Дийн Кунц
Чудакът Томас (2)

Втора глава

Убиецът изтича по асфалтираната пътека край къщата, прескочи оградата от ковано желязо, профуча по тясната задна уличка, прехвърли се през ниската каменна стена. Питах се къде отива. Не можеше да избяга нито от мен и от правосъдието, нито от самия себе си.

В задния двор на къщата имаше басейн. Под лъчите на утринното слънце, проникващи през клоните на дърветата, водата блестеше във всички оттенъци на синьото — от сапфирено до тюркоазено, като че ли сред задния двор бяха разхвърлени скъпоценни камъни, изоставени от отдавна мъртви пирати, безчинствали в отдавна изчезнали морета.

Зад остъклената плъзгаща се врата на къщата стоеше млада жена по пижама и държеше чаша с онази напитка, която й даваше смелост да се изправи срещу новия ден.

Щом забеляза изумената „зрителка“, Харло се спусна към нея. Може би му хрумна да я използва като щит или да я вземе за заложница. Във всеки случай не искаше да изпие кафето й.

Хвърлих се върху него, сграбчих го за ризата, повалих го, двамата паднахме в басейна.

Водата беше затоплена от жаркото слънце на пустинята. Хиляди мехурчета, подобни на порой от сребърни монети, пробягаха пред очите ми, иззвъняха в ушите ми.

Харло стигна до дъното, размаха ръце и зарита, с крак или с лакът улучи гърлото ми.

Задавих се, въпреки че ударът не беше силен, нагълтах вода, воняща на хлор и плажно масло. Изпуснах Харло, като на забавен каданс се понесох нагоре сред полюшващи се завеси от зеленикава светлина, изскочих на повърхността сред слънчеви пайети.

Намирах се в средата на басейна, Харло беше в единия му край. Вкопчи се в ръба, изтегли се на бетонната площадка.

Кашлях, от ноздрите ми като фонтанчета изригваха струйки вода; размахах ръце, заплувах, по-точно зашляпах във водата, като се молех да не се удавя — като плувец съм кръгла нула.

Когато бях шестнайсетгодишен, през една кошмарна нощ ме приковаха с вериги към двама мъртъвци и ме хвърлиха от лодка в езерото Мало Суерте. Оттогава изпитвам ужас от водните спортове.

Мало Суерте е изкуствено езеро извън градчето, названието му означава „лош късмет“.

Създадено е било по време на Голямата депресия във връзка с програма по заетостта и първоначално е било назовано на името на неизвестен политик. Въпреки че в околността се разказват хиляди истории за опасностите, които крият водите му, никой не знае кога и защо езерото официално е било преименувано Мало Суерте.

Документацията, свързана с него, е изгоряла заедно със сградата на съда през 1954 година, след като в нея се самозапалил някой си Мел Гибсън в знак на протест срещу отнемането на имуществото му заради неплатени данъци.

Въпросният Гибсън не е бил родственик на австралийския актьор, който след десетилетия щеше да стане филмова звезда. Дори според сведенията не е бил нито талантлив, нито красив.

Тъй като сега не бях обременен от двама мъртъвци, сравнително бързо стигнах до края на басейна. Хванах се за ръба и излязох от водата.

Междувременно Харло беше стигнал до плъзгащата се врата, но тя се оказа заключена. Жената беше изчезнала.

Изправих се на крака, а убиецът се отдалечи от вратата на достатъчно разстояние да се засили, наведе глава и се втурна към нея.

С ужас очаквах да видя как бликва фонтан от кръв, разхвърчават се отсечени крайници и глава, гилотинирана от стрък остра трева.

Разбира се, стъклото се разби на хиляди парченца, Харло цял-целеничък влетя в къщата.

Изтичах след него, счупените стъкълца скърцаха под подметките ми. Усетих миризмата на изгоряло.

Намирахме се в просторна дневна, креслата бяха подредени така, че да са обърнати към грамадния телевизор.

На големия екран водещата на предаването „Днес“ изглеждаше ужасяващо. Наперената й усмивка беше сърдечна като на озъбена баракуда. Закачливите й очи, които изглеждаха големи колкото лимони, сякаш маниакално проблясваха.

Само барплот разделяше дневната от кухнята.

Непознатата, която бях видял преди малко, притискаше до ухото си телефонната слушалка, в другата си ръка стискаше касапски нож.

Харло стоеше на прага между двете помещения и се опитваше да прецени дали двайсетинагодишната жена по пижама, напомняща моряшко костюмче, ще събере смелост да го изкорми.

Тя замахна с ножа към него и изкрещя в слушалката:

— Току-що влезе! На няколко крачки е!

От тостера на плота излизаше задушлив дим. Изхвърлящият механизъм не се беше задействал, сладкишът беше останал в скаричката. Миришеше на ягоди и тлееща гума. Очевидно днешният ден не беше от най-хубавите за непознатата.

Харло запрати към мен високото столче и се затича по коридора към антрето.

Наведох се да избегна столчето, извиках: „Госпожо, извинете за безпокойството“ и хукнах да търся убиеца на Пени.

Докато стигна вътрешната стълба, онзи се беше изкачил на площадката.

Веднага разбрах защо не е избягал — на горния етаж стоеше момченце на около пет години; беше само по гащета, държеше за единия крак синьо плюшено мече и изплашено се кокореше. Изглеждаше безпомощно като кученце, попаднало по средата на магистрала с натоварено движение.

От това по-идеален заложник, здраве му кажи.

— Стиви, заключи си вратата!

Хлапето изпусна мечето и се затича към стаята си.

Харло се спусна след него.

Въпреки че се задушавах от дима на горящия сладкиш и от вонята на хлор, заседнала в гърлото ми, се закатерих по стълбата — давах си сметка, че по нищо не приличам примерно на героя на Джон Уейн в „Пясъците на Иво Джима“.

Страхувах се повече от убиеца, когото преследвах, защото за разлика от него имах какво да губя, най-вече Сторми Луелин и съвместния ни живот, предсказан от панаирджийския автомат. Знаех, че ако налетя на разярен съпруг с пистолет, той без колебание ще ме застреля като куче.

Някаква врата се затръшна. Стиви беше послушал майка си.

Ако като Квазимодо разполагаше със съд с разтопено олово, Харло Ландерсън щеше да го излее върху мен. Вместо разтопен метал към мен полетя шкафче, която явно е било в коридора на горния етаж.

С изненада установих, че притежавам рефлексите и пъргавината на маймуна (макар и мокра) — подскочих и за миг се озовах на перилото. Тежкото шкафче се затъркаля по стъпалата, чекмеджетата се отваряха и затваряха, сякаш в него се беше вселил духът на кръвожаден крокодил.

Отново скочих на стълбата, озовах се в коридора на горния етаж тъкмо когато Харло се опитваше да разбие вратата на хлапето. Чу стъпките ми и зарита още по-силно. Дървеният плот се разцепи със страховит трясък, вратата се отвори. Той влетя в стаята заедно с нея, сякаш беше засмукан от енергиен водовъртеж.

Втурнах се след него, видях как момченцето се опитва да се пъхне под леглото. Убиецът го държеше за крака.

Грабнах от червеното шкафче нощната лампа във формата на панда и я стоварих върху главата му. Керамични отломки от черни ушички, симпатична бяла муцунка, черни лапички и бяло коремче се разхвърчаха из стаята.

В свят, в който биологичните системи и законите на физиката функционират според теориите на учените, Харло би трябвало да изпадне в безсъзнание. За жалост нашият свят е различен.

Също както любовта дава свръхчовешки сили на любящата майка да вдигне преобърната кола, за да освободи затиснатото си дете, покварата помогна на убиеца да издържи удара, без дори да му мигне окото. Той пусна Стиви и се нахвърли върху мен.

Очите му бяха без кръгли зеници, но напомняха злите очи на змия, кучешките му зъби, проблясващи между разтегнатите му устни, не бяха закривени или удължени, ала ужасяващата му гримаса беше въплъщение на яростта на бясно куче.

Това не беше моят съученик от гимназията, нито невзрачният хлапак, за когото смисълът на живота се състоеше в търпеливото реставриране на вехтия понтиак.

В мен се беше вкопчило същество, чиято душа бе като трънлив, пагубен гъсталак, доскоро скрит в лабиринта на обърканото му съзнание. Сега то бе счупило решетките на килията си, изкатерило се беше в централната кула на крепостта, убило бе някогашния Харло и се бе провъзгласило за владетел.

Междувременно Стиви се беше скрил под леглото, ала за мен нямаше убежище, нямаше одеяло, с което да се завия през глава.

Няма да ви лъжа, че ясно си спомням какво се случи през следващите няколко минути. Двамата си нанасяхме безразборни удари, хващахме всичко, което ни попаднеше под ръка, за да го използваме като оръжие. По едно време се вкопчихме един в друг като омаломощени боксьори; лъхна ме парещият му дъх, слюнката му изпръска лицето ми, чух изщракването на зъбите му — паниката го беше превърнала в див звяр.

Изтръгнах се от хватката му, ударих го с лакът под брадичката, понечих да забия коляно между краката му, но не го улучих.

В далечината се чу вой на сирени. В този момент майката на Стиви застана на прага и размаха касапския нож; преследвачите вече бяха двама: един по пижама, другият с полицейска униформа.

Харло не можеше да се промъкне покрай мен и въоръжената жена. Нямаше начин да докопа Стиви, за да го използва като заложник. Ако изскочеше през прозореца, щеше да се озове на покрива на предната веранда и право в ръцете на ченгетата.

Воят на сирените се усили. Убиецът заотстъпва заднишком, сгуши се в ъгъла и затрепери. Беше пребледнял като платно, кършеше ръце, погледът му се стрелкаше ту към пода, ту към тавана, ала не като на затворник, който преценява размерите на килията си, а с удивление, сякаш не си спомняше как и кога се е озовал на това място.

За разлика от дивите зверове, попаднат ли в капан, повечето чудовища с човешки облик не се мъчат да се освободят — в подобни моменти се проявява страхът, който е в основата на жестокостта им.

Харло вдигна треперещите си ръце и закри лицето си с длани. През пролуките в бронята от десет пръста виждах очите му, изпълнени с първичен страх.

Все така опрян с гръб в стената, бавно се плъзна надолу, изпружи крака и седна на пода, продължавайки да се крие зад дланите си, все едно бяха шапка-невидимка, която ще му позволи да се изплъзне от правосъдието.

Воят на сирените се извиси за последен път и се превърна в ръмжене, отекващо досами къщата.

Зората се беше сипнала едва преди час, а пък аз бях използвал всяка изминала минута да оправдая името си Од, което означава „чудак“.