Дийн Кунц
Чудакът Томас (14)

Четиринайсета глава

Излязох през страничната врата откъм навеса за коли, но не се качих на мустанга, а заобиколих къщата, за да огледам задния двор.

Моравата отпред беше пожълтяла, но тревата в двора бе направо изсъхнала, земята се беше напукала от нетърпимата лятна жега. И нищо чудно, след като за последно дъжд бе валял преди около шест месеца.

Предполагаше се, че ако собственикът на къщата по примера на Джон Уейн Гейси погребва в задния двор жертвите си (разчленени или не), редовно ще полива тревата. Спечената пръст би накарала всеки гробокопач да прибегне до пневматичен чук.

Малкото пространство беше оградено с телена мрежа, по която не пълзяха увивни растения — убиец, понесъл труп, щеше да е изложен на погледите на съседи и минувачи. Ако си падаха по зловещите гледки, съседите спокойно можеха да си вземат по една бира, да изнесат на моравата сгъваеми столове и да се забавляват.

Ако Робъртсън беше сериен убиец, а не кандидат за това високо звание, то сигурно заравяше труповете на друго място. Обаче ако се съдеше по досието, което бе направил за себе си, дебютът му предстоеше. На следващия ден, 15 август.

Някаква врана, която ме дебнеше от покрива, затрака с човка и изкрещя, все едно подозираше, че се каня да й открадна вкусните бръмбари.

Представих си как прословутият гарван на Едгар По е кацнал над вратата на дневната и влудяващо повтаря: „Never more, never more…“.

Взирах се в птицата и не подозирах, че е поличба и че прочутият стих на По е ключът към загадката. Ако се бях досетил, че пискливата врана е моят гарван, щях да действам по друг начин през следващите часове и Пико Мундо още щеше да е спокойно градче.

Така или иначе не разбрах колко важна е враната; върнах се при колата и заварих Елвис на предната седалка. Носеше еспадрили, бежов летен панталон и пъстра риза.

Другите призраци, които виждах, винаги носеха дрехите, с които са били в часа на смъртта си.

Например господин Калауей, който в гимназията ми преподаваше английска литература, бе починал от инфаркт, отивайки на маскен бал, облечен като страхливия лъв от „Магьосникът от Оз“. Беше изискан и достолепен, затова през месеците след смъртта му се чувствах ужасно неловко, видех ли го как с провиснали мустаци броди из града, а опашката му се влачи в праха. Изпитах облекчение, когато най-сетне напусна нашия свят.

Но както в живота, така и в смъртта Елвис има свои правила. Изглежда, по някакъв начин е запазил не само сценичните си костюми, но и ежедневните си дрехи. При всяка наша среща е облечен различно.

Бях чел, че починал, след като най-безразсъдно се е нагълтал със сънотворни и антидепресанти. Бил е само по бельо или по пижама. Някои твърдят, че е носил и халат, но други го отричат. Така или иначе досега не ми се беше явявал „неглиже“.

Едно е сигурно — че е умрял в банята на къщата си в Грейсланд; намерили го проснат на пода, главата му била в локва от повръщано. Това е записано в доклада на съдебния лекар.

За щастие винаги ми се явява чистичък, без „брада“ от повръщано.

Седнах зад волана и затворих вратата, а той се обърна към мен и се усмихна. За разлика от друг път усмивката му беше много печална.

Потупа ме по рамото — жестът изразяваше съчувствие, дори състрадание. Поведението му ме учуди и поразтревожи, защото не бях претърпял нищо, което да предизвиква съчувствие.

След случилото се на петнайсети август още не мога да кажа дали Елвис знаеше какви страховити събития предстоят. Подозирам, че ги беше предусетил.

Също като другите призраци Елвис не говори. Нито пее.

Понякога, когато е в настроение, танцува. Владее някои стъпки, но определено не е Джин Кели.

Включих двигателя, натиснах бутона на компактдисковото устройство. Знаех, че Тери винаги зарежда по шест диска на нейния идол.

От тонколоните прозвуча „Затворнически рок“; Елвис изглеждаше доволен, дори започна да тактува с пръсти по таблото.

Когато спрях пред къщата на полицейския началник Портър, слушахме „Мамо, розите ми харесаха“ от коледния албум на Елвис, а кралят на рокендрола седеше кротко и ронеше сълзи.

Мразя да го гледам в подобно състояние. Много повече ми допада рокаджията, който пее „Сини велурени обувки“ и се усмихва наперено, дори подигравателно.

Позвъних, отвори ми Карла, съпругата на полицейския началник. Беше слабичка, симпатична жена с очи, зелени като лотос, излъчваща спокойствие и оптимизъм, контрастиращи с печалната физиономия на мъжа й.

Смятам, че само благодарение на нея той не е рухнал от ежедневното напрежение, на което го подлага работата му. Човек не може да живее без вдъхновение, без надежда — Карла е надеждата и вдъхновението на Уайът.

— Оди — усмихна ми се тя, — много се радвам да те видя. Влизай! Уайът е в задния двор и се занимава с барбекюто… по-точно, унищожава хубавите пържоли. Поканили сме няколко души на вечеря, но храната е предостатъчна — остани и ти.

Поведе ме през къщата, без да подозира, че Елвис, изпаднал в настроение а ла „Хотелът на разбитите сърца“, ни следва по петите.

— Много благодаря, госпожо, но имам друг ангажимент. Само се отбих да кажа нещо на началника Портър.

— Ще ти се зарадва. Както винаги.

Портър се беше развихрил в задния двор. Носеше престилка с надпис „Мазното печено върви с много бира“.

— Здрасти, Од — каза ми. — Дано не си дошъл да ми развалиш вечерта.

— Нямам подобно намерение, сър.

Забелязах, че той обслужва две скари — едната на газ — за зеленчуците и царевиците, другата на въглища — за пържолите.

Оставаха около два часа до залез-слънце; бетонната настилка се беше напекла от пустинната жега, от скарите се излъчваше нетърпима топлина — от Портър би трябвало да тече толкова солена вода, че би могла да напълни отдавна пресъхналото море край Пико Мундо. Само че под мишниците му нямаше и петънце от пот, все едно беше герой от видеоклип за реклама на дезодорант.

Откакто го познавам, само два пъти съм го виждал да се поти. Първият път беше, когато някакъв гадняр насочваше пистолет в топките му, а при втория положението беше още по-напечено.

Елвис огледа чиниите с нарязани варени картофи, царевичен чипс и плодова салата, явно загуби интерес като видя, че липсват сандвичи с пържени банани и фъстъчено масло, и тръгна към басейна.

Отказах бирата, която Портър ми предложи, седнахме на пластмасовите столове и той промърмори:

— Май пак си контактувал с мъртвите.

— Да, сър, почти през целия ден. Само че сега става въпрос за хора, които може би скоро ще са мъртви.

Разказах му за странното поведение на Човека-гъба в закусвалнята и как го бях проследил до търговския център.

— И аз го забелязах на обяд, обаче не ми се стори подозрителен, само… нещастен.

— Да, сър, но не сте имали удоволствието да видите почитателите му. — Описах обезпокояващия брой бодаци, съпровождащи Човека-гъба, после — къщата му в покрайнините на Кампс Енд. Разбира се, казах, че страничната врата е била отворена и че съм влязъл, защото съм се изплашил, че става нещо нередно. По този начин не го поставих в неловкото положение да бъде мой съучастник при влизането с взлом.

— Не съм въжеиграч — промърмори той.

— Знам, сър.

— Тогава защо понякога ме караш да вървя по опасно тясна граница?

— Убеден съм в способността ви да пазите равновесие, сър.

— Синко, мразя да ми дрънкат глупости.

— Може да ви се струват глупости, но не ви правя комплимент, а казвам истината.

Разказах какво съм видял в къщата, но не споменах черната стая и ордите бодаци. Въпреки че началникът Портър, общо взето, ми вярваше и бе доста либерален и лишен от предразсъдъци, можеше да се превърне в скептик, ако го обсипех с прекалено много „екзотични“ подробности.

Като свърших, той попита:

— Какво те разсейва, синко?

— Моля?

— Все поглеждаш към басейна.

— Притеснявам се за Елвис — държи се много странно.

— Елвис Пресли е тук, в моята къща ли?

— Ходи напред-назад по водата и прави някакви жестове.

— Жестове ли?

— Не са неприлични, сър, и не се обръща към нас. Изглежда така, сякаш спори със себе си. Понякога се тревожа за него.

Домакинята се появи, придружена от първите двама гости — трийсетинагодишният Бърн Икълс, който едва от два месеца работеше в полицията на Пико Мундо, и Лизет Рейнс специалистка по ноктопластика и заместник-управителка на козметичния салон, собственост на Карла, намиращ се наблизо на Олив Стрийт.

Новодошлите не бяха „двойка“, но забелязах, че Портър и съпругата му се стараят да ги сближат.

Тъй като не подозираше (и никога нямаше да научи) за шестото ми чувство, полицай Икълс не разбираше що за птица съм и още не беше решил дали ме харесва. Не проумяваше защо шефът на полицията ми отделя време дори когато има най-много работа.

Карла сервира напитки на гостите, после Портър помоли Икълс да отидат за малко в кабинета му.

— Ще се свържа с базата данни на Отдела за регистриране на превозните средства, а ти ще се обадиш тук-там — каза му. — Налага се бързо да съберем информация за един тип, дето живее в Кампс Енд.

Икълс покорно го последва, но два пъти се обърна да ме погледне, и то доста недружелюбно. Може би си мислеше, че ще се възползвам от отсъствието му и ще взема да се навалям на Лизет Рейнс.

Карла се върна в кухнята да довърши приготвянето на десерта, а въпросната Лизет седна до мен. С две ръце държеше чашата с кока-кола, смесена с малко портокалова водка, отпиваше малки глътки и след всяка прокарваше език по устните си.

— Какъв е вкусът? — попитах.

— Като на леко подсладен препарат за почистване. Но понякога се чувствам отпаднала и кофеинът помага.

Носеше жълти шорти и блузка с къдрички, издържана в същия цвят. Приличаше на лимоново кексче с глазура.

— Как е майка ти, Од?

— Все така колоритна.

— Не се съмнявам. А баща ти?

— Скоро ще забогатее.

— С какво се е захванал този път?

— Продажба на недвижими имоти на Луната.

— Не думай. И как става тая работа?

— Срещу петнайсет долара получаваш деветстотин квадратни сантиметра площ.

— Ама Луната не е негова — колебливо промърмори тя.

Много е сладка и добродушна — страхуваше се да не обиди баща ми, макар че беше по-ясно от бял ден, че става въпрос за нагла измама.

— Така е — кимнах. — Обаче той се сети, че и никой друг не я притежава, затова изпрати писмо до Обединените нации и я обяви за негов запазен периметър. Още на следващия ден се захвана да продава парцели… А ти как я караш? Чух, че си станала заместник-управителка на козметичния салон.

— Да, но отговорността е много голяма, още повече че израснах и в професионално отношение.

— Вече не се занимаваш с изкуствени нокти, така ли?

— Напротив. Но сега съм специалист по ноктопластика.

— Поздравявам те. Много отговорна длъжност, а?

Стеснителната й усмивка стопли сърцето ми.

— Може да не е кой знае какво, обаче за мен е повишение.

Елвис се върна и седна срещу нас. Отново плачеше, но се усмихна през сълзи на Лизет и се загледа в деколтето й. Пустият му Елвис — дори мъртъв, пак си пада по готините мацки.

— Още ли ходиш с Бронуен? — поинтересува се Лизет.

— Съдено ни е вечно да бъдем заедно. Имаме еднакви рождени петна.

— А, да, бях забравила.

— Освен това тя предпочита да я наричат Сторми.

— Че кой не би предпочел?

— Я кажи, имаш ли нещо с полицай Икълс?

— Какво говориш! Току-що се запознахме. Обаче ми се струва много мил.

— Мил ли? — повторих и потръпнах от погнуса. — Май вече си падаш по него, а?

— Преди две години нямаше да му обърна внимание. Обаче напоследък съм готова да се вържа с мъж, който е просто мил. Загряваш ли?

— Определено. От мен да знаеш, че има много по-лоши варианти.

— Сигурно — кимна тя. — С течение на времето си даваш сметка колко самотни хора има по света и тогава бъдещето започва да ти изглежда… страшничко.

Заключението й довърши Елвис, който и без това беше обзет от мирова скръб. Сълзите му потекоха като пълноводни реки по страните му, закри с длани лицето си.

С Лизет си поговорихме за живота и през цялото време кралят на рокендрола ридаеше беззвучно. След малко дойдоха още четирима гости.

Карла сновеше напред-назад с поднос, отрупан с ордьоври. Портър се върна заедно с помощника си, приближи се до мен, хвана ме под ръка и ме заведе в другия край на двора.

— Ето какво научихме за твоя човек. Дошъл е в града преди два месеца. Платил е в брой къщата в Кампс Енд.

— Откъде е взел парите?

— Получил ги е в наследство. Бони Чан каза, че идвал от Сан Диего, където живеел с майка си, докато починала. Представяш ли си трийсет и четири годишен мъж да живее с майка си?

Очевидно Бони Чан, която се занимаваше с търговия на недвижими имоти и беше известна с екстравагантните си шапки, бе продала къщата на Робъртсън.

— Засега не можем да го пипнем — продължи Портър. — Чист е като сълза. Дори не е глобяван за превишена скорост.

— Не е зле да проверите от какво е починала майка му.

— Сетих се и за това, но както вече казах, още няма за какво да се хванем.

— Не стигат ли досиетата на серийните убийци?

— Дори да имаше законен начин да докажа съществуването им, може просто да са хоби на извратеняк… или пък онзи да каже, че прави проучвания, защото ще пише книга. Не е забранено.

— Но е подозрително.

Той сви рамене:

— Ако подозрителното поведение беше повод за арест, всички щяхме да бъдем зад решетките. Най-вече ти.

— Все пак ще го държите ли под око?

— Да. Но само защото никога не си грешил. Още тази вечер ще му пусна опашка.

— Ще ми се да можеше да направиш нещо повече.

— Синко, такива са законите в Съединените щати. Някой спокойно може да заяви, че е противоконституционно да пречиш на психопатите да реализират потенциала си.

Понякога цинизмът на началник Портър ме разсмива. Но този път изобщо не ми се стори забавен.

— Интуицията не ме е подвежда, сър. Тръпки ме побиват само като си представя физиономията на този тип.

— Наблюдаваме го, синко. Повече не можем да направим. Няма начин да отидем в Кампс Енд и да го гръмнем. — Изгледа ме изпод око и добави: — Ти също.

— Няма такава опасност. Страхувам се от оръжията.

Той погледна към басейна:

— Елвис още ли ходи по водата?

— Не, сър. Стои до Лизет, взира се в деколтето й и плаче.

— Е, ако й гледа украшенията, няма повод да циври — отбеляза той и ми намигна.

— Не плаче заради нея. Просто днес е в такова настроение.

— Защо? Според мен никога не е бил тъжен.

— След смъртта хората се променят. От време на време го обзема мировата скръб, но не съм сигурен каква е причината. Досега не се е опитал да ми я обясни.

Портър явно не можеше да възприеме идеята за плачещия Елвис.

— С какво да му помогна? — промърмори.

— Много мило, че предлагате, сър, но смятам, че никой не е в състояние да му помогне. Много пъти съм го наблюдавал, когато изпадне в подобно настроение, и ми се струва, че му е мъчно за майка му, иска да бъде с нея.

— Доколкото си спомням, беше много привързан към нея.

— Обожавал я е.

— И тя не е между живите, нали?

— Починала е много преди него.

— Тогава сега пак са заедно.

— Не, защото той отказва да напусне нашия свят. Майка му е сред светлината, а той — сред нас.

— Защо не отиде при нея?

— Понякога мъртвите имат недовършени дела.

— Аха. Също като малката Пени Калисто, дето сутринта те заведе при Харло Ландерсън.

— Да, сър. Понякога толкова обичат този свят, че не им се разделя с него.

Портър кимна:

— Е, той не може да се оплаче от живота си на този свят.

— Ако не си тръгва заради недовършена работа, ще трябва да наваксва за цели двайсет и шест години — отбелязах.

Портър присви очи, загледа се в Лизет Рейнс, опитвайки се да види някакво доказателство за призрака до нея — сияние на ектоплазма, мистично пречупване на въздуха.

— Във всеки случай е голям певец — промърмори.

— Безусловно.

— Предай му, че винаги е добре дошъл в дома ми.

— Непременно. Много мило от ваша страна.

— Няма ли все пак да останеш на вечеря?

— Благодаря, сър, но имам среща.

— Сигурно със Сторми.

— Да, сър. Тя е моята съдба.

— Голям хитрец си, Од. На мацето адски ще му хареса, ако те чуе.

— На мен ми харесва, като го изричам.

Портър ме прегърна през раменете и ме поведе към портата:

— От мен да знаеш, че най-хубавото нещо за един човек е да си намери добра жена.

— Сторми е нещо повече.

— Радвам се за теб, момчето ми. — Той отвори вратата и направи път да мина. — Не бери грижа за този Боб Робъртсън. Ще го следим, обаче без да разбере. Опита ли се да направи нещо гадно, веднага ще го пипнем.

— Въпреки това много се притеснявам, сър. Този тип е твърде опасен.

Седнах зад волана на мустанга. Елвис вече се беше настанил на предната седалка.

Ако мъртъвците искат да отидат някъде, не им се налага да ходят пеш… нито пък да се придвижват с кола. Решат ли да походят или да се повозят, значи ги гони носталгията.

Забелязах, че се е преоблякъл. Вече не беше с дрехите от „Блу Хавай“, а носеше черен панталон, спортно сако от туид, бяла риза и черна вратовръзка, от джобчето на сакото му се подаваше черна носна кърпичка.

По обратния път до града слушахме „Падам си по теб“ — една от най-мелодичните песни на Краля.

Елис си тактуваше и клатеше глава, но сълзите му продължаваха да текат.