Дийн Кунц
Чудакът Томас (13)

Тринайсета глава

Отвъд прага се намираше най-обикновено помещение с размери приблизително четири на шест метра, не безкрайно, както ми се беше сторило преди.

Пред прозореца се издигаше високо дърво, чиито клони засенчваха слънцето. Въпреки това виждах достатъчно, за да преценя, че нито в средата, нито в ъглите на стаята има нещо, което излъчва мъждива червена светлина.

Загадъчната сила, превърнала помещението в нещо като фантастична машина, прехвърляйки ме ту напред, ту назад във времето, вече не се проявяваше.

Очевидно това беше кабинетът на Човека-гъба. Обзавеждането се състоеше в голяма картотека, стол и метално бюро с плот — имитация на дърво.

Една до друга на стената срещу бюрото висяха три черно-бели снимки с размери на плакати, явно отпечатани на чертожнически плотер. Представляваха фотографии на мъже — очите на единия налудничаво блестяха, устните му бяха разтегнати в победоносна усмивка, другите двама се чумереха в сумрака.

И тримата ми бяха познати, но отначало се сетих само за името на усмихнатия — Чарлс Менсън, зловещият манипулатор, чиито мечти за революция и расови войни бяха разкрили раковото образувание в поколението на децата-цветя и бяха сложили край на ерата на Водолея. На челото му беше татуиран пречупен кръст.

Които и да бяха другите двама, не приличаха нито на известни комици, нито на прочути философи.

Може би си въобразявах или бе зрителна измама, предизвикана от светлината, процеждаща се между листата на дървото, но ми се стори, че очите на мъжете са сребристи, все едно тримата бяха оживели трупове от филми за възкръснали мъртъвци.

Включих осветлението, сякаш така щях да се отърся от неприятните им погледи.

Тук нямаше и следа от прахоляка и неразборията в другите помещения. Явно когато прекрачеше прага на тази стая, Човекът-гъба се отърсваше от немарливостта си и се превръщаше в образцов домакин.

Папките в картотеката бяха старателно подредени и пълни със статии, изрязани от вестници, и разпечатки на информация от Интернет. До една съдържаха досиета на серийни и масови убийци — от Джак Изкормвача до Осама бин Ладен, за когото според мен в ада е запазен цял апартамент. Тед Бънди, Джефри Дамър. Чарлс Уитман, снайперистът, който през 1966 година бе застрелял шестнайсет души в тексаския град Остин. Джон Уейн Гейси, който, преоблечен като клоун, забавляваше децата, беше се снимал с първата дама Розалин Картър на някакъв политически митинг и бе погребал в задния двор и под къщата си разчленените трупове на множеството си жертви.

Една от най-дебелите папки съдържаше материали за Ед Гейн, послужил за първообраз на Норман Бейтс в „Психо“ и Ханибал Лектър в „Мълчанието на агнетата“. Известен беше с това, че вместо чиния е използвал човешки череп и си беше измайсторил колан от зърната на жертвите си.

Незнайните ужасии на черната стая не ме бяха стреснали, но сега се сблъсквах с познато, напълно разбираемо зло. Докато преглеждах папка след папка, ръцете ми се разтрепериха, накрая затворих картотеката — стигаха ми толкова страхотии.

След като паметта ми се опресни от данните в папките, вече знаех кои са хубавците на снимките от двете страни на Чарлс Менсън.

Единият беше Тимоти Маквей, осъден и екзекутиран заради взривяването на федералната сграда в град Оклахома през 1995 година, при което бяха загинали сто шейсет и осем души. Другият се казваше Мохамед Ата — пилот на един от самолетите, врязали се в Световния търговски център, причинявайки смъртта на хиляди невинни хора. Не бях видял доказателство, че Човекът-гъба симпатизира на каузата на радикалните ислямисти. Вероятно се възхищаваше от жестокостта, бруталността на Ата, жертвал живота си в служба на злото.

Излизаше, че стаята не е точно кабинет, а по-скоро светилище.

Бях видял предостатъчно — единственото ми желание беше час по-скоро да напусна прокълнатата къща, да се върна в „Светът на гумите“, да вдъхна миризмата на каучук и да размишлявам какво да предприема, за да променя живота си.

Вместо това седнах на стола. Не съм гнуслив, но потръпнах, като докоснах страничните облегалки, които онзи изрод вероятно е допирал с лакти.

На бюрото имаше компютър, принтер, лампа и настолен календар. Плотът блестеше от чистота, нямаше нито една прашинка.

Отново огледах помещението — опитвах се да разбера по какъв начин се е превърнало в машина на времето, а след това — в обикновена стая.

Около металното бюро не трептяха призрачни светлинки, остатък от свръхестествена енергия. Нямаше и следа от извънземни същества.

И все пак за известно време стаята бе преобразена в… портал, във врата между Пико Мундо и нещо, намиращо се на много голямо разстояние — не Лос Анджелис или дори Бейкърсфийлд. Може би за известно време къщата се беше превърнала в гара между нашия свят и ада, ако, разбира се, пъкълът съществува.

Нещо ми подсказваше, че ако се бях приближил до мъжделивата светлина сред иначе пълния мрак, щях да се озова на планета в непозната галактика, обиталище на бодаците. Вероятно защото нямах билет за там, бях запратен в дневната и в миналото, после под навеса за коли и в бъдещето.

Разбира се, не изключвах възможността видяното да е халюцинация. Нищо чудно да бях луд като опитна мишка, подложена на въздействието на токсини, предизвикващи психоза, и принудена по цял ден да гледа по телевизията предавания от типа „риалити“, показващи с най-големи подробности живота на презрели манекенки и застаряващи рокпевци.

Откровено казано, от време на време ми хрумва, че наистина ми хлопа дъската. Обаче като всеки самоуважаващ се луд на бърза ръка отхвърлям съмненията относно здравия си разум.

Не виждах смисъл да търся скрит бутон, чрез който кабинетът отново да се превърне в машина на времето. Логиката подсказваше, че източникът на невероятната енергия, необходима за отварянето на загадъчната врата, не беше в къщата, а някъде другаде.

Най-вероятно Човекът-гъба нямаше представа, че убежището му не е само място за съхранение на картотеката, пълна с материали, свидетелстващи за вманиачаването му по серийните убийци, но и терминал, през който преминаваха бодаците, жадуващи за човешка кръв. Ако не притежаваше шесто чувство като мен, може би преспокойно разлистваше ужасяващата си документация, без да подозира страховитото преобразяване на стаята или присъствието на нахлуващите орди демони.

Някъде отблизо чух нещо като тракане на кости, което ми навя асоциация с ходещите скелети по време на Хелоуин, последвано от тихо шумолене.

Станах от стола и се ослушах.

Изминаха няколко секунди без тракане. И половин минута без шумолене.

Може би в мазето щъкаше плъх, пощурял от топлината.

Отново седнах и едно подир друго заотварях чекмеджетата на бюрото.

Освен моливи, писалки, кламери, ножица и други канцеларски материали намерих две скорошни банкови извлечения и чекова книжка. И трите бяха на името на Робърт Томас Робъртсън, посочен беше адресът на къщичката, в която се намирах.

Довиждане, Човек-гъба, здравей, Боб.

Боб Робъртсън не звучеше зловещо като име на кандидат сериен убиец. Повече подхождаше на сърдечен продавач на коли.

Според извлечението от „Банк ъф Америка“ Робърт Робъртсън притежаваше 786 542,10 долара в сметка по депозит и в акции на различни предприятия.

Не повярвах на очите си — отначало си помислих, че десетичната запетая не е сложена правилно.

Но това не беше всичко.

Сумата, посочена в извлечението от банка „Уелс Фарго“, възлизаше на 463 125,43 долара.

Почеркът на Робъртсън беше доста нечетлив, но явно прилежно си беше водил сметка за издадените чекове. В момента в сметката му имаше 198 648, 21 долара.

Този човек притежаваше ликвидни авоари на стойност близо милион и половина долара, а живееше в скромна къщурка в Кампс Енд — и това ако не беше перверзно, здраве му кажи!

Ако имах толкова пари, може би от време на време щях да упражнявам сегашната си професия, но само за удоволствие, не да си изкарвам хляба. Светът на автомобилните гуми вече нямаше да ме привлича.

Може би Робъртсън не си падаше по лукса, защото намираше удоволствие само в безкрайните кървави сцени, разиграващи се във въображението му.

Внезапно плющене ме изтръгна от размислите ми; подскочих, готов да побягна, но след миг чух тропане — врани бяха накацали върху покрива, тракаха с човки и пляскаха с крила.

Не се страхувам от враните.

Отново прегледах чековата книжка. Нямаше нищо особено, обаче ми направи впечатление, че само през последния месец Робъртсън е изтеглил в брой общо 32 000 долара, а предишните два — 58 000.

Помислих си, че дори човек с неговия апетит не може да изяде толкова сладоледи от „Бърк енд Бейли“.

Очевидно този Робъртсън все пак си падаше по скъпите неща. И каквото и да си позволяваше, не можеше да го купи с чек или с кредитна карта.

Върнах в чекмеджето документите, изведнъж ме обзе усещането, че прекалено дълго съм се застоял в странната къща.

Предполагах, че ще чуя шума от двигателя на експлоръра, ако Робъртсън се върне, и ще имам достатъчно време да избягам през входната врата, докато той влиза откъм навеса за коли. Но ако поради някаква причина Човекът-гъба паркираше на улицата или се придвижваше пеш, щях да се озова в капан.

Маквей, Менсън и Мохамед Ата сякаш ме наблюдаваха. С моята развинтена фантазия спокойно можех да си въобразя, че тези типове са живи и ме гледат злобно, все едно очакват да ми се случи нещо ужасно.

Крайно време беше да изчезвам. Все пак се обърнах да разгледам настолния календар; прелистих го набързо, но нямаше нито една бележка. Върнах се на страницата с настоящата дата — 14 август… следващата обаче липсваше.

Оставих всичко в същия порядък, минах по коридора, преди да изляза, изключих лампата над входната врата.

Златистите лъчи на слънцето, които мечовидните листа на дървото преобразуваха в пламъци, трептяха като огън върху прозрачните завеси, почти без да проникват в стаята; плътните сенки сякаш се сгъстяваха около портретите на тримата убийци.

Изведнъж ме осени една мисъл (нещо, което се случва по-често, отколкото повечето хора предполагат, и прекалено често, за да бъда в мир със себе си); отново включих осветлението и се върнах при картотеката. Извадих всички папки от отделението с имена, започващи с Р, за да проверя дали сред досиетата на убийци и ненормалници има документация за самия Човек-гъба.

Разбира се, че имаше. На папката беше залепен етикет с надпис: „РОБЪРТСЪН, РОБЪРТ ТОМАС“.

Колко хубаво щеше да бъде, ако в папката се съдържаха изрезки от вестници относно неразкрити убийства, като и документация, посочваща имената на извършителите. Щях да наизустя информацията, да върна папката на мястото й и веднага да отида при началника на полицията Уайът Портър.

Той си знаеше работата и на бърза ръка щеше да спипа Робъртсън. Ненормалникът щеше да бъде зад решетките, преди да извърши престъпленията, които замисляше.

Но в папката беше само откъснатата страница от настолния календар с дата 15 август. Робъртсън не беше написал нито една думичка, ала явно смяташе датата за забележителна, за да започне с откъснатия лист новото досие.

Погледнах часовника си. След шест часа и четири минути 14 и 15 август щяха да се срещнат на среднощната граница.

Какво ще се случи след това? Нещо. Нещо… лошо.

Върнах се в дневната сред праха и разхвърляните романчета и списания. За пореден път бях поразен от контраста между подредения и чист кабинет и другите помещения. Представих си как Робъртсън седи на мърлявото кресло в дневната, погълнат от порносписанията или от романите с толкова невинно съдържание, че бяха подходящи дори за съпруги на свещеници, очевидно незабелязващ загниващите кори от банани, чашите със засъхнала утайка от кафе и мръсните чорапи — този човек беше като недовършена статуя от глина, без ясна идентичност.

За разлика от него Робъртсън, който работеше с часове в кабинета, издирваше в Интернет данни за серийни и масови убийци и създаваше картотека с пълна информация за тях, много добре знаеше кой е… или поне кой иска да бъде.