Дийн Кунц
Чудакът Томас (33)

Трийсет и трета глава

След като спуснах щорите, без да светвам лампите, се приближих до бюрото, което се намираше близо до леглото. В тази стая всичко можеше да бъде открито край бюрото — включително и канапето, и микровълновата фурна.

В горното чекмедже държах единствения си комплект резервни чаршафи. Открих го под сгънатите калъфки за възглавници.

Макар че ситуацията изискваше от мен да пожертвам хубавото си спално бельо, ми беше много трудно да се разделя с този чаршаф. Първокачественият памук никак не е евтин, а аз съм алергичен към много от синтетичните тъкани, които се използват напоследък.

Отидох в банята и разстлах чаршафа на пода.

След като беше мъртъв — и следователно безразличен към моите проблеми — от Робъртсън едва ли можеше да се очаква да улесни работата ми; доста се изненадах обаче, когато той се възпротиви на опитите ми да го измъкна от ваната. Това не беше активното противодействие на съзнателното противопоставяне, а пасивната съпротива на вкочаненото тяло.

Човекът-гъба бе станал по-вдървен и труден за пренасяне от купчина дъски, заковани една за друга под произволни ъгли от някой откачен дърводелец.

Неохотно сложих длан на лицето му. Беше по-студен, отколкото очаквах.

Навярно трябваше да премисля събитията от предишната вечер. Изглежда, бях направил някои заключения, които се бяха оказали погрешни.

За да науча истината, се налагаше да разгледам по-внимателно трупа му. Той лежеше по корем, когато го открих, ето защо реших да разкопчая ризата му, преди да го измъкна от ваната.

Както и очаквах, тази задача ме изпълни с отвращение и погнуса, ала онова, за което не бях подготвен, беше противното чувство на интимност, което едва не ме накара да повърна.

Пръстите ми бяха влажни от потта и хлъзгавите копчета, имитиращи перли, все ми се изплъзваха.

Погледнах към лицето на Робъртсън; бях сигурен, че взорът му вече не съзерцава неведомите мистерии на отвъдното, а е вперен в треперещите ми ръце. Естествено, изражението му на потрес и ужас ни най-малко не се беше променило и той продължаваше да се взира в някаква неизвестна точка отвъд булото, разделящо нашия свят от следващия.

Устните му бяха полуразтворени, сякаш с последния си дъх бе поздравил Смъртта или пък бе отправил някаква неизвестна молба към нея.

Видът на физиономията му изобщо не ми се отразяваше добре. Когато отместих поглед, си представих, че очите му веднага насочват вниманието си към упоритите копчета. Ако бях почувствал някакъв зловонен дъх под носа си, навярно щях да изкрещя, ала едва ли щях да бъда особено изненадан.

Никога досега не се бях страхувал толкова от някакъв си мъртвец. Все пак по-голямата част от неживите, с които си имах работа, бяха привидения и поради тази причина интимните ми отношения с биологичния аспект на смъртта ми бяха спестени.

В конкретния случай ме притесняваха не толкова миризмата и гледката на началния стадий на разложение, колкото физическите странности на мъртвеца и наподобяващото му гъба тяло, както и необичайният му интерес към мъченията, бруталните убийства, разчленяванията, обезглавяванията и канибализма.

Справих се с последното копче и разтворих ризата му.

Той не носеше потник и това ми позволи веднага да забележа уголемяващата се синина. След смъртта кръвта се оттича в най-ниските части на тялото, карайки ги да изглеждат като премазани от жесток побой. Точно това се беше случило с отпуснатия гръден кош на Човека-гъба и разлятото му шкембе — повърхността им бе осеяна с грозни тъмни петна.

Студенината на кожата му, мъртвешкото вкочанясване и уголемяващите се синини предполагаха, че той не беше умрял през последния час или два, а много по-рано. Топлият ми апартамент със сигурност бе ускорил процеса, но не и до такава степен.

Хрумна ми, че когато Робъртсън ми бе показал среден пръст в гробището на „Сейнт Барт“, докато го гледах от камбанарията, той вече не е бил жив човек, а привидение.

Опитах се да си спомня дали Сторми го беше видяла. Точно тогава тя се бе навела, за да събере сиренето и бисквитките от кошницата за пикник. Неволно я бях блъснал, разпилявайки ги по пътечката…

Не. Тя не бе забелязала Робъртсън. Когато се изправи и се надвеси през парапета, за да разгледа църковния двор, Човекът-гъба вече беше изчезнал.

По-късно, когато отворих вратата на църквата и за малко не се блъснах в Робъртсън, който изкачваше стълбите, годеницата ми се намираше зад мен. Веднага затръшнах портата и бързо изведох Сторми от преддверието, като прекосихме кораба на черквата и се насочихме към предната й част.

Преди да отидем в „Сейнт Барт“, бях виждал Робъртсън два пъти край дома на Малкия Ози в „Джак Флатс“. Първия път той стоеше на тротоара пред къщата, а втория — в задния двор.

В нито един от тези случаи Ози не беше пряк свидетел, за да потвърди дали този посетител е реален, жив човек.

От висотата на местоположението си (перваза на прозореца) Страшният Честър бе забелязал мъжа пред оградата и бе реагирал остро на присъствието му. Това обаче не означаваше, че Човекът-гъба е бил от плът и кръв.

Много пъти съм ставал свидетел на това как кучета и котки реагират на близостта на духовете — въпреки че не виждат бодаците. Обикновено те приемат доста спокойно привиденията.

Враждебното отношение на Страшния Честър вероятно бе плод не толкова на обстоятелството, че Човекът-гъба беше призрак, колкото на зловещата му аура, която се излъчваше от него както приживе, така и след смъртта му.

Фактите говореха, че последния път, когато бях видял Робъртсън жив, е бил моментът, в който излезе от къщата си в Кампс Енд, малко преди да проникна вътре и да открия черната стая.

От този момент нататък Човекът-гъба ме преследваше и беше очевидно, че ми бе доста ядосан. Сякаш ме обвиняваше за смъртта си.

Макар че бе убит в моята гарсониера, Робъртсън трябваше да знае, че не аз бях дръпнал спусъка. Убиецът го бе застрелял от упор, което означаваше, че той със сигурност го е видял.

Що се отнася до това, какво са правили той и екзекуторът му в моя апартамент, нямах и най-бегла представа. Нуждаех се от повече време и по-спокойни обстоятелства, за да помисля.

Може би очаквате, че вбесеният му дух е бродил из банята и кухненския ми бокс, чакайки ме да се прибера вкъщи, изгарящ от нетърпение да ме заплаши, както бе направил в църквата. Грешите — не забравяйте, че тези измъчени души сноват из нашия свят, тъй като не могат да се примирят със смъртта си.

Според скромния ми опит последното, което искат те, е да се размотават покрай мъртвите си тела. Нищо не може да ви убеди по-силно в смъртта ви от гледката на вашия разлагащ се труп.

В присъствието на собствената им безжизнена плът духовете усещат още по-силно нуждата да напуснат този свят и да се отправят към следващия — принуда, на която иначе се опитват да устоят. Ето защо не беше изключено Робъртсън да посети лобното си място, ала едва след като трупът му е преместен и всички кървави петънца са изчистени.

Това ме устройваше идеално. Нямах никакво желание да се сблъсквам и с шума, съпровождащ посещението на вбесено привидение.

Вандализмът в ризницата на „Сейнт Бартоломю“ не беше дело на жив човек. Опустошението бе извършено от злонамерен и разгневен дух, разбеснял се като вкиснат полтъргайст.

В миналото бях изгубил стереоуредба, лампа, електронен радиочасовник, хубаво бар столче и няколко чинии заради ядосан призрак. Един готвач на аламинути не може да си позволи да се държи враждебно с такива същества.

Това е една от причините мебелите ми да са такива. Колкото по-малко имам, толкова по-малко мога да изгубя.

Както и да е, докато съзерцавах отпуснатия гръден кош на Робъртсън и разлятото му шкембе, направих тези заключения и се опитах да закопчая ризата му, без да гледам към входната рана от куршума. Подобни гледки не са сред любимите ми.

Дупката в отпуснатите му, сивосинкави гърди беше малка, влажна и нащърбена. В нея имаше нещо особено, което не осъзнах веднага и върху което нямах никакво желание да разсъждавам по-задълбочено.

Отвращението, което лазеше по стените на стомаха ми, започна да пълзи все по-бързо, докато не се почувствах отново на четири годинки, когато боледувах от тежък грип и имах чувството, че ще умра от него.

Ала само като си помислих колко неща трябваше да свърша, без да пресъздавам онова историческо последно повръщане на Елвис, веднага се мобилизирах. Стиснах зъби, стегнах стомаха си и бодро закопчах и последните копчета от ризата на мъртвеца.

Въпреки че със сигурност знам за мъртъвците повече от съгражданите си, аз не съм специалист по съдебна медицина, поради което не можех да определя с точност часа, в който Робъртсън е умрял.

Гласът на логиката ми нашепваше, че това се е случило между пет и половина и седем и четирийсет и пет. През това време бях зает с претърсването на къщата в Кампс Енд и проучването на черната стая. После закарах Елвис на онова барбекю, а след това и до Баптистката църква, и накрая се върнах сам в дома на Малкия Ози.

Шерифът Портър и гостите му могат да потвърдят къде съм бил за определен интервал от този период, но никой съд няма да погледне благосклонно на твърдението, че алибито ми за останалата част от това време зависи от духа на Краля на рокендрола.

Изведнъж си дадох сметка колко съм уязвим… а времето изтичаше. Имах чувството, че на вратата ми всеки момент ще се почука и това най-вероятно щяха да бъдат ченгетата, дошли тук заради нечие анонимно обаждане.