Дийн Кунц
Чудакът Томас (10)

Десета глава

През двайсетте години на живота си съм бил на много тъмни места: в някои нямаше светлина, в други — надежда. Но нито едно не беше по-тъмно от странната стая в дома на Човека-гъба.

Или нямаше прозорци, или бяха зазидани, за да не прониква нито лъч светлина. Изглежда, нямаше и осветление. Сред този непрогледен мрак екранчето на дигитален часовник щеше да прилича на ярък маяк.

Спрях на прага, присвих очи — стори ми се, че се взирам не в стая, а в мъртво пространство в далечно кътче на вселената, където древните звезди са като изгорели въгленчета. Вледеняващият студ и потискащата тишина допълваха впечатлението за междинна спирка в междузвездния вакуум.

Най-странното беше, че светлината от коридорчето изобщо не проникваше в помещението.

Границата между светлината и пълния мрак беше като линия, очертана отвъд прага, нагоре и напряко на рамката. Непрогледният мрак не само се съпротивляваше на проникването на светлината, но изцяло я поглъщаше.

Струваше ми се, че стоя пред стена от обсидиан, който обаче не блести.

Не съм безстрашен. Затворете ме в клетка с гладен тигър и ако случайно се изплъзна, също като на всеки нормален човек ще ми трябват чисти гащи.

Ала общуването с мъртвите ме е научило да се страхувам от повече от познатите заплахи отколкото от неизвестността, докато повечето хора се боят и от едното, и от другото.

Признавам, че се страхувам от пожари, земетресения и отровни змии. Обаче най-много се боя от хората, защото прекалено добре познавам жестокостта, на която са способни събратята ми.

Може би ще ви се стори странно, но не се плаша от най-голямата загадка на съществуването — смъртта, и онова, което се случва после, може би защото ежедневно имам контакт с мъртъвци. Освен това твърдо вярвам, че там, където рано или късно отиваме всички, не ни чака забрава.

Във филмите на ужасите неволно крещим на героите да се махат от къщата, обитавана от призраци. Те обаче упорито надничат в стаи, в които са извършени жестоки убийства, в тавани, пълни с паяжини и сенки, в мазета, които бъкат от хлебарки, и когато ги заколят, изкормят и обезглавят с жестокост, задоволяваща най-откачените холивудски режисьори, ахваме, потреперваме и възкликваме: „Кретени!“, защото с глупостта си са заслужили съдбата си.

Не съм глупак, но съм от хората, които никога няма да избягат от място, пълно с призраци. Вродената ми дарба на екстрасенс ме подтиква да изследвам непознатото — донякъде приличам на гениален музикант, който не може да устои на магнетичното привличане на пиано, или на пилот на изтребител, изгарящ от желание да полети в небето, осеяно с вражески самолети.

Може би затова Сторми понякога се пита дали дарбата ми всъщност не е проклятие.

Преди да пристъпя в непрогледния мрак, вдигнах ръка, сякаш се заклевах, и притиснах длан към бариерата пред мен. Въпреки че тъмнината не пропускаше светлината, не оказа съпротива на натиска. Ръката ми изчезна в мастиления мрак.

Под „изчезна“ разбирам, че не съзирах дори сянката на пръстите ми отвъд непрогледната стена. Виждах само китката си, все едно ръката ми беше ампутирана.

Признавам, че сърцето ми биеше до пръсване, въпреки че не усещах болка — с облекчение въздъхнах, когато дръпнах ръка и видях, че пръстите ми са непокътнати. Чувствах се така, сякаш съм оживял след магически трик, извършен от самозвани илюзионисти.

Но като прекрачих прага (държах се здраво за рамката на вратата), влязох не в илюзорна, а в истинска стая, която изглеждаше по-нереална от най-невъзможния сън. Мракът оставаше все така непроницаем, студът — все така неумолим, тишината сякаш полепваше като съсирената кръв в ушите на човек, застрелян в главата.

Най-странното бе, че светлината от коридора не проникваше в помещението, все едно идваше от нарисувано слънце.

Страхувах се, че Човекът-гъба се е върнал и се взира в единствената видима част от анатомията ми — пръстите, отчаяно вкопчени в касата на вратата. За щастие още бях сам.

След като установих, че виждам коридора, следователно ще намеря обратния път, пуснах вратата. Пристъпих в мрака и сякаш едновременно оглушах и ослепях.

Естествено веднага загубих ориентация. Напипах бутона за осветлението, натиснах го няколко пъти, но без резултат.

Изведнъж забелязах някаква червена светлинка, която допреди миг не се виждаше — убийственото червено на кървясало око… въпреки че това не беше никакво око.

Внезапно загубих усещането за реалност и способността сравнително точно да преценявам разстоянията, защото миниатюрният маяк приличаше на светлинката на мачта на кораб, намиращ се на километри от мен. Което, разбира се, беше невъзможно, защото къщичката беше прекалено малка.

Отлепих пръсти от бутона за осветлението и почувствах непонятно опиянение, все едно се бях натряскал до козирката. Решително тръгнах към червената светлинка, макар че стъпалата ми сякаш не допираха пода.

Изведнъж съжалих, че не си бях взел още един сладолед — може би бях пропуснал последната възможност в живота си. Направих шест, десет, двайсет стъпки. Маякът не се уголеми, всъщност ми се стори, че се отдалечава със същата скорост, с която се приближавах към него.

Спрях, обърнах се към вратата. Въпреки че не се бях доближил до светлинката, ми се стори, че съм изминал около дванайсет метра.

Но изминатото разстояние не ме вълнуваше в момента, защото на фона на отворената врата се очертаваше силует. Не беше Човекът-гъба. Мъжът, осветен от лампата в коридора… бях аз.

Макар че не се страхувам от загадките на вселената, не съм загубил способността да се удивлявам и да изпитвам страхопочитание.

Сигурен бях, че не виждам огледалното си отражение, а друг „аз“, въпреки това махнах с ръка, за да проверя предположението си. Другият Од Томас остана неподвижен.

Тъй като бях обгърнат от непрогледния мрак и то не ме виждаше, реших да му извикам. Усетих трептенето на гласните си струни, но дори да бях издал звук, не го чух. Най-вероятно и той остана глух за моя зов.

Също тъй плахо като мен вторият Од Томас колебливо протегна ръка в почти осезаемата тъмнина, учудвайки се на илюзията за ампутирана длан.

Плахото му действие сякаш наруши крехко равновесие, ненадейно тъмната стая се завъртя около оста си, само червената светлинка в центъра остана неподвижна. Тласкан от сили извън моя контрол, досущ като сърфист, когото грамадна вълна помита от сърфа, като по магия излетях от загадъчното помещение и се озовах в…

… неугледната всекидневна.

Най-странното бе, че не лежах на пода, а стоях приблизително на предишното място. Взех едно от романчетата, разлистих го. Също като преди страниците не шумоляха, чувах само биенето на сърцето си.

Погледнах часовника си и установих, че не само като по магия се бях пренесъл обратно в дневната, но се бях върнал с няколко секунди назад във времето.

Само преди миг се бях видял да стоя на прага и да се взирам в мрака, което ме наведе на мисълта, че вследствие на някаква аномалия в законите на физиката двама Од Томасовци съществуваха едновременно в тази къща. Аз стоях в дневната и държах романче от Нора Робъртс, а другото ми „аз“ се намираше в някаква съседна стая.

Спомняте ли си как още в началото ви предупредих, че водя странен живот?

Вследствие на ежедневния ми сблъсък с паранормални явления притежавам по-гъвкав мозък и разюздано въображение, което някои биха нарекли „налудничаво“. Именно затова съм си изработил способността да приемам тези събития и реалността на пътуването във времето много по-лесно отколкото всеки друг, с което в никакъв случай не искам да ви засегна, като се има предвид, че всеки от вас щеше да прояви достатъчно благоразумие и веднага да избяга от странната къща.

Обаче аз не избягах. Нито се върнах по обратния път в спалнята на Човека-гъба или в банята.

Вместо това оставих любовното романче и застанах неподвижно, за да обмисля евентуалните последствия от срещата с другия Од Томас и да преценя най-безопасния начин на действие.

Добре де, това са пълни глупости. Можех да се притеснявам за последствията, но нямах достатъчно опит с паранормалните явления, нито достатъчно умствен багаж, за да си ги представя, камо ли да преценя кой е най-безопасният начин да се измъкна от идиотското положение.

Признавам, че много по-трудно се измъквам от разни каши, отколкото да се забърквам в тях.

Предпазливо надникнах в коридора и видях другото си „аз“ да стои пред отворената врата на черната стая. Сигурно беше „по-ранният Од Томас“, който още не беше прекрачил прага.

Ако звуците можеха да се разпространяват в странната къща, щях да го повикам. Което едва ли щеше да бъде разумно — за щастие обстоятелствата ми попречиха да го стоя.

Не знам какво щях да му кажа, ако можех да го повикам. Примерно: „Как я караш, пич?“.

Дали ако се приближах до него и го прегърнех, загадката с двамата Од Томасовци щеше да се разреши? Може би единият щеше да изчезне. Или двамата да експлодираме.

Умните физици твърдят, че е невъзможно две тела едновременно да заемат едно и също пространство. Предупреждават, че всеки опит в тази насока ще има катастрофални последствия.

Като се замисля, повечето от основните закони на физиката са потвърждение на очевидното, колкото и абсурдно да е то. Всеки пиян до козирката, който се е опитал да паркира колата си на мястото на уличен стълб, е самоук физик.

Приемайки предположението, че двамата Од Томасовци не могат да съществуват едновременно, без да се стигне до катастрофа, и след като не ме блазнеше идеята да експлодирам, останах на мястото си, докато другото ми „аз“ прекрачи прага на черната стая.

Вероятно предполагате, че след изчезването му парадоксът на времето е бил разрешен и кризата, предричана от учените фаталисти, е била избегната, но оптимизмът ви е резултат от факта, че си живеете безметежно с вашите пет сетива. За разлика от мен не сте подтиквани към действие от паранормални способности, които не разбирате и не можете напълно да контролирате.

Късметлии сте вие.

Щом другият Од Томас за пръв път прекрачи прага на загадъчната тъмна стая, побързах да го последвам. Разбира се, не го виждах, но предположих, че скоро ще се обърне и ще ме забележи. Когато реших, че е видял мъждивата червена светлина и е изминал поне двайсет крачки в тази посока (което означаваше, че е имал достатъчно време да ме види), погледнах часовника си и засякох началото на този епизод, после протегнах ръка в чернилката, за да се уверя, че нищо не се е променило в странното обиталище, и за втори път прекрачих прага.