Дийн Кунц
Чудакът Томас (28)

Двайсет и осма глава

Когато излязохме от мустанга, мракът, обгърнал очертанията на познатата алея, ми се стори по-дълбок от всякога.

Аварийната лампа над задния вход на закусвалнята бе запалена, ала вместо да намалява, тъмнината сякаш се кълбеше още по-напористо около нея.

Откритите стълби водеха до площадката на втория етаж, където се намираше апартаментът на Тери Стомбоу. Зад спуснатите завеси на прозорците се процеждаше светлина.

Когато стигнахме горе, Сторми посочи небето и каза:

— Касиопея.

Звезда по звезда, идентифицирах всички точки на съзвездието.

Според древногръцката митология Касиопея имала дъщеря на име Андромеда. Героят Персей спасил красивата девойка от страховито морско чудовище, а сред другите му подвизи се откроява сразяването на Горгона Медуза.

Според мен Сторми Луелин, дъщеря на друга Касиопея, е не по-малка звезда от Андромеда и също заслужава да има съзвездие, кръстено на името й. Аз обаче никога не съм убивал Горгони, нито пък се казвам Персей.

Когато похлопах, Тери веднага отвори вратата. Дадох й ключовете за колата и тя настоя да влезем вътре за чаша кафе или едно малко питие преди лягане.

Пламъчетата на двете свещи танцуваха под прохладните струи от климатика, хвърляйки трепкащи отблясъци върху стените на кухнята. Малката чашка с бренди от праскови на карираната червено-бяла мушама говореше, че Тери бе седяла на масата, когато дойдохме.

Както винаги музиката, която си бе пуснала, беше на Елвис. Разпознах „Носи пръстена ми на верижка на врата си“.

Знаехме, че Тери ще очаква да я навестим, ето защо Сторми не бе останала да ме чака в подножието на стълбите.

Понякога шефката ми страда от безсъние. Дори когато сънят се спуска с лекота над нея, нощите са ужасно дълги.

Щом табелката „Затворено“ увисне на вратата на заведението в девет часа и след като и последният клиент си тръгне (което означава най-късно в десет), Тери си отваря бутилката на самотата — без значение дали е пила кафе без кофеин или нещо по-силно.

Съпругът й Келси — нейната училищна любов — е мъртъв от девет години. Ракът му беше неумолим, ала той се бори до последно и на смъртта й трябваха цели три години, докато го сломи.

Когато му откриха злокачествения тумор, той се закле, че няма да остави Тери сама. За съжаление волята му не бе достатъчна, за да спази обещанието си.

В последните години от живота му неизчерпаемото му чувство за хумор и тихата храброст, с които Келси водеше продължителната си смъртна схватка, накараха Тери, която го обичаше безумно, да се привърже още по-силно към него.

В известен смисъл той спази клетвата си никога да не я напусне, но призракът му не броди около закусвалнята или където и да е другаде в Пико Мундо. Той живее в съзнанието й, а споменът за него е оставил незабравим отпечатък в душата й.

След като минаха три или четири години от смъртта му, мъката й улегна, превръщайки се в постоянна печал. Когато най-накрая привикна към болката от загубата, тя не изпита никакво желание да запълни празнотата, зейнала в сърцето й. Дупката, която Келси бе оставил, й носеше повече утеха от всяка кръпка, с която би могла да я прикрие.

Увлечението й по Елвис, живота и музиката му, започна преди девет години, когато Тери бе на трийсет и две — по времето, когато си отиде съпругът й.

Причините за интереса й към Краля на рокендрола са многобройни. Ала няма никакво съмнение, че сред тях е и тази — докато се занимава с попълването на огромната си колекция от музика, спомени и биографични факти от живота на Елвис, шефката ми няма време да създаде връзка с жив мъж и така остава емоционално предана на починалия си съпруг.

Елвис Пресли е вратата, която тя затръшва пред евентуалните любовни авантюри. Сградата на неговия живот е планината, в която тя се крие, непристъпното й укрепление, нейният манастир.

Двамата със Сторми се разположихме на масата. Домакинята ни ловко ни отклони от четвъртия стол — този, на който бе седял Келси, докато беше жив.

Темата за предстоящата ни сватба бе повдигната още преди да се настаним на местата си. С брендито от праскови, което ни наля, Тери вдигна тост за продължителното ни щастие.

Всяка есен тя приготвя този еликсир от праскови — оставя ги да ферментират, след което вари сместа, прецежда я и я бутилира. Вкусът му е неустоим, а ефектът — най-голям в малки чашки.

По-късно, докато двамата със Сторми довършвахме втората си доза и Кралят пееше „Обичай ме нежно“, разказах на Тери как повозих Елвис в нейната кола. Отначало тя се развълнува, ала когато чу, че е ридал по време на пътуването, много се натъжи.

— И преди съм го виждал да плаче — заявих аз. — След смъртта си ми изглежда емоционално нестабилен. Ала никога преди не е бил толкова зле.

— Естествено — кимна ми тя. — За никого не е тайна защо се е чувствал така точно днес.

— За мен пък е тайна — заявих аз.

— Днес е четиринайсети август. В три и четиринайсет през нощта на четиринайсети август 1958 година умира майка му. Била е само на четирийсет и шест.

— Гладис — включи се и Сторми. — Казвала се е Гладис, нали?

Има филмова слава като тази, на която се радва Том Круз, рокзвездна слава като тази на Мик Джагър, литературна слава, политическа слава… Когато хора от различни поколения обаче си спомнят името на майка ти четвърт век след твоята смърт и близо половин столетие след нейната, това вече не е обикновена слава, а истинска легенда.

— Елвис е бил в армията — припомни си Тери. — На дванайсети август той хваща самолета за Мемфис, за да посети майка си на смъртния й одър в болницата. Ала шестнайсети август също е лош ден за него.

— Защо?

— Тогава умира той — отвърна шефката ми.

— Самият Елвис? — попита Сторми.

— Да. 16 август 1977.

Пресуших и втората си чаша бренди от праскови.

Тери ми предложи бутилката.

Исках още, ала нямах нужда от повече. Покрих празната си чаша с длан и рекох:

— Елвис изглеждаше загрижен за мен.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна вежди домакинята ни.

— Потупа ме по ръката. Все едно ми съчувстваше. Изглеждаше мрачен, сякаш изпитваше състрадание към мен… незнайно защо.

Това признание разтревожи Сторми.

— Не ми каза за това. Защо го премълча?

Свих рамене.

— Няма никакво значение. Това беше просто Елвис.

— Ако няма никакво значение — започна шефката ми, — защо го споменаваш сега?

— За мен има значение — заяви Сторми. — Гладис умира на четиринайсети, а Елвис — на шестнайсети. На петнайсети — точно между тези две дати — този кучи син Робъртсън ще излезе да стреля по хората. Утре.

Тери се намръщи.

— Робъртсън?

— Човекът-гъба. Мъжът, заради когото взех колата ти — за да го открия.

— И откри ли го?

— Да. Живее в Кампс Енд.

— И?

— Шерифът и аз… по петите му сме.

— Този Робъртсън е като изрод от някой филм на ужасите, мутирал под влиянието на токсични отпадъци — каза Сторми на Тери. — Той ни подгони в „Сейнт Барт“ и когато му се изплъзнахме, се развилия из църквата.

Тери предложи на Сторми още бренди.

— Щял да започне да стреля по хората, така ли каза?

Сторми не си пада особено по алкохола, ала прие още една чашка.

— Натрапчивият сън на твоя готвач на аламинути най-накрая ще се сбъдне.

Сега Тери изглеждаше разтревожена.

— Мъртвите играчи на боулинг?

— Плюс още доста хора в киното — каза Сторми, след което гаврътна на един дъх съдържанието на чашката си.

— Тази работа има ли нещо общо със съня на Виола? — попита ме шефката ми.

— О, това е доста дълга история — рекох. — Стана бая късничко, а се чувствам като пребито псе.

— Да, има — каза Сторми.

— Трябва да се наспя — въздъхнах тежко. — Ще ти разкажа утре, Тери, щом всичко свърши.

Бутнах стола си назад и тъкмо щях да се изправя, когато Сторми ме сграбчи за китката и ме задържа на масата.

— А аз пък едва сега научавам, че самият Елвис Пресли е предупредил Оди, че ще умре утре.

— Нищо подобно — възразих аз. — Само ме потупа по рамото, а после, преди да излезе от колата, ме стисна за ръката.

— Стиснал те е за ръката? — попита моята приятелка с такъв тон, сякаш подобен жест можеше да се интерпретира единствено като израз на най-мрачна поличба.

— Голяма работа — свих рамене аз. — Просто хвана дясната ми китка с двете си ръце и я стисна два пъти…

— Два пъти!

— … и отново ме погледна по онзи начин…

— Сякаш ти съчувства за нещо, а? — подхвърли Сторми.

Тери грабна шишето и предложи още бренди на приятелката ми.

Сложих длан над чашата й.

— И двамата пихме достатъчно.

Тогава Сторми улови китката ми с две ръце, също както бе направил Елвис, и заговори бавно и отчетливо:

— Това, което е искал да ги каже, господин Голям мъжкар с медиумни способности, дето си въобразяваш, че си Батман, е, че майка му е умряла на четиринайсети август, той е умрял на шестнайсети август, а ти ще умреш на петнайсети — вие тримцата като един хеттрик на смъртта — ако не си пазиш задника.

— Не мисля, че е искал да ми каже това — поклатих глава аз.

— Моля? — присви очи годеницата ми. — Да не би да си мислиш, че ти се е натискал, а?

— Той вече не води любовен живот — вдигнах рамене аз. — Нали е мъртъв.

— Абсурд. — Тери поклати глава. — Елвис не е обратен.

— Никога не съм твърдял, че е — защитих се аз. — Сторми каза така.

— Залагам закусвалнята — заяви шефката ми — и лявата буза на задника си, че не е бил обратен.

Въздъхнах тежко.

— Това е най-шантавият разговор, който някога съм водил.

Обаче Тери явно не беше съгласна.

— Моля? Стотици пъти съм говорила с теб за много по-откачени неща.

— Аз също — подкрепи я приятелката ми. — Од Томас, ти просто си извор на шантави разговори.

— Направо гейзер — уточни Тери.

— Не аз, а животът ми — напомних им.

— Най-добре зарежи всичко — прояви загриженост шефката ми. — Нека Уайът Портър да се оправя с тази работа.

— Смятам да го оставя да направи точно това — заявих аз. — Все пак не съм полицай, а и не нося пистолет. Единственото, което мога да сторя, е да му дам някой друг съвет.

— И това не трябва да правиш — рече Сторми. — Стой настрана… само този път. И ела във Вегас с мен. Можем да заминем веднага.

Искаше ми се да й доставя това удоволствие. Удоволствието за нея е и удоволствие за мен — в такива случаи птиците пеят по-сладко от обикновено, пчелите правят повече мед и целият свят ликува и се весели… или поне така изглежда от моята гледна точка.

Ала това, което исках да направя, и онова, което трябваше да направя, бяха две различни неща. Ето защо й казах:

— Проблемът е в това, че аз съм определен да свърша тази работа и ако не го направя, ако избягам от проблема, той ще ме последва… по един или друг начин.

Вдигнах чашата си. Бях забравил, че е празна. Оставих я отново на масата.

— Когато имам точно определена мишена, моят парапсихически магнетизъм работи в две посоки. Мога да обикалям и да намеря този, когото трябва да открия… в този случай Робъртсън… или той ще бъде придърпан към мен, без значение дали го иска или не. Във втория случай имам по-малко контрол и е по-вероятно да бъда… ами, неприятно изненадан.

— Това е само предположение — каза Сторми.

— Нищо не мога да ти докажа, ала е вярно. Това е нещо, което знам и в червата си.

— Винаги съм смятала, че не разсъждаваш с главата си — отбеляза приятелката ми, а настоятелната — и почти гневна — нотка бе изчезнала от тона й, заменена от примирение и привързаност.

— Ако бях твоя майка — рече ми Тери, — хубавичко щях да ти издърпам ушите.

— Ако ти беше моя майка, изобщо нямаше да съм тук сега — заявих аз.

Това бяха двете най-важни за мен жени в целия свят; обичах всяка от тях по различен начин и ми беше адски трудно да откажа да постъпя така, както те искаха, макар и да знаех, че това е единственото правилно решение.

Пламъчетата на свещите озаряваха лицата им със златистото си сияние и двете ме наблюдаваха с една и съща загриженост, сякаш благодарение на женската си интуиция знаеха неща, които аз не можех да съзра дори и с помощта на шестото си чувство.

От уредбата гласът на Елвис напяваше „Самотна ли си тази нощ?“.

Погледнах часовника си.

— Вече сме петнайсети август.

Отново понечих да се изправя и този път Сторми не ме задържа, както бе направила преди — вместо това последва примера ми.

— Тери, май ще трябва да ме заместиш за първата смяна — обърнах се към домакинята ни, — или накарай Поук да дойде, ако няма нищо против.

— Нима не можеш да готвиш и същевременно да спасиш света?

— Не и ако искаш да не прегоря бекона. Съжалявам, че ти го казвам толкова късно.

Тя ни изпрати до вратата. Прегърна Сторми, после и мен. Перна ме лекичко по едното ухо и ми каза:

— Ако вдругиден не те заваря до тигана да обръщаш палачинките, ще те понижа до разливач на сода.