Дийн Кунц
Чудакът Томас (36)

Трийсет и шеста глава

Църквата на шепнещата комета бе издигната преди повече от двайсет години върху обширна площ пустинна земя. Намираше се край междущатското шосе — на неколкостотин метра отвъд пределите на Пико Мундо.

Дори когато служеше като място за нетрадиционно богослужение, тя никак не приличаше на църква. Сега под ясното, обсипано със звезди нощно небе, главната сграда — която бе висока над шейсет метра и широка осемнайсет, имаше полуцилиндрична форма, прозорци като амбразури и бе покрита с гофрирани метални листове като огромна военнополева барака, изглеждаше като космически кораб, наполовина заровен в земята.

Разположени сред мъртви и умиращи дървета, скрити от петнистия камуфлаж на сенките и бледото лунно сияние, около нея се издигаха по-малки постройки, също напомнящи военнополеви бараки, които маркираха границите на святото място. Тези бараки бяха предназначени за истински вярващите.

Основателят на църквата — Сийзър Зед-младши, проповядваше, че получава прошепнати послания — главно насън, ала понякога и наяве — от интелигентни извънземни същества. Те пътували към Земята в космически кораб, намиращ се във вътрешността на комета. Тези извънземни били боговете, сътворили хората и всички животински видове на нашата планета.

Повечето хора в Пико Мундо предполагаха, че службите в Църквата на шепнещата комета някой ден щяха да кулминират в причастие, на което всички вярващи ще се самоубият, изпаднали в религиозен екстаз. Екстазът обаче се оказа от друго естество — чистотата на вярата на Сийзър Зед бе сериозно компрометирана, когато той и всичките му духовници бяха задържани и подведени под отговорност като най-големите производители и разпространители в световен мащаб на наркотика екстази.

След като Църквата на шепнещата комета престана да съществува, някаква си организация, наречена „Дружество за защита на Първата поправка на Конституцията ООД“ — или, другояче казано, най-голямата верига книжарници за възрастни, барове „Без горнище“, всевъзможни порносайтове и караоке коктейл клубове в Съединените щати — принуди окръг Маравила да й даде разрешително за бизнес. Те преустроиха футуристичните сгради в безвкусен развлекателен парк със сексуална насоченост, замениха надписа на църквата с неонов и го разшириха, така че да се чете „ЦЪРКВАТА НА ШЕПНЕЩАТА КОМЕТА, БАР БЕЗ ГОРНИЩЕ, КНИЖАРНИЦА ЗА ВЪЗРАСТНИ И РАЯТ НА ХАМБУРГЕРИТЕ“.

Ако слуховете бяха верни, хамбургерите и пържените им картофки били страхотни, а обещанията за безплатно доливане на безалкохолните напитки винаги се спазвали. И все пак този развлекателен център никога не успя да привлече семействата с деца или младите двойки, които са от съществено значение за успеха на който и да е ресторант.

Обаче паркът, който бързо стана известен сред местното население като „Шепнещият хамбургер“, съвсем скоро реализира значителни приходи въпреки слабата посещаемост на „Рая на хамбургерите“. Барът „Без горнище“, книжарницата (в която всъщност нямаше нито една книга, ала за сметка на това рафтовете й се огъваха под тежестта на хиляди видеокасети) и публичният дом (който не фигурираше в оригиналната молба за разрешително за бизнес) изляха цели океани от долари върху този пустинен оазис.

Адвокатите на корпорацията бяха големи професионалисти и успяваха да я измъкнат от всевъзможни неприятни ситуации. Най-накрая обаче „Шепнещият хамбургер“ се спука като дефектен презерватив, след като един надрусан до козирката гол клиент, натъпкан с порядъчно количество виагра, застреля три проститутки.

Едва тогава лъснаха всички неплатени данъци и незаконни приходи на развлекателния център. Имотът отново промени собственика си — поради неплатените глоби и такси „Шепнещият хамбургер“ премина към окръга. През последните пет години липсата на каквато и да е поддръжка и непрестанните усилия на пустинята да си възвърне отнетото бяха преобразили славния някога храм на извънземните богове в куп ръждясали развалини.

Църковните земи, които навремето представляваха истински тропически рай с идеално подрязани морави, най-различни разновидности палмови дървета, папрати, бамбук и грациозно виещи се лози, в момента не се различаваха много от заобикалящата ги пустиня. Краткотрайният дъждовен сезон на Мохаве не бе достатъчен, за да съхрани тази деликатна райска градина.

Изключих фаровете на шевролета още в момента, в който излязох на междущатското шосе. Колата се носеше между злокобните сенки, хвърляни от мъртвите палмови дървета, а занемареният неравен път ме отведе до задната част на главната сграда, откъдето се насочих към дъговидно разположените военнополеви барачки.

Не ми се искаше да оставя двигателя на колата включен, ала трябваше да направя това, в случай че се наложеше бързо да си обера крушите оттук. Без ключове не можех да разчитам, че ще съумея да подкарам шевролета в кризисна ситуация.

Извадих фенерчето от джоба си и се заех да търся подходящо местенце, където да се отърва от неудобния труп. Мохаве отново бе започнала да диша. Ленив ветрец подухваше от изток — миришеше на сухо дърво, горещ пясък и на загадъчния дъх на пустинния живот.

Всяка от десетте военнополеви бараки покрай църквата навремето бе помещавала по шейсетина членове на култа, които спяха на гъсто разположените койки като пушачи на опиум в някой старовремски вертеп. Когато църквата се бе превърнала в бордей с хамбургери, интериорът на помещенията бе реконструиран така, че да служи на нуждите на проститутките, даряващи клиентите си с онова, за което танцьорките в бар „Без горнище“ само загатваха.

През последвалите години — тоест откакто имотът бе занемарен и изоставен — водени от нездраво любопитство хора бяха избрали точно това място, за да освободят инстинкта си да рушат, в резултат на което основната сграда и постройките в съседство вече не ставаха за нищо. Вратите зееха отворени, а някои от тях дори се бяха откачили от ръждясалите си панти.

За моя изненада ключалката на третата барака, която проверих, се оказа достатъчно запазена, че да държи вратата затворена.

Не ми се искаше да оставям трупа на Човека-гъба на място, където койотите лесно да се доберат до него. Вярно, че Боб Робъртсън беше чудовище — продължавах да съм твърдо убеден в това. Ала независимо от всичко, което беше извършил — или щеше да стори — просто не можех да предам тленните му останки на недостойната участ, от която баба Шугарс например толкова се страхуваше — да издъхне по време на игра на покер с коравосърдечни играчи около себе си.

Може би койотите не ядяха мърша. Може би поглъщаха само онова, което те самите са убили.

Ала в пустинята живееха повече същества, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Повечето от тях с удоволствие щяха да се възползват от угощението, което трупът на Робъртсън им предлагаше.

След като приближих максимално шевролета до избраната постройка — на около три метра от вратата — имах нужда от минута, през която да се овладея, за да мога да се отърва от мъртвеца. После реших, че две хапчета за стомах също няма да ми бъдат излишни, и ги глътнах на бърза ръка.

Докато се връщах от града, Боб Робъртсън нито веднъж не ме попита: „Стигнахме ли?“. Независимо от това и противно на всякаква логика аз продължавах да не му вярвам, че ще си остане мъртъв.

Да го измъкна от колата се оказа по-лесно от това да го напъхам там — като изключим момента, когато огромното му желеподобно туловище потрепна под чаршафа. Тогава ми се стори, че дърпам чувал, пълен с десетки живи змии.

След като го завлякох до вратата на бараката, която бях отворил и застопорил с фенерчето, се спрях да избърша потта от челото си — и в същия миг зърнах жълтите очи. Ниско над земята, на около седем-осем метра от мен, те се взираха в мен с несъмнен глад.

Веднага грабнах фенерчето и лъчът му освети точно онова, от което се страхувах — койот, промъкнал се тук от пустинята, търсещ нещо за ядене из изоставените сгради. Едър, жилав и мускулест, със заострена челюст и ръбеста глава, той не беше толкова зъл по природа като повечето човешки същества, ала в този момент изглеждаше като демон, излязъл от дверите на Ада.

Светлината ни най-малко не го изплаши, което свидетелстваше, че хищникът бе опасно самоуверен в присъствието на хора — както и че навярно не беше сам. Отместих рязко лъча и разкрих присъствието и на втори прегърбен звяр — той се намираше вдясно от първия.

До неотдавна койотите рядко нападаха деца, а възрастни — почти никога. Ала откакто хората започнаха да изземват ловните им райони, застроявайки пустинята, тези четириноги станаха значително по-дръзки и агресивни. През последните пет години в Калифорния бяха регистрирани няколко случая, в които дебнещите хищници се бяха нахвърляли на възрастни хора.

Двамата красавци пред мен изобщо не ме смятаха за опасен — възприемаха ме само като вкусна мръвка.

Светкавично огледах наоколо, търсейки подходящ камък, и сграбчих парче гранит, отчупило се от тротоара. Запратих го по първия хищник, ала снарядът ми изтрополи върху асфалта на около петнайсет сантиметра встрани от целта, след което се изтърколи в мрака.

Койотът потрепна при удара и направи няколко крачки настрани, но не избяга. Спътникът му последва неговия пример и не напусна полесражението.

Шумът от двигателя на колата, който ни най-малко не притесняваше животните, ме изпълваше с безпокойство. „Шепнещият хамбургер“ беше изолиран район; наблизо едва ли имаше някой, който да се поинтересува какво прави колата ми на това място. Ала ако на територията му имаше и други натрапници, тогава шумът на мотора можеше да им позволи да се прокраднат покрай мен, без да ги чуя.

Не можех да направя две неща едновременно. Първо трябваше да се отърва от трупа, а после да мисля за койотите.

Когато се върнах, хищниците бяха изчезнали. Навярно бяха поели по следите на някой заек или друга лесна плячка.

Примъкнах омотания мъртвец през прага на бараката и затворих вратата.

Коридорът покрай едната стена на постройката ми предлагаше баня и четири стаи. Всяка от тези стаи навремето бе служила като работно място на някоя от проститутките.

Светлината от фенерчето ми разкри прах, паяжини, две празни бирени бутилки, десетки мъртви пчели…

След всичките тези години във въздуха продължаваше да се усеща мирисът на ароматизирани свещи, тамян, парфюм и най-различни благоуханни мазила. Под тази смесица се долавяше киселата воня от урината на животните, посещаващи това място.

Мебелите отдавна бяха изнесени и единствено огледалата по тавана подсказваха къде се бяха намирали леглата. Стените бяха боядисани в яркорозово.

Всяка стая имаше по две малки прозорчета, наподобяващи амбразури. Стъклата на повечето бяха натрошени от въздушните пушки на хлапетата.

В четвъртото помещение и двата прозореца бяха непокътнати. Тук нито един от по-големите хищници не би могъл да се добере до трупа.

Едната от връзките за обувки се скъса. Долният край на пашкула увисна и левият крак на Робъртсън се показа навън.

Замислих се дали не трябваше да си взема връзките и чаршафа. Въпреки че бяха стоки за масова употреба, теоретично можеха да свържат убития с мен. После обаче си казах, че подобни артикули се продаваха в толкова много магазини из цяла Америка, че едва ли биха послужили като сериозни улики.

В съзнанието ми отново изплува образът на входната рана от куршума, последван от гласа на майка ми: „Искаш ли да дръпнеш спусъка вместо мен? Искаш ли да дръпнеш спусъка?“.

Имам доста богат опит в прогонването на определени спомени от детството си. Мога бързо да намаля гласа й от шепот до пълна тишина.

Ала да се отърва от яркия образ на дупката, през която куршумът бе проникнал в гръдния кош на Човека-гъба, не се оказа толкова лесно. Този влажен отвор пулсираше трескаво в паметта ми, сякаш мъртвото сърце на убития биеше ритмично под него.

Когато разтворих ризата на Робъртсън в банята, за да разгледам разпространяващата се синина, и зърнах дупката в мъртвата му плът, сякаш нещо ме накара да я огледам по-внимателно. Отвратен от нездравия си импулс — и изплашен от него, понеже този интерес свидетелстваше, че съм бил извратен от майка си по начини, за които изобщо не бях подозирал — в крайна сметка успях да устоя на изкушението и веднага отместих поглед, закопчавайки дрехата на убития.

Сега, докато стоях до Робъртсън и се занимавах с връзката за обувки, се опитах да прогоня спомена за ризата над сълзящата рана, обаче тя продължаваше да пулсира пред очите ми.

В този миг подутият труп изхвърли серия газове, които се отрониха като тежки въздишки от разтворените му устни под памучния чаршаф.

Неспособен да издържа и една секунда повече в компанията на мъртвеца, скочих рязко на крака, осветих стените на розовата стая с фенерчето и вече бях притичал през половината коридор, когато осъзнах, че съм оставил вратата отворена. Върнах се и я затворих, защитавайки по този начин тялото на Човека-гъба от евентуалните зверове, копнеещи да се нахранят с мъртвата му плът.

Използвах края на фланелката си и избърсах всички дръжки на вратите на помещенията, в които бях влизал. После, тътрейки крака върху следите от стъпките си, размазах дебелия слой прах по пода, с надеждата че няма да оставя ясни отпечатъци от подметките си.

Когато отворих външната врата, лъчът на фенерчето ми освети блестящите очи на трите койота, които ме чакаха, застанали между шевролета и бараката.