче да не гледате животното директно в очите. Така отправяте предизвикателство, което песът приема на мига.

Ако вместо куче имате койот, изкушен от хранителната ви стойност, и слушате съветите на специалистите, ще си отидете скоропостижно. Липсата на зрителен контакт ще бъде разчетена като слабост, което само ще подчертае, че сте подходяща плячка; в такъв случай по-добре направо да му се поднесете в чиния с двойна порция картофи, прекарани през Ада.

Погледнах в очите водача на глутницата и ударих едното шише в металната каса на вратата, после я фраснах по-силно и я счупих. Гърлото на бутилката остана в ръката ми — страховит инструмент с остри и назъбени краища.

Е, не беше идеалното оръжие, с което да се изправиш срещу противник със зъбатите челюсти на отколешен хищник, ала определено беше по-добро от голите ми ръце.

Целта на тази демонстрация на самоувереност беше да ги предизвикам, така че койотите да се усъмнят за малко в моята уязвимост. Трябваше ми само три- или четирисекундно колебание от тяхна страна, за да успея да се добера до отворената задна врата на шевролета.

Оставих вратата да се затвори зад гърба ми и пристъпих към водача на глутницата.

Той веднага оголи острите си зъби. Ниско, гърлено ръмжене ме предупреди да отстъпя.

Пренебрегвайки предупреждението, аз направих още една крачка напред и с внезапно завъртане на китката си запратих по него непокътнатата бирена бутилка. Тя цапардоса водача право по муцуната, отскочи и се разби на паважа пред краката му.

Стреснат, звярът спря да ръмжи. Той се премести към предницата на колата — без да отстъпва, но и без да се приближава към мен. Просто се престрояваше, така че тримата койоти да образуват обединен фронт срещу бъдещата вечеря.

Това действие имаше доста благоприятен ефект за плячката им — по този начин пред мен се отваряше директен, неохраняван път към отворената задна врата на колата. За нещастие концентрацията върху бягството ми щеше да отвлече вниманието ми от глутницата.

В момента, в който хукнех към шевролета, те щяха да се юрнат след мен. Разстоянието между моя милост и хищниците не беше по-голямо от това между мен и отворената врата — а те бяха далеч по-бързи от евентуалната си вечеря (разбирай мен).

Като държах счупената бутилка пред себе си и я размахвах във въздуха със заплашителни резки движения, започнах бавно да се придвижвам странично към боботещия автомобил, възприемайки всеки сантиметър като истински триумф.

Два от хищниците ме наблюдаваха с явно любопитство — главите им бяха вирнати, устите — отворени, а езиците — провиснали. Въпреки интереса си обаче те бяха нащрек за всяка възможност за нападение, която можех да им предоставя. Преместили тежестта на телата си върху задните си крака, койотите бяха готови всеки момент да се изстрелят напред с мълниеносна бързина.

Стойката на водача им ме безпокоеше повече от поведението на спътниците му. Наклонил глава, прилепил уши до черепа си, оголил зъби, ала без да изплезва езика си, той се взираше съсредоточено в мен, а очите му пламтяха под ниското чело.

Предните му лапи бяха притиснати толкова силно към настилката, че дори и на лунната светлина се забелязваше напрежението в тях. Звярът сякаш бе забил дълбоко ноктите си в земята.

Въпреки че продължавах да ги наблюдавам, те вече не се намираха право пред мен, а вдясно, докато отворената врата на колата беше от лявата ми страна.

Свирепото им ръмжене не изопваше толкова нервите ми, колкото затаеният им дъх и безмълвното им очакване.

Когато бях на половината път до шевролета, прецених, че вече бих могъл да рискувам и да се хвърля към колата, възнамерявайки да затръшна вратата точно навреме, за да избегна силните им челюсти.

Тогава чух сподавеното ръмжене от лявата си страна.

Глутницата вече наброяваше четири животни — и четвъртият койот ми отрязваше пътя към задната част на колата. Звярът стоеше точно между мен и отворената врата.

Усещайки движението от дясната си страна, отново насочих вниманието си към трите хищника. Те бяха използвали краткото ми разсейване, за да скъсят дистанцията помежду ни.

Лунните лъчи осветиха сребристата слюнка, която се проточи от муцуната на водача на глутницата.

Вляво от мен ниското ръмжене на четвъртия койот стана още по-силно, извисявайки се до боботенето на двигателя на шевролета. Новопоявилият се звяр представляваше истинска машина за убиване, изваяна от плът и кръв; сега работеше на празен ход, ала всеки миг можеше да превключи на високи обороти. С периферното си зрение забелязах, че в момента се прокрадваше точно към мен.