Дийн Кунц
Чудакът Томас (34)

Трийсет и четвърта глава

Притеснението, граничещо с паника, внезапно ми даде нови сили. Изсумтях и изстрелях няколко цветисти псувни, на чийто фон измъкнах безжизненото тяло на Робъртсън от ваната и го стоварих върху чаршафа, който бях разстлал на пода.

Във ваната имаше съвсем малко кръв. Завъртях крана на душа и отмих петната по порцелана с гореща вода.

Никога повече нямаше да мога да се къпя в тази вана. Трябваше или да ходя мръсен през останалата част от живота си, или да си намеря ново жилище.

Когато прерових джобовете на панталоните на Робъртсън, и в двата намерих пачки банкноти — двайсет стотачки в левия и двайсет и три в десния. Определено не беше убит за пари.

Върнах банкнотите в джобовете му.

В портфейла му имаше още финикийски знаци. Натъпках и тези долари в джоба му, ала запазих портфейла с надеждата, че може да ми помогне да науча нещо повече за престъпните намерения на собственика му, когато имам време да се запозная по-подробно със съдържанието му.

Мъртвецът изгъргори обезпокоително, докато го увивах с чаршафа. Навярно някакви мехурчета, храчки или кръв бълбукаха в гърлото му, създавайки впечатлението, че Човекът-гъба се оригваше.

Усуках добре краищата около главата и краката му, след което ги завързах колкото се може по-здраво с белите връзки, които свалих от един излишен чифт обувки.

Пакетът изглеждаше като огромен джойнт. Не, не си мислете, че взимам наркотици или пък пуша трева — какво да направя, като ми заприлича на собственоръчно свита цигара с марихуана?

Напомняше и пашкул. С гигантска ларва или какавида, скрита вътре, превръщаща се в нещо ново. Дори не исках да си я представям.

Използвах пластмасовото пликче от книжарницата вместо куфар и натъпках вътре дрехи, шампоан, четка за зъби, електрическа самобръсначка, мобилен телефон, фенерче, ножици, пакетче дезинфекционни кърпички и шишенце антиацид — всичко, което ми трябваше за остатъка от нощта.

Извлякох трупа от банята и го задърпах през стаята си, приближавайки го до един от двата прозореца, гледащи на юг. Ако живеех в обикновена сграда с апартаменти и имах съседи на долния етаж, наемателите със сигурност щяха да свикат съвет, на който да забранят влаченето на трупове след десет вечерта.

Мъртвецът бе прекалено тежък, за да го нося. Можех да го претърколя надолу по стълбите, ала така щях не само да вдигна страшна тупурдия, но и да организирам незабравим спектакъл за всеки, който минаваше по улицата точно в този идиотски момент.

Пред прозореца имаше малка масичка с два стола. Преместих ги настрани, отворих прозореца, махнах мрежата против насекоми и се надвесих на перваза, умувайки над жизненоважния въпрос дали задният двор наистина не се вижда от съседните къщи.

Дъсчената ограда и големите канадски тополи скриваха мястото от любопитни очи. Дори и ако любопитните погледи на комшиите все пак успееха да проникнат през гъсто преплетените клони, луната не светеше достатъчно ярко, че да може да се вярва на свидетелските им показания в съда.

Вдигнах от пода омотаното в чаршафа тяло и го проврях през отворения прозорец. Блъснах го с краката напред, защото независимо от това, че беше мъртъв, ми беше гадно да го пусна надолу с главата. Когато се подаде наполовина през прозореца, чаршафът се закачи на стърчащата глава на някакъв гвоздей, но аз успях да извъртя вързопа така, че гравитацията най-накрая да надделее.

Разстоянието от перваза на прозореца до земята беше не повече от три-четири метра. Нищо работа. Въпреки това трупът на Човека-гъба се стовари с такъв оглушителен, противен звук, че за миг си помислих, че всички са разбрали за мъртвеца, изсипан като чувал с картофи на земята.

Ала нито едно куче не излая. Никой не попита: „Чу ли нещо, Мод?“. Никой не каза: „Да, Клем, чух как Од Томас току-що изхвърли един труп през прозореца си“. Пико Мундо продължи да спи.

Като използвах хартиени кърпички, за да не оставя отпечатъци, вдигнах пистолета от килима, след което пъхнах и него в пластмасовото пликче.

После отново влязох в банята, за да се уверя дали не съм пропуснал нещичко при почистването. По-късно трябваше да се погрижа по-старателно за евентуалните улики — да мина с прахосмукачка, за да премахна издайническите косми и влакънца, както и да избърша всяка повърхност, заличавайки отпечатъците на Боб Робъртсън…

Нямаше да помогна на убиеца да се размине с престъплението си. По всичко личеше, че той е хладнокръвен професионалист, който е твърде интелигентен и твърде предпазлив, че да остави отпечатъци или каквото и да е друго доказателство за присъствието си.

Погледнах към часовника си и това, което видях, ме изненада. Беше един и трийсет и осем. Очаквах нощта да препуска към деня. Смятах, че е два и половина или даже по-късно.

Въпреки това времето ми изтичаше. Часовникът ми бе електронен, но можех да чуя как възможностите ми за действие постепенно изтиктакват, изгубвайки се безвъзвратно в миналото.

След като загасих осветлението в банята, отново се приближих до предния прозорец, повдигнах леко една от щорите и огледах улицата. Дори и да имаше някой буден, не можех да го забележа.

Грабнах торбичката, излязох навън и заключих предната врата след себе си. Докато слизах по стълбите, имах чувството, че ме зяпат като състезателка в конкурса „Мис Америка“, дефилираща по бански.

Разумът ми нашепваше, че никой не ме наблюдава, ала бремето на вината ми ме правеше параноик. Взирах се напрегнато в нощта, като гледах навсякъде, само не и в стълбите пред мен. Цяло чудо е, че не паднах и не си строших врата, оставяйки на ченгетата още един труп, над който да си блъскат главата.

Навярно се чудите защо ли се чувствах виновен, при положение че не аз бях убил Боб Робъртсън.

Ами, как да ви кажа, на мен малко ми трябва, за да изпитам чувство за вина. Понякога се чувствам отговорен за влаковите катастрофи в Джорджия, за терористичните актове в далечни градове, за някое торнадо в Канзас…

Една част от мен вярва, че ако работя по-активно върху дарбата си и я развивам, вместо само да я използвам ден след ден, ще бъда способен да помагам при залавянето на повече престъпници, спасявайки по този начин по-голям брой невинни хора. Нещо повече — така ще предпазвам хората от всякакви бедствия, били те дело на природата или на човешка ръка, далеч отвъд пределите на Пико Мундо.

Същевременно прекрасно съзнавам, че случаят ми просто не е такъв. Знам, че ако се забъркам още по-сериозно със свръхестественото, това би означавало да изгубя представа за реалността и да поема по спиралата, на чието дъно ме очаква дебнещата лудост, след което няма да бъда от полза за никого. Въпреки всичко от време на време тази моя част накланя везните на същността ми и започва да ме съди несправедливо.

Разбирам защо вината толкова лесно се загнездва у мен. Причината се корени в майка ми и нейните оръжия.

Да познаваш структурата на своята психология не винаги означава, че ще можеш лесно да я пренаредиш. Залата на Неоснователната вина е част от моята душевна архитектура и аз се съмнявам, че някога ще бъда способен да обновя и освежа това помещение, особено като се има предвид колко странен и чудат е замъкът, в който се намира.

Най-накрая достигнах подножието на стълбите, без някой да се втурне напред, крещейки: „J’accuse!“. Тъкмо заобикалях гаража, когато изведнъж се заковах на място — пред погледа ми изплува близката къща, а мислите ми препуснаха към Розалия Санчес.

Възнамерявах да използвам нейния шевролет — по принцип тя го караше доста рядко — за да преместя тялото на Робъртсън, след което да върна колата обратно в гаража, без хазяйката ми да разбере. Макар и да не бях обръщал голямо внимание на часовете по математика в гимназията, отдавна се бях научил да запалвам кола единствено с помощта на жичките от скоростната кутия.

Притесненията ми за Розалия нямаха нищо общо с вероятността да ме види, докато се опитвам да се отърва от трупа — бях загрижен единствено за нейната безопасност.

Ако още един мъж, решен да извърши убийство, бе дошъл заедно с Робъртсън в гарсониерата ми между пет и трийсет и седем и четирийсет и пет, тогава е било светло. Слънцето е припичало ярко над пустинята Мохаве.

Подозирах, че двамата мъже бяха дошли като съучастници, а Човекът-гъба най-вероятно си е мислел, че аз съм адресатът на лошите им намерения. Навярно е смятал, че ще ме причакат в собственото ми жилище и сигурно е бил доста изненадан, когато спътникът му е насочил пистолет към гърдите му.

След като Робъртсън е бил застрелян, а аз — натопен за убийството му, убиецът едва ли се е размотавал из гарсониерата, улисан да пробва бельото ми и да дояжда храната от хладилника. Не, той по всяка вероятност си е омел веднага крушите оттук. Посред бял ден.

Ами ако си е помислил, че някой от близката къща може да го е видял как влиза с жертвата си, а излиза сам?

За да не рискува с нежелани свидетели, може да е почукал на задната врата на Розалия веднага след като е свършил с Човека-гъба. Една благовъзпитана вдовица, живееща съвсем сама, лесно може да бъде убита.

Всъщност ако той беше внимателен и предпазлив човек, най-вероятно би посетил Розалия, преди да доведе Боб Робъртсън тук. Би използвал същото оръжие и в двата случая, накисвайки ме за две убийства.

Съдейки по бързината и смелостта, с които е елиминирал привидния си съучастник, този непознат мъж определено беше внимателен и предпазлив… и не само това.

Къщата на Розалия бе притихнала. Прозорците бяха тъмни и единственото, което се виждаше в тях, бе призрачното лице на луната, отразяваща се в стъклото.