Дийн Кунц
Чудакът Томас (35)

Трийсет и пета глава

Поех към задната веранда на Розалия още преди да осъзная, че съм започнал да се движа. Направих няколко крачки и спрях.

Ако беше мъртва, не можех да сторя нищо. А ако убиецът на Робъртсън я беше посетил, едва ли я бе оставил жива.

До този момент бях възприемал Човека-гъба като убиец единак, душевен и нравствен изрод, който крои планове за кървава баня като всички онези уроди от внимателно подредените му папки.

Навярно в един момент е било точно така, ала после нещата са се променили. Робъртсън бе срещнал някого, който се е прехласвал от същите фантазии за дивашки кланета, и двамата се бяха слели в един звяр с две лица, две изпълнени с ненавист сърца и четири ръце, които да вършат дяволската работа.

Ключът висеше на стената в кабинета на Робъртсън, ала аз не му бях обърнал достатъчно внимание. Менсън, Маквей и Ата. Никой от тях не работеше сам. Всички те имаха партньори.

В папките се съдържаха истории за множество серийни убийци и психопати, които действаха сами, ала трите лица в неговия олтар бяха хората, открили значението на побратимяването на злодеите.

Социопатите често са параноици. Не изключвах възможността Робъртсън да е оборудвал дома си с миниатюрни, добре скрити видеокамери. Това нямаше да представлява никакъв проблем за него във финансово отношение.

Навярно е казал на приятеля си, че аз съм се навъртал из апартамента му. Партньорът му може да е решил, че той самият ще се окаже изложен на риск, ако връзката му с Робъртсън излезе наяве.

А може и слухтенето ми да е изнервило Човека-гъба — все пак до петнайсети август не оставаше почти никакво време. Току-виж му се приискало да отложи касапницата, която толкова внимателно са подготвяли.

Навярно психясалата му дружка е била прекалено възбудена от мисълта за предстоящата кървава баня, за да се съгласи на подобна отсрочка. Кой знае от колко време са замисляли този зловещ спектакъл — сигурно апетитът му вече е бил изострен до крайност и той просто не е могъл да издържи и ден повече без предвкусваното удоволствие.

Обърнах гръб на къщата на Розалия.

Ако влезех вътре и откриех, че тя е била убита като последствие от действията ми, се съмнявах, че ще имам сили да се отърва от тялото на Робъртсън. Самата мисъл да се сблъскам с трупа й — „Од Томас, можеш ли да ме чуеш? Од Томас, можеш ли да ме видиш?“ — разклащаше пантите на разсъдъка ми и аз си давах сметка, че можех да рухна емоционално, а защо не и психически.

Съдбата на Виола Пийбоди и дъщерите й зависеше от мен.

Незнаен брой хора, обречени да умрат в Пико Мундо преди следващия изгрев, можеха да бъдат спасени, ако ченгетата не ме хвърлеха зад решетките и ако успеех да науча часа и мястото на планираното зверство.

Изведнъж ми се стори, че магията неочаквано подчинява природните закони — имах чувството, че лунната светлина внезапно придобива тежест. Усещах бремето на лунните лъчи с всяка стъпка, която ме приближаваше към задната част на гаража — там, където ме очакваше трупът, увит с белия ми памучен чаршаф.

Вратата на гаража бе отключена. Тъмнината вътре бе просмукана с мириса на автомобилни гуми, двигателно масло, стара смазочна течност и дървен материал — дъските на полиците пукаха от жегите. Оставих вътре плика.

Съзнавайки, че денят ме бе изтощил както психически, така и физически, издърпах мъртвеца през прага и затворих вратата. Едва тогава започнах да опипвам стените за ключа за осветлението.

Големият гараж бе разделен на две отделения плюс домашна работилница, където можеше да се паркира и трета кола. Обикновено едното отделение беше празно, а шевролетът на Розалия бе паркиран до стената откъм дома й.

Опитах се да отворя багажника, но се оказа заключен.

Побиха ме тръпки от мисълта да натоваря мъртвеца на задната седалка и да карам, докато той лежи зад мен.

През двайсетте си години съм виждал множество необичайни неща. Едно от най-странните беше призракът на президента Линдън Джонсън, който слизаше от един междуградски автобус на автогарата в Пико Мундо. Той идваше от Портланд, щата Орегон, беше минал през Сан Франциско и Сакраменто и се бе качил на рейс за Финикс и Тъксън, за да отиде в Тексас. Понеже бе умрял в болница, бе с пижама, но нямаше чехли. Когато осъзна, че го виждам, някогашният американски президент ми хвърли кръвнишки поглед, след което свали долнището на пижамата си и ми се надупи.

Ала никога през живота си не бях виждал мъртвец, който да възкръсва, нито пък се бях сблъсквал с труп, съживен посредством магьосничество. Въпреки това мисълта да обърна гръб на Човека-гъба и да си карам спокойно из притихналия нощен град ме изпълваше с ужас.

От друга страна, бе абсолютно невъзможно да го курдисам на предната седалка, както го бях опаковал, и да шофирам с подобие на сто и трийсет килограмов джойнт от дясната ми страна.

Разполагането на мъртвеца на задната седалка изискваше мобилизирането на всички усилия на мускулите и стомаха ми. Имах чувството, че под своеобразния си пашкул Робъртсън е отпуснат, мек и… зрее.

Яркият спомен за нащърбената влажна дупка от куршума в гърдите му изплува в съзнанието ми — отпуснатата синкава плът около нея, тъмната слуз, която се процеждаше от отвора. Не бях надничал отблизо в раната и веднага бях отместил поглед, ала картината бе ярка като черно слънце в съзнанието ми.

Когато най-накрая натоварих трупа в колата и затворих вратата, потта шуртеше от мен така, сякаш някакъв великан ме изцеждаше като хавлиена кърпа. Трябва да отбележа и че се чувствах по същия начин.

Часът бе два след полунощ, а температурата навън бе паднала до ободряващите двайсет и седем градуса. Тук, в лишения от прозорци гараж обаче бе с четири градуса по-топло.

Мигнах няколко пъти, за да премахна потта от очите си и забърниках под таблото, за да извадя жиците, които ми трябваха. Само веднъж ме удари ток и двигателят се запали.

Докато се занимавах с шевролета, мъртвецът на задната седалка не помръдна нито веднъж.

Изгасих осветлението в гаража и сложих найлоновия плик на седалката до шофьора. След това се пъхнах зад волана и използвах дистанционното, за да отворя предната врата на обширното помещение.

Докато бършех потта от лицето си с хартиените кърпички, които открих в жабката на колата, си дадох сметка, че изобщо не се бях замислял къде да изхвърля секретния си товар. Нито градското сметище, нито контейнерите на „Гудуил Индъстрис“ ми се струваха подходящи за целта.

Ако трупът на Робъртсън бъдеше открит скоро, шериф Портър щеше да има доста въпроси към мен, което от своя страна щеше да попречи на усилията ми да предотвратя трагедията, заплашваща Пико Мундо. Най-добре би било Човекът-гъба да се разлага мирно и тихо на някое скришно място през следващите двайсет и четири часа, преди някой да го намери и да изпищи на умряло.

Тогава се сетих за най-доброто скривалище — Църквата на шепнещата комета, бар „Без горнище“, книжарницата за възрастни и „Раят на хамбургерите“.