Дийн Кунц
Чудакът Томас (3)

Трета глава

Мъртвите не говорят. Не зная защо.

Полицаите отведоха Харло Андерсън. В портфейла му намериха две моментални снимки на Пени Калисто. На едната тя е гола и жива. На другата — мъртва.

Уайът Портър, началникът на полицията в Пико Мундо, ме помоли да изчакам в стаята на Стиви. (Малкият вече беше в безопасност в прегръдките на майка си.)

Не след дълго Пени Калисто влезе през стената и седна до мен на неоправеното легло на хлапето. Белезите по шията й бяха изчезнали. Изглеждаше така, сякаш не е била удушена… все едно беше жива.

Както и преди не каза нито дума.

Склонен съм да вярвам в определено устройство на сегашния ни живот и на този след смъртта. Нашият свят представлява пътуване, свързано с открития и пречистване. Светът на отвъдното е разделен на две — едната му половина е дворец за душата, безгранично царство на чудесата, другата е студена, тъмна, невъобразима.

Казвам ви всичко това с риск да ме помислите за ненормален. За какъвто ме смятат повечето мои съграждани.

Сторми Луелин, която е жена с нетрадиционни възгледи, смята, че животът ни на този свят има за цел да ни подготви за задгробното ни битие. Твърди, че в края на земните ни дни получаваме оценка за нашата почтеност, смелост и упорита съпротива на злото — ако преминем успешно „изпита“, ще станем част от армията души, изпълняващи велика мисия в отвъдното. Онези, които се провалят, чисто и просто престават да съществуват.

Накратко, тя гледа на този ни живот като на временен лагер. Нарича следващия „служба“.

Твърдо се надявам, че греши, тъй като идеята, съдържаща се в нейната космология, е, че ужасите на настоящето са подготовка за по-големите страхотии, които ни очакват в отвъдното.

Според нея каквото и да ни се случи в следващия живот, си струва да го изтърпим отчасти заради приключението, но най-вече защото наградата за вярна служба ни очаква в третия живот.

Лично аз предпочитам да бъда възнаграден малко по-рано, отколкото тя предвижда.

За разлика от мен Сторми обича да отлага удоволствията. Ако в понеделник умира за сладолед, изчаква до сряда, за да се почерпи. Твърди, че от очакването сладоледът й се струва по-вкусен.

Аз пък си мисля, че след като толкова обичаш сладолед, трябва да си хапнеш и в понеделник, и във вторник, и в сряда.

Според Сторми, ако се придържам към тази философия, ще се превърна в един от онези четиристотинкилограмови шишковци, дето като се разболеят, ги вдигат от леглото с кран.

— Щом искаш да изтърпиш унижението да те закарат в болницата с камион на „Пътна помощ“ — каза ми веднъж, — не очаквай да седя на грамадното ти шкембе като Джими Крикет на главата на кита и да пея „Пожелай си нещо, като видиш падаща звезда“.

Почти съм сигурен, че във филма „Пинокио“ Джими Крикет не седи на главата на кит, дори мисля, че въобще не се среща с въпросния морски бозайник.

Обаче споделя ли размишленията си със Сторми, тя ще ме стрелне с поглед, сякаш иска да каже: „Наистина ли си толкова безнадеждно тъп или само ме дразниш?“. Предпочитам да не се стига до този поглед, страхувам се от него.

Продължавах да седя на леглото на хлапето, чаках полицаите да ме повикат и дори мисълта за Сторми не можеше да повиши настроението ми. След като дори ухилената физиономия на Скуби Ду, щампована на чаршафите, не ме развеселяваше, значи нищо не беше в състояние да го стори.

Все си мислех за Харло — как майка му беше починала, когато бе едва шестгодишен, как животът му би трябвало да е паметник в нейна чест, а вместо това той бе посрамил паметта й.

Разбира се, мислех си и за Пени, която бе загинала толкова млада; смъртта й бе причинила неописуема болка на близките й, безвъзвратно бе променила живота им.

Пени окуражаващо стисна дланта ми.

Ръката й ми се стори топла, все едно тя беше жива. Не проумявах как е възможно да ми се струва толкова истинска, а да минава през стени и да е невидима за другите.

Разплаках се. Понякога си поплаквам. Не се срамувам от сълзите си. В подобни моменти те прогонват чувства, които иначе ще ме преследват и ще вгорчават живота ми.

Погледът ми се замъгли, но преди първите солени капки да парнат страните ми, Пени хвана с два ръце дланта ми. Усмихна се и ми намигна, като че ли казваше: „Поплачи си, Од Томас. Така бремето ще падне от плещите ти“.

Мъртъвците са изключително чувствителни по отношение на живите. Вече са изминали пътя, който ни предстои, познават страховете ни, провалите, безнадеждните ни мечти и колко ценим мимолетното. Мисля, че ни съжаляват… и би трябвало.

Най-сетне сълзите ми пресъхнаха; Пени се изправи, усмихна се, със свободната си ръка отметна косата от челото ми, все едно казваше: „Довиждане. Благодаря“.

Прекоси стаята, премина през стената и сякаш се стопи в августовската утрин… или прекрачи границата на друг свят, който бе дори по-светъл от лятото в Пико Мундо.

Само след миг Уайът Портър застана на прага на стаята.

Шефът на местната полиция е истински исполин, но външността му не е заплашителна. Само лицето му, подобно на муцуна на басет, сякаш е повлияно от земното притегляне; при необходимост се движи бързо и решително, но винаги изглежда така, все едно на яките му плещи лежи непосилен товар.

С течение на годините, докато на заоблените хълмове около градчето изникваха евтини и грозни жилищни блокове, докато злините на един жесток свят пропълзяваха в една от малкото останали крепости на невинността като Пико Мундо, началникът на полицията Портър вероятно бе станал свидетел на прекалено много човешка злоба и предателства. Може би е приведен под товара на спомените, които иска да сподели, но не може.

— Ето че пак се срещнахме — промърмори.

— Ъхъ — кимнах.

— Разбита врата на верандата, счупени мебели…

— Поемам вината само за счупената нощна лампа — прекъснах го.

— Но се е стигнало до погрома благодарение на теб, нали?

— Да, сър.

— Защо не дойде при мен — заедно щяхме да измислим начин да вкараме Харло в капана.

— Интуицията ми подсказа, че възнамерява скоро да извърши ново престъпление.

— Интуицията, казваш.

— Да, сър. Мисля, че именно това искаше да ми каже Пени. Усетих настойчивостта й.

— Пени Калисто, а?

— Да, сър.

Той въздъхна. Отпусна се на единствения стол в стаята — всъщност детско столче във формата на динозавър, чиято глава служеше за облегалка.

— Синко, със сигурност усложняваш живота ми.

— Те го усложняват, сър, както и моя — промърморих, намеквайки за мъртвите.

— Имаш право. На твое място отдавна щях да съм откачил.

— Има такава опасност.

— Виж какво, Од, ще ми се да избегнем явяването ти в съда във връзка с този случай.

— Дано не се наложи, сър.

Малцина са наясно с някои от необикновените ми тайни. Само Сторми Луелин знае всички.

Иска ми се да остана незабележим, да водя обикновен живот… доколкото ми позволяват духовете.

— Смятам, че той ще направи самопризнания в присъствието на адвоката си. Може би няма да има съдебен процес. Но ако се стигне дотам, ще кажем, че е отворил портфейла си да ти плати за някакъв загубен облог и снимките на Пени са изпаднали.

— Става — промърморих.

— Ще помоля Хортън Баркс да не те споменава.

Въпросният Хортън Баркс беше собственик на вестник „Маравила Каунти Таймс“. Твърдеше, че преди двайсет години, докато бил на екскурзия в Орегон, срещнал първобитен човек. Предвид онова, което ми се случва ежедневно, нямам право да се съмнявам, когато някой разказва за срещите си с извънземни или с горски елфи.

— Ти как си? — попита Портър.

— Ще се оправя. Ама адски мразя да закъснявам за работа. По това време в закусвалнята има най-много клиенти.

— Предупреди ли, че ще се забавиш?

— Естествено. — Посочих малкия клетъчен телефон, който беше прикрепен на колана ми, когато скочих в басейна. — Понамокри се, но работи.

— По-късно може да се отбия — ще ми се да хапна пържени картофки и бъркани яйца.

— Сервираме ги през целия ден. — Това беше мотото на закусвалнята, откакто беше открита през 1946 година.

Портър се понамести на малкото столче-динозавър, което протестиращо изстена под тежестта му.

— Синко, смяташ ли до края на живота си да работиш в закусвалня?

— Не, сър. Мисля да се посветя на автомобилните гуми.

— Гуми ли?

— Може би отначало ще ги продавам, после ще се науча да ги сменям. В магазин „Светът на гумите“ винаги предлагат работа.

— Защо си избрал именно тази професия?

Свих рамене:

— Ами… гумите винаги са необходими. Пък и… не знам как да се изразя… ще ми се да науча нещо ново…

Поседяхме мълчаливо около минута, после той попита:

— Само към това ли проявяваш интерес?

— А, не. Поддържането на басейни също е перспективно, като се има предвид колко нови квартали изникнаха.

Портър замислено кимна.

— Харесва ми и да работя в зала за боулинг — добавих. — Ще срещам нови хора, пък и е интересно да наблюдаваш състезанието помежду им.

— Какво ще работиш там?

— Първо, ще поддържам обувките под наем. Трябва да се лъскат, редовно да се проверяват връзките.

Началникът на полицията кимна, а столчето издаде звук, който повече приличаше на писукане на мишка отколкото на рев на динозавър.

Дрехите ми бяха изсъхнали, но бяха ужасно измачкани. Погледнах си часовника:

— Налага се да тръгвам. Не мога да се явя на работа в този вид, трябва да се преоблека.

Двамата се изправихме, столчето-динозавър се разпадна.

Портър се втренчи в жалките останки и промърмори:

— Би могло да се случи, докато си се сражавал с Харло.

Кимнах:

— Така е.

— Другите щети ще бъдат покрити от застраховката.

— Имате право — хората винаги се застраховат.

Слязохме на долния етаж и заварихме Стиви в кухнята — усмихваше се доволно и се тъпчеше с лимонов кейк.

— Извинявай, но счупих столчето ти — каза му началникът Портър, който е толкова честен, че сърце не му дава да излъже дори дете.

— Беше глупаво детско столче — заяви малчуганът. — От няколко седмици съм прекалено голям за такива бебешки столчета.

Портър се приближи до майката на хлапето, която събираше с метлата счупените стъкла. Призна и на нея за столчето и макар жената да му каза да не се притеснява, той я накара да обещае, че ще го осведоми за стойността на повредената вещ.

Предложи да ме закара до вкъщи, но аз отвърнах:

— Ще стане по-бързо, ако се върна по пътя, по който дойдох.

Излязох от къщата през дупката в остъклената врата, заобиколих басейна, прекачих се през ниската стена, прекосих тясната задна уличка и моравата пред друга къща и се прибрах у дома.