Дийн Кунц
Чудакът Томас (16)

Шестнайсета глава

Машинално понечих да се отдръпна от прозореца. Но ако Човекът-гъба вече ме следеше, може би се беше досетил, че съм бил в къщата му в Кампс Енд. Поведението ми само щеше да потвърди вината ми.

Останах до прозореца, ала се радвах, че котаракът е нещо като преграда между мен и Робъртсън. Освен това бях някак удовлетворен, че неприязънта на животното към странния човек потвърждава недоверието ми към него.

До този момент не предполагах, че със Страшния Честър имаме нещо общо освен обичта ни към Малкия Ози.

За пръв път, откакто го видях, Робъртсън не се усмихваше замечтано, всъщност изобщо не се усмихваше. На светлината на слънцето, която в края на деня вече не беше белезникава, а с цвят на пчелен мед, лицето му беше мрачно като снимката на Тимоти Маквей на стената на кабинета му.

Зад мен Ози промърмори:

— О, Господи, кой ни кара да пускаме през гърлото си този крадец, който ни задига разума?

Обърнах се — той стоеше с поднос, върху който беше сложил две чаши с вино и чинийка с нарязано сирене, заобиколено от тънки солени бисквити.

Благодарих му, взех едната чаша и отново погледнах навън.

Боб Робъртсън го нямаше.

С риск да си навлека гнева на Честър пристъпих по-близо до прозореца, огледах улицата и в двете посоки.

— Е? — нетърпеливо попита Малкият Ози.

Робъртсън беше изчезнал, все едно беше хукнал по важна задача.

Стреснах се, като го видях до оградата, но изчезването му ме изплаши още повече. Нямах нищо против да ме следи, защото така щях да знам къде се намира и да дишам по-спокойно.

— О, Господи, кой ни кара да пускаме през гърлото си този крадец, който ни задига разума? — повтори Ози.

Извърнах се — той беше оставил подноса и беше вдигнал чашата си като за тост.

Помъчих се да се овладея и промърморих:

— Някои дни са толкова ужасни, че ако виното не замъгли съзнанието ни, как ще заспим?

— Синко, не искам от теб да оспориш твърдението, само да идентифицираш автора на цитата.

Тъй като още бях стреснат от появата и изчезването на Робъртсън, разсеяно промълвих:

— Не разбирам, сър.

Ози явно изгуби търпение:

— Това е от Шекспир! Нарочно го цитирах, за да ти помогна да изкараш теста, а ти се провали. Репликата е на Касио — второ действие, трета сцена от „Отело“.

— Ами… бях се разсеял.

Той посочи перваза, на който Честър (вече много по-спокоен) лежеше като космато кълбо:

— Пораженията, оставени от варварите, оказват някакво мрачно привличане, нали? Напомнят ни колко тънко е лустрото на цивилизацията.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, сър, но размислите ми не бяха толкова задълбочени. Аз само… стори ми се, че видях един познат на улицата.

Ози пак вдигна за тост чашата си:

— Проклети да са всички злодеи!

— Е, не е ли малко прекалено, сър?

— Не ми разваляй удоволствието, синко. Само пий.

Покорно отпих от чашата си и отново погледнах към прозореца. После пак седнах на креслото, от което бях скочил, изплашен от зловещото съскане на котарака.

Ози също седна, масивното кресло изстена под тежестта му.

Огледах полиците, претъпкани с книги, великолепните имитации на лампи от „Тифани“, но за разлика от друг път обстановката не ми подейства успокояващо. Струваше ми се, че чувам тиктакането на ръчния ми часовник, което отброяваше секундите до полунощ и петнайсети август.

— Дошъл си тук с тежко бреме и тъй като не виждам товар на гърба ти, предполагам, че те мъчи някаква неприятност.

Разказах му от игла до конец за Боб Робъртсън. Пред началника на полицията премълчах за черната стая, ала споделих преживяното с Ози, защото той притежаваше достатъчно голямо въображение да приеме дори най-невероятната история.

Освен на научнопопулярните книги той е автор и на две поредици криминални романи, пожънали голям успех.

В първата, както се досещате, главният герой е шишкав и гениален детектив, който разкрива престъпления, докато подхвърля остроумни реплики. Разчита на помощта на красивата си атлетична съпруга (която безрезервно го обожава) по отношение на скучната работа по разследването и когато е необходима проява на смелост.

Ози твърди, че в основата на книгите му са фантазиите, просмукани с хормони, които са витаели в съзнанието му през ранното му юношество. И още витаят.

Героинята във втората поредица е детективка, която остава симпатична, въпреки че е невротичка и страда от булимия. Образът й е бил изкован по време на вечеря, продължила пет часа, по време на която Ози и неговият редактор са използвали по-малко вилиците отколкото чашите, пълни с вино.

В отговор на твърдението на Ози, че един литературен герой може да има проблеми или специфични навици (между другото доста гнусни) и въпреки това да е симпатичен на читателите, редакторът заявил: „Никой не е в състояние да накара широката публика да чете за детективка, която след всяко хранене си бърка с пръст в гърлото, за да повърне“.

Първият роман с такава детективка спечели наградата „Едгар“ — еквивалент на „Оскар“ за криминална литература. Десетата книга от поредицата бе публикувана наскоро и се продава още по-успешно от предишните.

С печален тон, който не прикрива самодоволството му, Ози заявява, че в нито един роман в историята не е описано толкова много повръщане, доставящо безмерно удоволствие на толкова читатели.

Успехът на творбите му изобщо не ме изненадва. Той обича хората и винаги ги изслушва — човеколюбието му озарява всяка страница.

След като му разказах за Робъртсън, черната стая и картотеката, претъпкана с досиета на серийни убийци, той промърмори:

— Од, крайно време е да си купиш пистолет.

— Страхувам се от оръжията — напомних му.

— Аз пък се страхувам за твоя живот. Бас държа, че началник Портър ще ти даде разрешително да носиш скрито оръжие.

— Да, но тогава ще се наложи да нося и спортно яке.

— Да бе! Купи си няколко ризи хавайки, а пистолета ще носиш в кобур под кръста.

Намръщих се:

— Тези ризи не са в моя стил.

— О, да — иронично процеди той. — Твоите тениски и джинси са върхът на модата.

— Понякога нося широки памучни панталони — напомних му.

— Разнообразният ти гардероб е зашеметяващ. Ако го види Ралф Лоран ще се разплаче.

Свих рамене:

— Такъв съм си.

— Ако ти купя подходящо оръжие и те науча да…

— Благодаря за загрижеността, сър, но положително ще си прострелям и двата крака, после ще напишете серия от романи за частен детектив — инвалид.

— Вече има такъв. — Ози отпи от виното си. — Нищо ново под слънцето. Веднъж на всяко поколение се ражда автор, сътворил оригинален образ на повръщаща детективка.

— Защо не опитате с хронична диария?

Той направи кисела гримаса:

— Боя се, че не ставаш за творец в този жанр. Между другото, какво си написал напоследък?

— Ами… това-онова.

— Предполагам, че „това“ се отнася за списъци за пазаруване, а „онова“ са лигави писма до Сторми Луелин. Питам те какво стойностно си написал.

— Нищо — признах.

Когато бях на шестнайсет, П. Осуалд Бун (по онова време той тежеше едва сто седемдесет и пет килограма), прие да председателства комисията на състезанието по литературно творчество в гимназията, която бе завършил преди няколко години. Преподавателката по английски задължи всеки ученик да участва в надпреварата.

Написах есе за баба Шугарс, която наскоро бе починала и много ми липсваше. За беда спечелих първата награда и станах нещо като знаменитост в гимназията, а по принцип предпочитам да не се набивам на очи.

За моите спомени за баба получих триста долара и почетна значка. Парите похарчих за евтина, но качествена стереоуредба.

След време значката и уредбата бяха счупени на парчета от развилнял се полтъргайст.

Единственият траен резултат от това състезание беше приятелството ми с Малкия Ози, за което бях благодарен, въпреки че през петте години на познанството ни той непрекъснато ми повтаряше да пиша, да пиша, да пиша. Твърдеше, че талант като моя е дар божи и че съм длъжен да го използвам.

— Две дарби са прекалено много — отбелязах. — Ако трябва да общувам с мъртвите и същевременно да сътворя нещо стойностно, или напълно ще откача, или ще се прострелям в главата с пистолета, който настоявате да ми дадете.

Увъртанията ми явно изчерпаха търпението му.

— Писането не е източник на болка — заяви поучително. — То е като химиотерапия за душата. Унищожава психологическите тумори и облекчава страданието.

Изобщо не се съмнявах, че теорията му важи за него, нито че е познал достатъчно страдания, та до края на живота си да се нуждае от химиотерапия за душата.

Макар че баща му още е жив, той го вижда само два пъти годишно. После са му необходими поне две седмици да възвърне душевното си равновесие и доброто си настроение, което е негова запазена марка.

Майка му също е жива. Той обаче не си е говорил с нея повече от двайсет години.

В момента Големият Ози тежи само около двайсет и пет килограма по-малко от сина си. Ето защо повечето хора предполагат, че Малкият Ози е наследил склонността му към прекомерно напълняване.

Моят приятел обаче отказва да се приеме като жертва на наследствеността. Казва, че физическото му състояние се дължи на слаба воля.

Често повтаря, че родителите му са сломили част от сърцето му, което е довело до слабоволието му. Никога не говори за трудното си детство и отказва да опише какво е изтърпял, а пише един след друг криминални романи…

Не говори с горчивина за родителите си. Вместо това почти не разговаря с тях и се старае да ги избягва… и пише една след друга книги, посветени на изкуството, музиката, храната и виното…

— Писането — казах — не може да облекчи болката ми, както когато видя Сторми… или хапна шоколадов сладолед с череши и кокосов орех.

— Аз си нямам Сторми — промърмори той, — но за сладоледа те разбирам. — Допи виното си и добави: — Какво смяташ да предприемеш относно този Робъртсън?

Свих рамене.

— Трябва да направиш нещо, ако той знае, че целия следобед си бил в къщата му и вече те следи.

— Не мога да сторя нищо, освен да се пазя. И да се надявам Портър да се добере до някаква информация за този, меко казано, чудак. Може би пък не ме следи. Нищо чудно да е чул за вашата експлодирала крава и да е спрял да позяпа разрушенията.

— Од, ще бъда безкрайно разочарован, ако преди да си реализирал писателския си талант, се споминеш.

— Как според вас ще се чувствам самият аз?

— Ще ми се да поумнееш по-бързо, да си купиш пистолет и да напишеш книга, но не бих пожелал никому да му отнемат живота. „Колко бързи са краката на дните през годините на младостта.“

— Казал го е Марк Твен.

— Отлично! Може би все пак не си неграмотен млад глупак.

— Чул съм цитата от вас — признах. — Затова знам от кого е.

— Няма значение. Важното е, че си го спомни. Смятам, че това показва желание — макар и неосъзнато — да се откажеш от печенето на месо и да се захванеш с литературното поприще.

— Мисля, че първо ще се занимавам с автомобилни гуми.

Ози въздъхна:

— Понякога ми късаш нервите. — Почука с нокът чашата и добави: — Трябваше да донеса бутилката.

— Не ставайте. Аз ще я донеса — казах, защото щях да отида до кухнята и да се върна за времето, което му трябваше само да се надигне от креслото.

Коридорът, широк около пет метра, беше като галерия за изящно изкуство, стаите от двете му страни бяха претъпкани с още художествени произведения и с книги.

В дъното беше кухнята. Върху плота от черен гранит стоеше бутилката, отворена, за да „диша“ виното.

Климатикът работеше във всички помещения, но в кухнята беше изненадващо топло. За миг си помислих, че и в четирите фурни се пекат вкуснотии.

След това обаче забелязах, че задната врата е отворена. Пустинната вечер, която още се пържеше под упоритото лятно слънце, бе изсмукала прохладата от помещението.

Пристъпих до вратата да я затворя и видях в задния двор Боб Робъртсън — блед и повече от всякога подобен на отровна гъба.