Дийн Кунц
Чудакът Томас (11)

Единайсета глава

Освен че се страхувах да не експлодирам и да не закъснея за вечерята със Сторми, най-много се притеснявах да не попадна в затворената верига на времето и да бъда обречен цяла вечност да вървя по петите на другото си аз в къщата на Човека-гъба.

Всеки физик самодоволно би се подсмихнал на безпокойството ми и би ме обвинил в невежество. Само че този физик не е бил подложен на подобно изпитание, затова имах право да дам воля на въображението си.

Бъдете спокойни — не попаднах в затворена верига на времето. Остатъкът от моето повествование няма да се състои от безкрайно повторение на случилото се, описано до този момент.

При второто си влизане в черната стая не изпитвах толкова силен страх, но усещането за безтегловност, от която ми се повдигаше, отново преобладаваше — въпреки това пак тръгнах към червения маяк в центъра. Стори ми се, че светлината е по-зловеща, въпреки че също като преди не разсейваше мрака. Два пъти се обърнах към отворената врата към коридора, но нито веднъж не видях другия Од Томас. Въпреки това изпитах същото странно усещане и бях изхвърлен от странната стая…

… в горещия юлски следобед; излязох от сянката на навеса за коли, лъчите на слънцето се забиха в очите ми като шепа златни игли.

Спрях, примижах срещу светлината и се върнах в полумрака.

Пълната тишина, която властваше в къщата, не се разпростираше отвъд стените й. В далечината лаеше куче. По улицата мина стар раздрънкан понтиак.

Отново погледнах часовника си — бях сигурен, че съм бил не повече от минута в черната стая. Очевидно бях катапултиран не само извън къщата, но и пет-шест минути в бъдещето.

Сред буренаците отвъд оградата бръмчаха цикади… бръмчаха, сякаш участъкът от света, огрян от слънцето, беше изпълнен с безброй къси съединения.

В съзнанието ми изникнаха много въпроси. Нито един обаче не се отнасяше до предимствата на кариерата на продавач на автомобилни гуми или финансовата стратегия, към която един готвач на аламинути трябва да се придържа, за да се пенсионира на шейсет и пет години.

Питах се възможно ли е човек, който непрекъснато се усмихва като малоумен, неспособен е да поддържа реда в къщата си и е такъв комплексар, че чете само порнографски списания и любовни романчета, да бъде свръхгений, който с помощта на електронни компоненти, купени от магазина „Рейдио Шак“, е способен да превърне една стая от скромното си жилище в машина на времето. Дългите години, през които се сблъсквах с прояви на свръхестественото, ме бяха превърнали в закоравял скептик, но обяснението за свръхгения ми се струваше неправдоподобно.

Питах се още дали Човекът-гъба принадлежи към нашия род, или е само подобие на човешко същество. Интересно ми беше откога живее тук, като какъв се представя и какви всъщност са намеренията му. Също и дали е възможно черната стая да не е машина на времето, а нещо много по-странно.

Питах се колко ще стоя под сянката на продънения навес за коли и ще размишлявам, вместо да предприема нещо.

Вратата откъм кухнята, през която бях влязъл в къщата, автоматично се беше заключила зад мен. Отново я отворих с помощта на ламинираната шофьорска книжка — доволен бях, че най-сетне получавам нещо срещу данъците, които плащах.

Покафенялата кора от банан продължаваше да съхне на кухненския плот. Нито една чистачка, пренасяща се във времето, не беше измила съдовете, натрупани в умивалника.

Порносписанията и любовните романчета все така се въргаляха в дневната, но по средата на пътя към арката внезапно спрях, поразен от онова, което се беше променило.

Чувах всичко. Стъпките ми отекваха по напукания линолеум в кухнята, летящата врата към дневната изскърца, когато я отворих. Водовъртежът от тишина вече не засмукваше всички звуци.

Въздухът вече не беше леденостуден, а прохладен. И се затопляше.

Странната неприятна миризма на изгорял електрически кабел, съчетана с още по-странния мирис на въглищен прах, смесен с амоняк и индийско орехче, бе още по-натрапчива, но все така невъзможна за разпознаване.

Не шестото чувство, а по-скоро елементарната интуиция ми подсказа да не влизам отново в черната стая. Всъщност изпитах непреодолимо желание да се отдалеча от нея.

Върнах се в кухнята и се скрих зад летящата врата, като я задържах открехната, за да видя от кого (ако изобщо имаше някого) съм избягал.

Само след няколко секунди бодаците изпълниха дневната.