Дийн Кунц
Чудакът Томас (25)

Двайсет и пета глава

Въпреки че не умея да гадая и да предсказвам бъдещето по лицата на хората, извърнах поглед от Виола, защото си представих онова, което не виждах — как осиротелите й момиченца стоят до гроба й.

Приближих се до един от отворените прозорци и се загледах в двора, където Виола беше засадила красиви декоративни храсти, лъхна ме миризмата на жасмин.

Обикновено не се боя от нощта. Но сега се страхувах, защото петнайсети август наближаваше прекалено бързо, сякаш Бог беше завъртял Земята по-силно.

Обърнах се към Виола, която все така седеше на страничната облегалка на креслото. И без това големите й очи бяха разширени от страх, лицето й беше станало пепеляво.

— Утре е почивният ти ден, нали? — попитах.

Тя кимна.

Тъй като сестра й гледа дъщеричките й, Виола работи в закусвалнята по шест дни седмично.

— Имаш ли някакви планове за утре? — обади се Сторми.

— Мислех сутринта да поработя в къщата. Все има какво да стегна, да поправя. Следобеда ще посветя на момичетата.

— На Николина и Левана ли? — попитах — така се казваха дъщерите й.

— В събота е рожденият ден на Левана. Навършва седем. Но в съботните дни в закусвалнята винаги има много клиенти, падат добри бакшиши. Затова решихме да отпразнуваме предварително рождения ден.

— Как по-точно?

— Смятахме да отидем на кино — дават нов филм за някакво куче, децата са луднали по него. Щяхме да вземем билети за прожекцията в четири следобед.

Още преди Сторми да проговори, знаех какво ще каже:

— В кинозала с климатик през лятото се събират много повече хора отколкото на бейзболен мач за Малката лига.

— А след киното какво щяхте да правите? — попитах.

— Тери ни покани на вечеря в закусвалнята.

В заведението ставаше шумно, когато всички маси бяха заети, но гръмогласните разговори на посетителите не можеха да се сравнят с рева на многолюдна тълпа. Разбира се, в съня всичко можеше да е изопачено, включително звуците.

Стоях с гръб към отворения прозорец, но изведнъж се усетих толкова уязвим, че ме полазиха тръпки.

Обърнах се да огледам двора. Всичко изглеждаше както преди минута.

Грациозните вейки на храстите висяха безжизнено, обгърнати от горещия въздух, наситен с аромата на жасмин. Доколкото виждах, зад ниската растителност не се криеше нито Боб Робъртсън, нито някой друг.

Въпреки това отстъпих назад и встрани от прозореца, после отново се обърнах към Виола:

— Смятам, че трябва да промениш плановете си за утре.

Давах си сметка, че като я избавям от злощастната съдба, може би обричам на ужасна смърт друг човек, както щеше да се случи, ако бях предупредил русокосата барманка в залата за боулинг. Единствената разлика бе, че не познавах блондинката, а Виола ми беше приятелка.

Понякога сложният и труден морален избор не се подчинява на разума, а на чувствата; може би подобни решения проправят пътя към ада — ако е така, моето присъствие там е осигурено и от комитета по посрещането вече знаят името ми.

В своя защита ще кажа, че дори тогава усетих как ако спася живота на Виола, ще спася и дъщерите й — три живота вместо един.

— Има ли… — Тя прокара треперещите си пръсти по челюстта, скулите и челото си, сякаш вече си представяше ухиления череп на смъртта на мястото на лицето си. — Има ли някаква надежда да ми се размине?

— Съдбата не представлява права линия — казах, приемайки ролята на оракул, която бях отказал следобеда, — а път, който се разклонява в различни посоки. Ние имаме право да изберем накъде да тръгнем.

— Постъпи както ти казва Оди и няма да ти се случи нищо лошо — посъветва я Сторми.

— Не е толкова лесно — казах. — Понякога се случва новият път, по който си поел, да завие обратно и да те отведе право към предначертаната ти съдба.

Виола ме изгледа с уважение, дори със страхопочитание:

— Сигурна бях, че знаеш за тези неща, за живота в отвъдното.

Почувствах се неловко, затова се приближих до другия отворен прозорец. Бях паркирал мустанга на Тери под уличната лампа пред къщата. Всичко наоколо беше притихнало. Нямаше причина за безпокойство. Тогава защо тревогата ми нарастваше?

Бях сигурен, че никой не ни е проследил дотук. Въпреки това ме гризеше безпокойство — появата на Робъртсън пред къщата на Малкия Ози и в двора на черквата ме беше изненадала, не можех да си позволя за трети път да ме завари неподготвен.

Отново се обърнах към Виола:

— Не е достатъчно да промениш плановете си за утре. Трябва да бъдеш нащрек, да следиш за всичко, което ти се стори… нередно.

— Вече съм като на тръни.

— Да седиш като на тръни не е като да си бдителен.

Тя кимна:

— Имаш право.

— Постарай се да запазиш самообладание.

— Добре.

— Ако си спокойна, по-бързо ще реагираш на всяка заплаха.

— Утре сутрин ще ти донесем снимка на човека, от когото трябва да се пазиш — намеси се Сторми. Погледна ме: — Ще й осигуриш ли хубава фотография на онзи тип, Оди?

Кимнах. Портър щеше да ми даде увеличена снимка от шофьорската книжка на Робъртсън.

— За кого говорите? — попита Виола.

Описах й най-подробно Човека-гъба, който посети закусвалнята по обяд, когато тя още не беше застъпила втората смяна.

— Ако го видиш, бягай. Появата му означава, че най-страшното предстои. Според мен обаче тази вечер няма да се случи нищо. Не и тук. Според информацията, която имам, Робъртсън възнамерява да произведе фурор на обществено място, където има много хора…

— Утре не ходете на кино — прекъсна ме Сторми.

— Няма — увери я Виола.

— И не стъпвайте в закусвалнята.

Не проумявах какво ще науча, ако погледна Николина и Ливана, но ненадейно усетих, че непременно трябва да ги видя, преди да напусна къщата.

— Ще разрешиш ли да надникна при момичетата ти? — попитах Виола.

— Сега ли? Вече спят.

— Бъди спокойна, няма да ги събудя. Важно е.

Тя стана и ни заведе в стаята на дъщерите си — помещение, обзаведено с две легла и две нощни шкафчета; момиченцата, красиви като ангелчета, спяха, завити само с чаршафи. Лампата с розов абажур, която се регулираше чрез реостат, излъчваше мека приглушена светлина.

Двата прозореца бяха отворени. Нощна пеперуда с прозрачни криле се блъскаше в предпазната мрежа с отчаяната настойчивост на осъдена душа, пърхаща пред вратите на ада.

От вътрешната страна на прозорците бяха монтирани решетки, които се вдигаха и спускаха с ръчка, която не можеше да бъде достигната отвън.

Мрежите и решетките предпазваха от нощни пеперуди и маниаци като Харло Ландерсън, не и от бодаци. Петима вече бяха в стаята.