Дийн Кунц
Чудакът Томас (19)

Деветнайсета глава

Стъпките ни отекваха по стъпалата, облицовани с теракот — вдигахме толкова много шум, че едва ли щяхме да чуем, ако Робъртсън се изкачваше към нас.

В един момент се запитах дали страхът ми е неоснователен. Спомних си обаче как онзи заканително ми показваше среден пръст… и злобните физиономии на убийците, чиито снимки висяха на стената в кабинета му.

Заспусках се още по-бързо, ала все си представях как онзи ме дебне с касапски нож, на който ще се нанижа, преди да успея да спра.

Страховете ми се оказаха безпочвени; най-сетне прекрачихме и последното стъпало и се озовахме пред вратата, която не беше заключена.

Противно на очакванията ми Робъртсън не ни чакаше в нартекса.

Докато слизах по тясната стълба, бях пуснал ръката на Сторми. Сега отново стиснах дланта й, за да я държа близо до себе си.

Отворих средната от трите входни врати и видях Робъртсън да се качва по стъпалата към църквата. Не бързаше, но се приближаваше със суровата непоклатимост на танк, прекосяващ бойното поле.

Апокалиптичната пурпурна светлина озаряваше лицето му — забелязах, че вечната му идиотска усмивка е помръкнала. Светлосивите му очи изглеждаха кървясали, изражението му бе на човек, обзет от убийствен гняв.

Колата на Тери беше паркирана до тротоара. Нямаше начин да се доберем до нея, без да се сблъскаме с Робъртсън.

Ако ножът опре до кокала, съм готов да побягна от противник, който ме превъзхожда физически. Обаче без колебание се впускам в схватка, и то не само в пристъп на отчаяние, нито за защита на определени морални принципи.

Не съм суетен, ала си харесвам лицето каквото е. Предпочитам да не ми променят физиономията с ритници.

Робъртсън беше по-едър от мен, но отпуснат. Ако като на обикновен човек гневът му бе разпален от няколко бири в повече, може би щях да му се противопоставя, и то успешно.

Обаче той беше ненормален (ненапразно бодаците бяха привлечени от него) и почитател на серийните убийци. Длъжен бях да предположа, че носи нож и/или пистолет и че по време на схватката като нищо ще ме захапе като бясно куче.

Може би на Сторми щеше да й хрумне да го срита отзад — подобна реакция не й е чужда — обаче не й дадох възможност да се прояви. Хванах я за ръката и я преведох през една от вратите между нартекса и нефа.

В църквата нямаше никого. Грамадното разпятие зад олтара проблясваше под меката светлина на прожектора, насочен към него. Обредните свещи в рубиненочервени чаши блещукаха в полумрака.

Бледите пламъчета и червеникавата светлина на залязващото слънце, проникваща през стъклописите, не прогонваха сенките, изпълващи скамейките и проходите между тях.

Забързахме по централната пътека, очаквайки Робъртсън да изскочи през една от вратите и да връхлети върху нас. Ала не чухме стъпките му, затова се обърнахме, като стигнахме мястото, на което се даваше причастие.

От Робъртсън нямаше и следа. Ако беше влязъл в нефа, положително щеше да затича след нас по централната пътека.

Въпреки че беше противно на логиката, интуицията ми подсказваше, че той е по петите ни. Ненапразно ме побиваха тръпки.

Сторми също усещаше нещо нередно. Огледа геометричните сенки на скамейките, пътеките между тях и колонадите и прошепна:

— По-близо е, отколкото предполагаш. Много по-близо.

Стиснах дланта й, заизкачвахме се по покритата галерия към главния олтар; по-рядко се озъртах, но се движехме безкрайно предпазливо. Необяснимо защо интуицията ми нашепваше, че опасността е пред нас.

„Невъзможно е! — помислих си. — Няма начин Човекът-гъба незабелязано да се е промъкнал край нас. Безсмислено е да ни заобикаля, вместо да ни нападне в гръб.“

Въпреки това с всяка стъпка мускулите ми все повече се напрягаха, докато изпитах усещането, че са като навити докрай пружини на часовници.

С крайчеца на окото си забелязах движение край олтара, обърнах се в тази посока и придърпах Сторми по-близо до себе си. Тя още по-силно стисна дланта ми.

Разпънатият бронзов Исус се раздвижи, сякаш като по чудо металът се беше превърнал в плът и Той щеше да слезе от кръста, и да продължи земната си мисия на месия.

Грамадна нощна пеперуда полетя далеч от нагорещения прожектор на тавана. Илюзията за движение, предизвикана от сянката на пърхащото насекомо, падаща върху бронзовата фигура, се разсея.

Ключът на Сторми отключваше и вратата в дъното на олтара, водеща към ризницата, където свещеникът се подготвяше преди литургия.

Отново се обърнах. Тишина. Нищо не помръдваше освен сянката на нощната пеперуда.

Отключих и предпазливо открехнах вратата.

Разбира се, страхът ми беше напълно неоснователен. Робъртсън не беше илюзионист, та като по магия да мине през заключена врата.

Въпреки това сърцето ми биеше до пръсване.

Вляво беше молитвеният стол, на който свещеникът коленичеше да се помоли преди литургията. От другата страна се намираха шкафовете за съхранение на църковните одежди и утвара.

Сторми затвори вратата на олтара и пусна резето.

Бързо прекосихме помещението и тръгнахме към другата врата. През нея се излизаше на двора откъм източната страна на църквата, където нямаше гробове. Калдъръмена пътека водеше към къщичката, в която живееше енорийският свещеник — чичото на Сторми.

И тази врата беше заключена, но механизмът беше устроен така, че да може да се освобождава отвътре. Понечих да превъртя бравата, но се поколебах.

Може би не бяхме чули или видели Робъртсън да влиза в нефа, защото изобщо не беше минал през централния вход на църквата, след като го бях забелязал да се изкачва по стъпалата.

Може би, предполагайки, че ще се опитаме да избягаме през задната врата, е заобиколил сградата и ни чака пред ризницата. Това обясняваше усещането ми, че се движим към опасността, вместо да се отдалечаваме от нея.

— Какво има? — попита Сторми.

— Шшшт! — прошепнах — фатална грешка при други обстоятелства, наведох се към процепа между вратата и касата и се заслушах. Усетих леко въздушно течение, но отвън цареше пълна тишина.

Зачаках. И продължих да се вслушвам. С всеки изминал миг страхът ми нарастваше.

Отстъпих назад и прошепнах на Сторми:

— Да се върнем по същия път.

Доближихме вратата между ризницата и олтара, която Сторми беше заключила. Понечих да отместя резето, но отново се поколебах.

Отново долепих ухо до процепа — този път не усетих никакъв полъх, ала не чух и издайнически звуци.

За да се добере до нас, Робъртсън трябваше да отключи двете врати, а не разполагаше с ключ.

— Няма да висим тук до утринната литургия — заяви Сторми, сякаш четеше мислите ми.

Клетъчният ми телефон беше в калъфче, прикрепено на колана ми. Можех да се обадя на началника Портър и да му обясня положението.

Но може би Боб Робъртсън бе размислил и се беше отказал да ме нападне на такова обществено място, въпреки че в момента в църквата нямаше богомолци. Може би беше овладял гнева си и си бе отишъл.

Ако полицейският началник изпратеше патрулна кола или сам дойдеше в „Сейнт Бартоломю“ и не завареше да ме дебне ухилен психопат, като нищо щеше да ме помисли за безумен фантазьор. С течение на времето успях да накарам Портър да ми повярва дотолкова, че сега да си позволя малка грешка, ала все пак не ми се искаше да си развалям репутацията.

Присъщо на човека е да вярва във вълшебствата на илюзиониста, но също така и да се обръща срещу него и да го обсипва с подигравки, когато онзи допусне нищожна грешка, разкриваща измамата. Хората от публиката се срамуват, задето са се хванали, и обвиняват фокусника за лековерието си.

Въпреки че не притежавам ловкостта на илюзионист и предлагам само факти, до които съм се добрал благодарение на свръхестествените си способности, разбирам уязвимостта на фокусника и колко опасно е да си „лъжливото овчарче“.

Повечето хора отчаяно искат да вярват, че са част от велика загадка, че сътворението на света е славно дело на Бог, а не резултат от случайния сблъсък на произволни сили. Но всеки път, когато имат не един повод за съмнение, червеят в ябълката на сърцето ги кара да отричат хилядите доказателства за чудеса, тъй като по природа са циници и се нахвърлят върху отчаянието, както прегладнелият човек се нахвърля върху самун хляб.

Като един вид чудодеец приличам на въжеиграч без предпазна мрежа и всяка погрешна стъпка може да причини гибелта ми.

Полицай Портър е добряк, но нищо човешко не му е чуждо. Трудно ще се обърне срещу мен, ала ако няколко пъти го направя за смях, като нищо ще ме загърби.

По мобилния телефон можех да се свържа с отец Шон, чичото на Сторми. Щеше да ни се притече на помощ незабавно и без да задава неудобни въпроси.

Обаче Робъртсън беше чудовище с човешки облик, не вампир. Ако се криеше в двора на църквата, нямаше да се изплаши от расото на свещеника, нито от кръста.

След като вече бях въвлякъл Сторми в тази история, нямаше смисъл да излагам на опасност и чичо й.

Две врати! Едната водеше към двора на църквата, другата — към олтара.

След като не чух нищо подозрително, трябваше да разчитам на интуицията си. Избрах вратата към олтара.

Този път интуицията на спътницата ми явно не беше в синхрон с моята. Понечих да отворя вратата, но Сторми сложи длан върху ръката ми. Спогледахме се. После се обърнахме към другата врата.

В този миг отново се убедих, че с нея сме сродни души.

Без да разменим нито дума, едновременно ни хрумна план, който и двамата разбирахме. Върнах се до вратата към олтара. Тя застана до другата.

Ако Робъртсън се нахвърлеше върху мен, когато влезех в олтара, Сторми щеше да отвори другата врата, да изскочи на двора и да завика за помощ. Аз пък щях да се опитам да я последвам… и да остана жив.