Метаданни
Данни
- Серия
- Чудакът Томас (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Odd Thomas, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Чудакът Томас
Преводач: Весела Прошкова; Адриан Лазаровски
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18901
История
- —Добавяне
Двайсет и първа глава
Очаквайки Портър да ни съобщи, че са арестували Робъртсън по обвинение във вандализъм, със Сторми похапнахме мексиканските специалитети; бяхме свалили стъклата на мустанга с напразната надежда да усетим полъха на ветрец. Храната беше вкусна, но горещият въздух миришеше на отработени газове.
— Значи проникна с взлом в къщата на Човека-гъба, а? — промърмори Сторми.
— Е, не съвсем. Не счупих прозореца, само използвах шофьорската си карта.
— Намери ли отрязани човешки глави в хладилника?
— Не се сетих да го отворя.
— Че къде другаде очакваш да откриеш отрязани глави?
— Не съм търсил подобни „артикули“.
— Ако видя човек с такава ужасна усмивка, първо ще потърся колекция от човешки глави. Тогава какво намери в къщата му, та толкова се стресна?
Разказах й за черната стая.
Тя облиза доматения сос от тънките си пръсти и промърмори:
— Чуй какво ще ти кажа, шантаво човече.
— Целият съм слух.
— Вярно, че ушите ти са големи, но май не ги използваш пълноценно. Слушай внимателно — не стъпвай повече в тази стая!
— Тя вече не съществува.
— Да не си посмял да я търсиш, с надеждата че отново ще се появи.
— И през ум не ми минава.
— Лъжеш.
— Имаш право. Искам да разбера какво представлява, как действа.
Тя размаха пръст, за да подчертае думите си:
— Тази стая е врата към ада, а ти не си се запътил натам.
— Мисля, че грешиш.
— Тогава какво е?
— Не знам.
— Не греша. Ако започнеш да я търсиш и я откриеш, ако попаднеш в преизподнята, няма да те последвам, за да спася жалкия ти задник.
— Ще го имам предвид.
— Достатъчно е трудно да си омъжена за човек, който общува с мъртъвци и всеки божи ден ги преследва, но ще стане нетърпимо, ако реши да търси вратата към ада.
— Първо, не ги преследвам, второ, не знаех, че с теб сме женени.
— Ще бъдем — отсече тя.
Неведнъж й бях предлагал да се омъжи за мен. Макар и двамата да сме убедени, че сме сродни души и че ще бъдем заедно до края на живота си, тя все отбива предложенията ми, като казва нещо от рода на: „Обичам те лудо, Оди, толкова лудо, че за теб бих отрязала дясната си ръка, ако това ти докаже любовта ми. Но колкото до разни там сватби… да поизчакаме, а?“.
Като чух, че ще се женим, така зяпнах, че няколко хапки се залепиха на тениската ми. Започнах да я чистя, за да спечеля време и да размисля. Накрая неуверено промърморих:
— Значи… приемаш предложението ми, така ли?
— Глупчо, приех го преди хиляда години. — Забеляза изумлението ми и добави: — Е, не казах традиционното: „Да, скъпи, твоя съм“, но смятах, че сме се разбрали.
— Не изтълкувах „да поизчакаме“ като положителен отговор.
Сторми бръсна няколко трохички от тениската ми.
— Крайно време е да се научиш да слушаш и с друго освен с ушите.
— Кое отвърстие да използвам за тази цел?
— Не бъди циничен. Не ти отива. Мисълта ми е, че понякога трябва да слушаш със сърцето си.
— Правя го често, скъпа. Толкова често, че аортата ми се запушва с ушна кал.
— Хапва ли ти се нещо сладичко? — Тя отвори белия хартиен плик, купето на колата се изпълни с уханието на канела.
— Как можеш да мислиш за десерт в подобен момент?
— След обилната вечеря ли?
— След като се съгласи да се омъжиш за мен. — Сърцето ми биеше до пръсване, сякаш преследвах някого или ме гонеха, но ако имах мъничко късмет, днес повече нямаше да бягам от никого. — Виж какво, Сторми, ако наистина приемаш предложението ми, ще предприема сериозни мерки за подобряване на финансовото си положение. Ще се откажа от работата в закусвалнята, и то не за да стана продавач в магазина за автомобилни гуми, а да упражнявам много по-престижна професия.
Тя развеселено ме изгледа, наклони глава и примижа:
— Какво разбираш под „по-престижна професия“?
Позамислих се, после отвърнах:
— Продавач на обувки.
— Какви обувки?
— Всякакви. Ще бъда търговец на дребно.
— Смяташ, че това е по-перспективно от автомобилните гуми ли? — недоверчиво попита Сторми.
— Разбира се. Често ли купуваш гуми? Не повече от веднъж годишно. Освен това са ти необходими само четири за една кола. Но на хората са необходими повече от един чифт обувки. Кафяви официални, черни официални, маратонки, сандали…
— Ти очевидно правиш изключение. Притежаваш само три чифта маратонки, и то еднакъв модел.
— Да, обаче аз не съм като другите хора.
— Ни най-малко — кимна тя.
— Ето още едно съображение в подкрепа на теорията ми. Не всеки човек притежава кола, но всички хора имат крака. Или почти всички. Петчленно семейство може да притежава два автомобила, но има общо десет крака.
— Безброй са причините, поради които те обичам, Оди, но това е най-любимото ми.
Вече не накланяше глава, не примижаваше, а ме гледаше право в лицето. Очите й напомняха галактика — дълбоки като мрака между две звезди в небето. Изглеждаше искрена и развълнувана от думите ми; предположението ми се потвърждаваше от факта, че още не беше посегнала към сладкишите в плика.
За беда вероятно я бях слушал само с ушите, защото не разбрах какво иска да каже.
— Кое ти е най-любимото? Анализът на търговията на дребно с обувки ли?
— По-умен си от мнозина мои познати… същевременно си толкова простодушен. Прекрасна комбинация! Остър ум и невинност. Мъдрост и наивност. Находчивост и доброта.
— Тези ли мои качества цениш най-много?
— В този момент — да.
— Жалко. Няма да мога да поработя върху тях.
— Да поработиш ли?
— Ще ми се да се усъвършенствам, та да харесаш у мен и нещо друго. Да речем облеклото ми или палачинките, които приготвям. Непрекъснато подобрявам качеството на палачинките — питай Тери. Пухкави са, но много вкусни. Обаче не знам как по-успешно да бъда умен и същевременно простодушен. Всъщност май изобщо не те разбрах.
— Няма значение. Не е нещо, върху което да се замислиш, нито да усъвършенстваш. Такъв си и туйто. Така или иначе, когато се омъжа за теб, няма да е заради парите ти.
Тя ми подаде сладкиш.
Сърцето ми биеше до пръсване, виеше ми се свят — захарта бе последното, което ми беше необходимо в момента, но все пак взех сладката.
Помълчахме, после казах:
— Относно сватбата… кога смяташ да поръчаме тортата?
— Скоро. Не мога да чакам повече.
Подсмихнах се:
— Май започваш да се променяш. Крайно време е да разбереш, че дългото отлагане на удоволствието не е здравословно.
Тя се ухили:
— Схващаш ли какво се случва пред очите ти?
— Не. Пак ли пропускам нещо?
— Искам още една сладка и ще си я хапна сега вместо следващия четвъртък.
— Огън жена си, Сторми Луелин!
— Дори не подозираш каква съм.
Изминалият ден беше отвратителен — първо, историята с Харло Андерсън, после с Човека-гъба, черната стая, гъмжилото от бодаци и разплакания Елвис. Ала в този момент светът ми се струваше прекрасен.
Вълшебството на момента бе нарушено от пронизителното иззвъняване на моя мобилен телефон. Не се изненадах, като чух гласа на полицейския началник Портър:
— Синко, състоянието на ризницата в църквата придава ново значение на думата „унищожена“. Някой безумец е вилнял там.
— Робъртсън.
— Сигурен съм, че имаш право. Както винаги. Най-вероятно е бил той. Обаче е изчезнал, преди моите хора да стигнат дотам. Не си ли го виждал отново?
— Ами… няма и следа от него. — Огледах паркинга, опашката от коли, улицата, но не видях прашния форд на маниака.
— Както вече казах, от няколко часа наблюдаваме къщата му — каза Портър, — но сега цялата полиция е на крак и го издирва.
— Май трябва да използвам телепатичните си способности — промърморих, намеквайки за способността си да намирам някого, като половин час напосоки обикалям по улиците.
— Не е ли опасно, синко? Не рискувай, нали си заедно със Сторми.
— Първо ще я закарам у тях.
— Как не, Мълдър! — възкликна тя.
— Чух какво каза — промърмори Портър.
— Чу какво каза — предадох й.
— Пука ми.
Портър се засмя:
— Вика ти Мълдър… като онзи от „Досиетата X“, а?
— Немного често, сър. Само когато смята, че я покровителствам.
— А ти наричаш ли я Скъли?
— Само когато съм в настроение да ми насинят окото.
— Разваляш ми удоволствието.
— Не ви разбирам, сър.
— Като те слуша човек, всичко шантаво изглежда съвсем нормално. Свръхестественото вече не ми е интересно.
— И на мен.
Докато разговарях с Портър, Сторми събра опаковките от храната и ги напъха в един плик. На излизане от закусвалнята се пресегна през спуснатото стъкло и ги хвърли в контейнера за смет.
Щом изкарах колата на улицата, тя се обърна към мен:
— Да се отбием у нас да си взема пистолета.
— Нямаш разрешително за носене на оръжие. Пистолетът е само за защита при нападение на дома.
— Нямам разрешително и да дишам, но все пак го правя.
— Никакви пистолети! — настоях. — Ще пообиколим града и ще видим какво ще стане.
— Защо се страхуваш от оръжията?
— Може би в някой предишен живот са ме убили с огнестрелно оръжие.
— Имал ли си пророческо съновидение, в което те застрелват?
— Не.
— Тогава защо се страхуваш от оръжията? — не се предаваше тя.
Понякога съм ужасно тъп. Съжалих още щом проговорих, но беше късно:
— Защо се боиш от секса?
Изведнъж ми се стори, че седалката до мен се намира чак на Северния полюс; погледът на Сторми ме смрази до мозъка на костите ми. Престорих се, че не забелязвам как й е въздействало необмисленото ми изказване. Взирах се в предното стъкло, сякаш бях най-внимателният шофьор на света.
Не умея да се преструвам. След миг се обърнах към спътницата си, почувствах се като абсолютен боклук.
— Извинявай — промърморих.
— Не се страхувам от секса!
— Знам. Извинявай. Аз съм кретен.
— Само искам да съм сигурна, че… — Опитах се да я прекъсна, но тя упорито продължи: — Искам да съм сигурна, че ме обичаш заради много други мои качества освен представянето ми в леглото.
— Така е — смотолевих виновно. — Обичам те заради хиляди други неща. Знаеш го.
— Ще ми се, когато го направим, да бъде чисто, красиво.
— И аз искам същото. Така и ще бъде. Няма закъде да бързаме. Животът е пред нас.
Спрях на светофара и й протегнах ръка. Изпитах облекчение, когато тя хвана дланта ми, трогнах се, когато я стисна.
Светофарът светна зелено. Потеглих, като управлявах с една ръка.
След малко тя задавено прошепна:
— Извинявай, Оди. Вината е моя.
— Грешиш. Постъпих ужасно нетактично.
— Притиснах те натясно заради страха ти от оръжията, а ти само отвърна на удара.
Така беше, но въпреки това се чувствах виновен.
Шест месеца след смъртта на родителите й, когато била едва на седем години и половина, я осиновила бездетна семейна двойка — заможни хора с голяма къща в Бевърли Хилс. Бъдещето й изглеждало розово.
Една нощ през втората седмица с новото й семейство осиновителят й влязъл в стаята й и я събудил. Разголил се пред нея, започнал да я опипва, тя изпаднала в ужас, почувствала се унизена.
Дълбоко скърбяла за родителите си, страхувала се, била самотна, объркана и засрамена; три месеца безропотно търпяла гнусните ласки на извратения тип. Накрая се оплакала на социалната работничка, която посетила дома на осиновителите, за да разбере как се чувства момичето.
Преместили я в сиропиталището „Сейнт Бартоломю“, където останала до завършване на гимназията. С нея започнахме да ходим преди повече четири години — освен че се обичаме, сме и верни приятели.
Въпреки плановете ни да останем заедно завинаги, въпреки любовта, която изпитвам към нея, преди малко я нараних с глупавото си подмятане за секса. И то само защото взе да ме разпитва защо се страхувам от оръжията.
Един философ циник навремето е казал, че най-типичното за човеците е да се държат безчовечно един към друг.
Оптимист съм по отношение на човечеството. Предполагам, че и Бог споделя оптимизма ми, иначе отдавна щеше да ни е заличил от лицето на Земята и е щял да създаде нов вид.
Въпреки това не мога да отрека напълно горчивата оценка на философа. Явно в мен се таи омраза към ближния, щом мога да проявя жестокост към жената, която обичам повече от всичко на света.
Известно време плувахме по реките от асфалт — не намерихме Човека-гъба, но открихме обратния път към взаимната си обич.
По едно време Сторми промълви:
— Обичам те, Оди.
— Обичам те повече от живота — отвърнах. Гласът ми беше станал дрезгав от едва сдържаните чувства.
— Животът ни ще се нареди.
— Животът ни е наред.
— Странни сме и донякъде прецакани, но иначе сме наред — кимна тя.
— Ако имаше термометър, измерващ странността, щеше да се стопи под езика ми. Но ти… ти си готина.
— Значи отричаш правото ми да съм странна, но ме смяташ за неудачница, така ли?
— Разбирам какво те мъчи. Да си шантав е модерно, не и да си неудачник.
— Именно.
— Не постъпих като джентълмен, като отрекох странността ти.
— Приемам извинението.
Пообикаляхме още малко пустите улици, после нещо ме накара да вляза в паркинга на „Грийн Муун Лейнс“ — зала за боулинг на около километър от търговския център, където се намира и сладкарницата на Сторми.
Разказвал съм й за съня, който през последните три години ми се явява един-два пъти месечно. Сънувам мъртви момчета, които работят в залата за боулинг — крайниците им са разкъсани, лицата им са обезобразени не от един куршум, а от откоси куршуми.
— Онзи тук ли е? — прошепна Сторми.
— Не знам.
— Ще се сбъдне ли тази нощ… онзи твой сън?
— Не съм сигурен. Може би.
Храната беше вкусна, но сега имах ужасни киселини. Дланите ми бяха влажни. И студени. Избърсах ги от джинсите си.
Изведнъж ми се прииска да закарам Сторми до тях и да вземем пистолета.