Дийн Кунц
Чудакът Томас (22)

Двайсет и втора глава

Паркингът на залата за боулинг беше почти пълен. Обиколих го няколко пъти с надеждата да зърна форда на Робъртсън, но не го видях.

Паркирах, изключих двигателя.

Сторми отвори вратата на колата, но аз я спрях:

— Чакай! Не излизай.

— Не ме принуждавай да те наричам Мълдър! — озъби се тя.

Втренчих се в зелените и сините неонови букви, изписващи названието на залата; надявах се да получа прозрение дали убийствата, които бях сънувал, ще бъдат извършени тази нощ или в по-далечно бъдеще. Но колкото й да се взирах, шестото чувство не ми подсказа отговора.

Архитектът, проектирал сградата, се беше съобразил с разходите за климатична инсталация в условията на жестоката горещина в пустинята Мохаве. Денем светлобежовите гипсови стени отразяваха слънчевите лъчи, а през нощта се охлаждаха бързо.

Доскоро сградата не ми изглеждаше зловеща; правеше ми впечатление само ефикасността на проектирането — изчистените линии и непретенциозната фасада, характерни за повечето здания в пустинята. Сега обаче ми напомняше бункер, страхувах се, че скоро ще бъде разрушена от страшна експлозия. Бункер, крематориум, гробница…

— Служителите в залата носят сини панталони и сини памучни ризи с бели яки — казах на Сторми.

— Е, и?

— Жертвите в съня ми са с бежови панталони и зелени ризи.

— Значи кръвопролитието няма да се извърши в тази зала. Съществува друга причина, която те доведе тук. Смятам, че е безопасно да влезем и да разберем защо дойдохме.

— Служителите в зала „Фиеста“ носят сиви панталони и черни ризи, имената им са извезани на горния джоб — промърморих, все така разсъждавайки на глас.

— Тогава сънят ти е бил за нещо, което ще се случи извън Пико Мундо.

— Досега не се е случвало.

Целия си живот бях прекарал в сравнителното спокойствие на родното ми градче. Не бях напускал очертанията му, не познавах градовете от област Маравила, в която се намира Пико Мундо.

Ако доживея до осемдесет, което е малко вероятно (и при мисълта за което ме побиват тръпки), може би един ден ще се осмеля да отскоча до някой съседен град. А може би няма.

Не желая смяна на обстановката, нито екзотични преживявания. Копнея за стабилност и уютен дом… от това зависи да запазя здравия си разум.

В милионен град като Лос Анджелис насилие се извършва ежедневно, дори ежечасно. Вероятно броят на жертвите за една година надхвърля кървавите случаи в цялата история на Пико Мундо. Агресията в Лос Анджелис произвежда смърт, както пекарната произвежда печива. Земетресения, пожари в жилищни сгради, терористични нападения…

Не мога да си представя колко мъртъвци, още непреминали в отвъдното, блуждаят по улиците на този град или на друг метрополис. Ако живеех на подобно място, където толкова много починали се обръщат към мен, търсейки справедливост, утеха или само приятелство, несъмнено щях да стана аутист или да се самоубия.

Тъй като още не бях мъртъв или аутист, трябваше да се изправя пред предизвикателството на залата за боулинг „Грийн Муун“.

— Да влезем и да поогледаме — промърморих примирено, след като не събрах достатъчно сили да се изперча.

От асфалта, напечен от слънцето през деня, се излъчваха топлина и миризма на смола.

Лунният диск беше толкова голям и толкова ниско, че изглеждаше, сякаш се спуска към нас — страховито жълтеникаво лице с кратери вместо мъртви очи.

Може би защото баба Шугарс беше особено суеверна по отношение на жълтата луна и я смяташе за предсказание за лош късмет в играта на покер, изпитах желание да избягам от разплутия й лик. Хванах Сторми за ръката и я поведох към входа на залата.

Боулингът е един от най-древните спортове — под една или друга форма играта е била практикувана още през 2500 година преди Христа.

Само в Съединените щати има повече от седем хиляди зали за боулинг, общите им годишни приходи възлизат на пет милиарда долара.

С надеждата да разтълкувам често повтарящия се сън, се бях потрудил обстойно да проуча играта. Знаех хиляди факти и нито един от тях не представляваше особен интерес.

Освен това бях играл десетина пъти, но не ме биваше.

Повече от шейсет милиона американци поне веднъж годишно отиват в залата за боулинг. Девет милиона от тях са запалени играчи, членове на клубове по боулинг, и редовно участват в аматьорски турнири.

Тази вечер зала „Грийн Муун“ беше пренаселена с любители на този спорт — запращаха топките по улеите, смееха се, правеха си комплименти, тъпчеха се с мексикански деликатеси, наливаха се с бира и така се забавляваха, че ми беше трудно да си представя как смъртта е избрала залата, за да покоси нищо неподозиращите жертви.

Трудно, не и невъзможно.

Вероятно пребледнях, защото Сторми разтревожено попита:

— Хей, какво ти стана? Добре ли си?

— Да. Супер.

За пръв път приглушеният тътен на гонките и тропотът на съборените кегли ми се сториха зловещи, нервите ми се опънаха до краен предел.

— А сега какво? — промърмори спътницата ми.

— Уместен въпрос. Обаче не знам отговора.

— Искаш да поогледаш, да прецениш обстановката, да усетиш, ако има лоши вибрации.

— Именно.

Не след дълго видях нещо, от което устата ми пресъхна.

— Господи! — възкликнах.

Служителят, който раздаваше обувките под наем, не беше с обичайната униформа. Носеше бежов панталон и зелена риза като мъртъвците в съня ми.

Сторми се обърна, огледа голямата зала и посочи още двама служители:

— Май всички са с нови униформи.

Като всеки кошмар и моите сънища бяха ярки, но лишени от подробности и нереални, не ставаше ясно кога се развива действието и при какви обстоятелства. Лицата на убитите бяха разкривени от предсмъртната агония, когато се събудех, не бях в състояние да ги опиша.

Изключение правеше само някаква млада жена. Беше простреляна в гърдите и гърлото, но лицето й оставаше недокоснато от насилието. Беше русокоса и зеленоока, в ъгълчето на горната й устна имаше бенчица.

Изведнъж я видях — стоеше зад бара и наливаше бира в големите халби.