Дийн Кунц
Чудакът Томас (32)

Трийсет и втора глава

За един кратък миг имах усещането, че Човекът-гъба ще примигне, след което ще ме сграбчи и ще ме завлече във ваната заедно със себе си, за да ме разкъса със зъбите си, които му бяха служили толкова добре по време на кулинарната му оргия в закусвалнята на Тери.

Неочакваната му смърт изведнъж ме оставяше без заподозряно чудовище, поставяше под въпрос плановете ми и ме караше да се усъмня в правотата на намеренията си. Бях предположил, че Боб Робъртсън е маниакалният убиец, застрелял хората в натрапчивия ми сън, а не просто някаква си жертва. При положение че Човекът-гъба беше мъртъв, в този лабиринт за мен вече нямаше Минотавър, който да открия и унищожа.

Бе прострелян веднъж в гърдите от такова близко разстояние, че дулото на пистолета сигурно е било притиснато до тялото му. На ризата му се виждаше сиво-кафявият пръстен от изстрела.

Сърцето бе спряло мигновено и поради тази причина съвсем малко кръв бе изтекла от убития. Отново излязох от банята.

Понечих да затръшна вратата, когато внезапно бях осенен от предчувствието, че въпреки разкъсаното си сърце в този момент Робъртсън се изправя тихичко във ваната и замръзва неподвижно, за да ме изненада, когато се върна.

Той беше мъртъв и аз много добре знаех, че е мъртъв, ала въпреки това подобни ирационални страхове сякаш стягаха на възел нервите ми.

Ето защо оставих вратата на банята отворена, пристъпих в кухненския бокс и измих ръцете си на чешмата. След като ги подсуших с хартиени кърпи, ми се прииска отново да ги измия.

Макар че бях докосвал само дрехите на Робъртсън, имах чувството, че дланите ми миришат на смърт.

Пресегнах се към слушалката на домашния си телефон и за малко да я изтърва на земята. Ръцете ми трепереха.

Заслушах се в сигнала „свободно“.

Знаех номера на Уайът Портър. Нямаше нужда да го търся в указателя.

В крайна сметка върнах слушалката обратно на мястото й, без да набера и една-единствена цифра.

Обстоятелствата бяха променили добрите ми отношения с шерифа. Един мъртвец очакваше да бъде открит в апартамента ми. Оръжието, което бе причинило смъртта му, също се намираше тук.

По-рано му бях разказал за срещата си с убития в „Сейнт Бартоломю“. Шерифът знаеше, че бях проникнал незаконно в дома на Робъртсън вторник следобед, давайки му по този начин повод да се изправи срещу мен.

Ако пистолетът бе собственост на Човека-гъба, полицаите вероятно щяха да предположат, че той е дошъл тук, за да узнае какво съм правил у тях и навярно да ме заплаши. Те ще сметнат, че сме се скарали, че караницата е прераснала в схватка и че накрая съм го застрелял със собственото му оръжие при самоотбрана.

Няма да ме обвинят в убийство — било то предумишлено или не. Най-вероятно дори нямаше и да ме задържат в участъка, за да ме разпитат.

Ала ако пистолетът не беше на Робъртсън, щях сериозно да загазя.

Уайът Портър ме познаваше прекалено добре, за да повярва, че съм способен на хладнокръвно убийство, когато животът ми не е подложен на непосредствена заплаха. Като шериф той определяше политиката на полицейското управление и вземаше важни процедурни решения, но не бе единственото ченге в ръководството. Останалите можеха да не ме обявят толкова бързо за невинен при тези подозрителни обстоятелства и ако не за друго, то поне за пред хората, шериф Портър щеше да ме пъхне в някоя килия за ден-два, докато успее да разреши случая в моя полза.

В затвора щях да бъда на сигурно място, каквото и нещастие да сполетеше Пико Мундо, ала нямаше да мога да използвам дарбата си, за да предотвратя трагедията. Нямаше да мога да придружа Виола Пийбоди и дъщерите й от дома им до къщата на сестра й, където щяха да бъдат в безопасност. Нямаше как да накарам и семейство Такуда да променят плановете си, които имаха за сряда.

Надявах се да проследя бодаците до мястото на кръвопролитието преди сряда следобед, когато щеше да се случи непоправимото. Тези злонамерени призраци щяха да се съберат там преди кървавата баня и аз се надявах да разполагам с достатъчно време, за да променя съдбите на всички онези, несъзнателно поели към предстоящата си смърт на това все още неизвестно място.

Одисей едва ли би намерил обратния път до Итака, ако беше окован във вериги.

Включвам гази литературна препратка, защото знам, че Малкият Ози ще бъде възхитен от дързостта ми да се сравнявам с този велик герой от Троянската война.

— Направи разказа си по-светъл, отколкото си мислиш, че трябва да е, по-светъл, отколкото си мислиш, че можеш да го направиш — инструктира ме той, преди да започна да пиша, — защото няма да откриеш истината за живота в болката, а само в надеждата.

Обещанието ми да спазя съвета му става все по-трудно за изпълнение, докато историята ми се движи неумолимо към часа на кръвопролитието. Светлината се отдръпва от мен, а мракът се сгъстява. За да угодя на огромната си шестопръста муза, трябва от време на време да се осланям на трикове като този с Одисей.

След като реших, че при новосъздалите се обстоятелства не мога да се обърна за помощ към шериф Портър, изключих всички лампи в гарсониерата си, с изключение на тази в банята. Не можех да понеса мисълта да бъда съвсем сам на тъмно с трупа, понеже усещах, че дори и да е мъртъв, Човекът-гъба още не ми е разкрил всичките си карти.

Обърнах гръб на банята и пристъпих към входната врата. Ориентирах се с лекота из пълната с всевъзможни боклуци стая, сякаш бях роден сляп и ме бяха отгледали в този апартамент. Когато се приближих до единия от прозорците, завъртях лостчето, за да разтворя леко щорите марка „Леволор“.

Вдясно от мен веднага изникнаха стълбите към гарсониерата ми, нарязани на лентички от прорезите между щорите. Никой не се изкачваше към жилището ми.

Точно отпред се простираше улицата, ала високите дъбове ми пречеха да я огледам добре. Въпреки това през клоните се виждаше достатъчно от Мериголд Лейн, за да се уверя, че нито едно подозрително превозно средство не е паркирало там след прибирането ми.

По всичко личеше, че никой не ме следи, ала бях сигурен, че онзи, който бе убил Боб Робъртсън, ще се завърне. Когато разбереше, че съм се прибрал и съм открил трупа, щеше да се опита да застреля и мен, нагласявайки нещата така, че двойното убийство да изглежда като убийство и самоубийство… или пък щеше да се обади анонимно в полицията, за да ме натика в затвора — нещо, което бях длъжен да избегна на всяка цена.

Мога да разпозная един капан още щом го зърна.