Дийн Кунц
Чудакът Томас (30)

Трийсета глава

Пустинята Мохаве бе спряла да диша. Мъртвите й дробове вече не отделяха слабичкия ветрец, който ни съпътстваше със Сторми по пътя към апартамента й.

По улички и алеи, по пътечката, разполовяваща някакъв запустял парцел, през една отходна тръба, пресъхнала от месеци, аз бързо вървях към къщи.

Бодаците бяха навсякъде.

Зърнах ги отдалеч — бяха една дузина или повече и се движеха дяволски бързо. Когато преминаваха през разни тъмни места, се виждаше само мигновено раздвижване на сенките, ала уличните лампи веднага разкриваха онова, което представляваха. Гъвкавите им движения и застрашителната им стойка ме караха да си мисля за пантери, преследващи плячката си.

Двуетажната къща в стил осемнайсети век на Хемптън Уей беше като магнит за тях. Веднага се прехвърлих от другата страна на тротоара. Докато минавах пред постройката, забелязах двайсет-трийсет мастиленочерни силуета — някои тъкмо пристигаха, а други напускаха къщата през цепнатините в рамките на прозорците и пролуките между вратите и касите.

На светлината от лампата на предната веранда един от тях се гърчеше и извиваше неистово, сякаш бе изпаднал в пристъп на безумие. После изведнъж се шмугна през ключалката на предната врата.

Други двама, напускащи къщата, се измъкнаха през комина на покрива, след което се спуснаха по стената с ловкостта на огромни паяци и излязоха на моравата отпред.

Тук живееше семейство Такуда — Кен, Микали и трите им деца. Всички прозорци бяха тъмни. Обитателите на дома спяха, без да подозират, че цяла глутница злонамерени духове, по-безшумни от хлебарки, са пропълзели в стаите им и ги наблюдават в съня им.

Можех само да предположа, че някой от семейство Такуда — или всичките — щеше да умре през този ден, и то в някакъв ужасен инцидент, след като толкова много бодаци се бяха стълпили тук.

Опитът ме бе научил, че тези духове често се събират, предвкусвайки някакъв предстоящ кошмар, какъвто беше случаят със старческия дом „Буена Виста“ преди земетресението. Сега обаче не вярвах, че семейство Такуда ще издъхнат в дома си, както и не очаквах, че Виола и дъщерите й ще умрат в живописната й къщичка.

Този път духовете не бяха съсредоточени на едно място. Бяха се разпръснали из целия град и от поведението им заключих, че посещават потенциалните жертви, преди да се скупчат на мястото, където ще се разиграе кръвопролитието. Нещо като предварително шоу.

Забързано се отдалечих от къщата на Такуда, без да се обръщам назад; и най-незначителната проява на любопитство от моя страна щеше да ги наведе на мисълта, че мога да ги виждам.

На Юкалиптъс Уей други бодаци бяха обкръжили дома на Морис и Рейчъл Мелман.

Откакто Морис се пенсионира, след като дълги години бе директор на училищния инспекторат в Пико Мундо, той престана да се съпротивлява на биологичния си часовник и най-накрая се подчини на обстоятелството, че е нощна птица по природа. Той прекарваше тези тихи часове, занимавайки се с различните си хобита и интереси. Съпругата му Рейчъл спеше на горния етаж и всички стаи бяха тъмни, с изключение на прозорците на кабинета му.

Тъмните форми на духовете се виждаха покрай всички прозорци на приземния етаж. Изправените им силуети с изгърбени рамене непрекъснато сновяха около къщата, сякаш мирисът на предстоящата смърт бе пробудил у тях някаква хищна, неистова възбуда.

Необичайно високата степен на безшумната им активност определяше поведението им още откакто ги бях видял преди по-малко от двайсет и четири часа. Зловещият им екстаз разпалваше лошите ми предчувствия.

По едно време дори вдигнах поглед към небето, очаквайки да ги зърна и между звездите. За щастие обаче луната не бе засенчена от призрачни криле и звездите блестяха необезпокоявани от Андромеда до Вулпекула.

Тъй като не притежават физическа маса, бодаците не би трябвало да се подчиняват на законите на гравитацията. Въпреки това обаче никога не ги бях виждал да летят. Макар и свръхестествени същества, те сякаш са обвързани от редица — но не и от всички — закони на физиката.

Когато стигнах до Мериголд Лейн, въздъхнах облекчено, че на улицата, където живеех, нямаше и следа от тези противни създания.

Отминах мястото, където бях спрял Харло Ландерсън в неговия понтиак файърбърд 400. Колко лесно бе започнал денят ми…

След като убиецът й вече бе известен и задържан от полицията (което означаваше, че едва ли щеше да има възможността да посегне на други момичета), Пени Калисто се бе помирила с този свят и бе продължила нататък. Този успех ми даваше увереността, че мога да предотвратя или поне да намаля надвисналата кървава баня, привлякла десетки бодаци в нашия град.

Никакви лампи не светеха в дома на Розалия Санчес. Тя винаги си ляга рано, защото става още преди разсъмване, нетърпелива да види зората.

Реших да не минавам по алеята. Вместо това прекосих страничната ливада, притичвайки от дъб на дъб, отворил очите си на четири.

Когато се уверих, че нито Робъртсън, нито някой друг се е спотаил в двора, заобиколих гаража, където налетях на някакъв блажено заспал заек — животинчето така се стресна, че се шмугна покрай мен с бързината на куршум.

Започнах бавно да изкачвам външните стълби към апартамента си, като не изпусках от поглед прозорците над мен, нащрек и за най-незабележимото потрепване на щорите.

Ключът ми изщрака тихичко в механизма на бравата и аз отворих вратата.

Когато включих осветлението, първото нещо, което видях, беше оръжието. Пистолет.

При положение че шерифът Портър ми е приятел, а Сторми — моя годеница, щях да знам разликата между пистолет и револвер дори и ако майка ми бе пропуснала да ме образова по отношение на тънкостите около огнестрелните оръжия.

Пистолетът не просто бе изпуснат на пода — той сякаш бе оставен там с прецизността на бижутер, който полага диамантена огърлица върху подложката от черно кадифе. Оръжието бе поставено така, че светлината на лампата да подчертава изящно контурите му, придавайки му почти еротичен колорит. Който и да го беше оставил, без съмнение се надяваше, че аз няма да устоя на изкушението и ще го вдигна на секундата.