Дийн Кунц
Чудакът Томас (1)

Първа глава

Казвам се Од Томас, въпреки че в тази епоха, когато славата е олтарът, пред който се прекланят повечето хора, не знам защо трябва да ви интересува кой съм или дали съществувам.

Не съм знаменитост. Нито дете на знаменитост. Не съм бил женен или изнасилван от знаменитост, не съм давал бъбрека си за трансплантация на прочута личност. Нещо повече — нямам желание да бъда прочут.

Всъщност съм такова нищожество според стандартите на съвременната култура, че в списание „Пийпъл“ не само никога няма да публикуват статия за мен, ами ще ми откажат абонамент под предлог, че неизвестността ми е като черна дупка с толкова силна гравитация, че ще ги засмуче и ще ги заличи.

На двайсет години съм. В очите на зрелия човек съм почти дете. Обаче за всяко дете съм достатъчно възрастен, за да не ми се вярва, вследствие на което завинаги съм изключен от магическото общество на ниските и голобрадите.

Опирайки се на тези факти, специалистът по демографски изследвания би стигнал до заключението, че единствената ми публика са младежи от мъжки и женски пол, които в момента блуждаят между двайсетата и двайсет и първата си годишнина.

Истината е, че нямам какво да кажа на тази ограничена публика. Не си падам по онова, което вълнува повечето двайсетгодишни американци. С изключение на оцеляването, разбира се.

Водя необикновен живот. Което съвсем не означава, че живея по-добре от вас. Убеден съм, че и вие изпитвате щастие, удоволствие и постоянен страх, и то в прекомерна степен. В края на краищата и вие като мен сте човешки същества, а хората знаят що е радост и сковаващ ужас.

Мисълта ми е, че моят живот е по-различен. С мен стават странни неща, които не се случват често (или изобщо не се случват) с другите хора.

Например никога нямаше да напиша автобиографията си, ако не ми го беше заповядал един двестакилограмов мъжага с шест пръста на лявата ръка. Името му е П. Осуалд Бун, но всички му викат Малкият Ози, защото баща му, Големият Ози, още е жив.

Малкият Ози има котарак, наречен Страшния Честър. Луд е по това животно. Боя се, че ако Страшният Честър загуби деветия си живот под колелата на грамаден камион, сърцето на собственика му ще се пръсне от мъка.

Самият аз не храня особено топли чувства към въпросния котарак, най-малкото защото той няколко пъти се изпика върху обувките ми.

Разбира се, Ози побърза да го оправдае — обяснението беше правдоподобно, само дето се съмнявам в искреността му. Мисълта ми е, че се съмнявам в искреността на котарака, не на Ози.

Освен това не мога да вярвам на животно, което твърди, че е на петдесет и осем години. Съществува снимка, доказваща претенциите му, но и до ден-днешен мисля, че е фалшива.

Поради причини, които ще ви станат известни след време, този ръкопис може да бъде публикуван едва след смъртта ми, тоест усилията ми няма да получат материално изражение. Малкият Ози предложи да завещая авторските права на Страшния Честър, който според него щял да надживее всички ни.

Смятам да избера друг обект за благотворителното си дело. Някой, който не ме е препикавал многократно.

И без това не пиша заради парите. Искам да запазя здравия си разум, да се помъча да си внуша, че имам цел, оправдаваща по-нататъшното ми съществуване.

Не се безпокойте — бръщолевенията ми няма да са непоносимо потискащи. П. Осуалд Бун изрично ми заповяда да не се впускам в мрачни описания.

— Ако не ме послушаш — заяви, — ще стоваря върху теб двестакилограмовия си задник и ще те направя на пихтия — едва ли искаш да свършиш по този начин.

Бая се поизфука. Макар че е голям, задникът му едва ли тежи повече от седемдесет килограма. Останалите сто и трийсет кила са разпределени върху изнемогващия му скелет.

Отначало не можах да спазя инструкциите му да поддържам лековат тон и в резултат той реши, че не ставам за тази работа.

— Вземи пример от Агата Кристи — добави поучително. — Виж как добре се е справила в „Убийството на Роджър Акройд“.

В този роман повествованието се води от името на симпатяга, който се оказва убиецът на Роджър Акройд — факт, който той успява да скрие от читателите чак до края на книгата.

Да сме наясно — не съм убиец. Ме съм сторил нищо лошо, което скривам от вас. Само дето ме спъва граматичното време на определени глаголи.

Няма страшно. Скоро ще разберете истината.

Май избързвам. Малкият Ози и Страшният Честър се появяват на сцената едва след като кравата експлодира.

Тази история започна във вторник.

За вас това е денят след понеделник. За мен е ден като другите шест, изпълнен с възможности за загадки, приключения и страх.

Това съвсем не означава, че в живота ми има много романтика и вълшебства. Прекалената мистериозност е досадна. Прекалено многото приключения изтощават. А мъничко страх винаги е от полза.

Във вторник се събудих в пет часа, стреснат от съня за мъртви играчи на боулинг.

Не ми е необходим будилник, защото изцяло разчитам на „вътрешния“ си часовник. Ако искам да стана точно в пет, преди да си легна три пъти си повтарям, че трябва да се събудя в четири и четирийсет и пет.

Въпреки че въпросният вътрешен часовник никога не ми е изневерил, бог знае защо неизменно изостава с петнайсет минути. Разбрах го преди много години и се приспособих.

От три години един-два пъти месечно сънувам кошмара за мъртвите играчи на боулинг. Обаче сънят е толкова смътен, че не си струва да го разказвам. Налага се да чакам и да се надявам, че когато ми се изясни, няма да е прекалено късно.

И така, събудих се точно в пет, седнах в леглото и казах: „Пощади ме, за да ти служа“ — утринната молитва, на която още като малък ме научи баба Шугарс.

Пърл Шугарс е майката на майка ми. Ако беше майка на татко, щях да се казвам Од Шугарс, което още повече щеше да усложни живота ми.

Баба Шугарс вярваше, че може да се пазари с Господ и да сключва споразумения с него. Наричаше Го „онзи стар амбулантен търговец“.

Преди да седне да играе покер, Му обещаваше, че ще разпространява Неговото слово или че ще дари на сиропиталища част от спечелените пари в замяна на няколко силни ръце. В интерес на истината печалбите от комар бяха основният й доход.

Освен със страстта си към покера и алкохола беше известна с широките си интереси, но не в областта на теологията. Много рядко спазваше обещанието си да разпространява Божието слово. Твърдеше, че Всевишният очаква да бъде лъган и че изобщо няма да го прави на въпрос.

— Спокойно можеш да го преметнеш — казваше често, — стига да бъдеш остроумна и чаровна. Правиш ли го с въображение и със замах, Бог само ще ти гледа сеира, за да разбере още на какви забавни безобразия си способен. Може да ти пусне и аванта, ако си тъп като галош, но забавен.

Според нея именно поради тази причина милиони кръгли тъпаци преуспяват в живота. Казваше още, че никога не бива да причиняваш зло на ближния, защото Бог ще се разгневи. Тогава ще си платиш за неизпълнените обещания.

Въпреки че издържаше на пиене повече от най-яките дървосекачи, редовно обираше на покер психопати с каменни сърца, които не обичаха да губят, като луда шофираше бързи коли, проявявайки пълно пренебрежение към законите на физиката (никога обаче не сядаше пияна зад волана), и се тъпчеше предимно с тлъсто свинско, баба Шугарс доживя до преклонните седемдесет и две години и умря в съня си. Като я намериха, беше усмихната. На нощното й шкафче имаше почти празна чаша с бренди, държеше книга от любимия си писател, обърната на последната страница.

Ако се съди по наличните доказателства, приживе беше постигнала идеално споразумение с Бог.

При събуждането си неочаквано изпитах радост, че съм жив. Навън още цареше мрак. Включих нощната лампа и огледах помещението, което ми служи като спалня, дневна, кухня и трапезария. Никога не ставам от леглото, преди да разбера кой (ако има такъв) ме чака.

Дори ако някакви гости — били те добри или злонамерени — ме бяха наблюдавали, докато спя, не бяха останали да си поговорим по време на закуската. Понякога дори изминаването на късото разстояние между леглото и тоалетната може да заличи очарованието на новия ден.

Само Елвис си беше на мястото, провесил на шията си хавайски венец от орхидеи — усмихваше се и сочеше с пръст, сякаш се прицелваше в мен с пистолет.

Въпреки че нямам нищо против да живея в помещението над един гараж и дори смятам, че квартирата ми е уютна, от „Аркитекчъръл Дайджест“ за нищо на света няма да пожелаят да поместят снимката й. Ако някой от хората им види жилището ми, вероятно презрително ще изтъкне, че списанието им е посветено на архитектура и дизайн, не на коптори, от които на читателите ще им призлее.

Както вече споменах, Елвис в цял ръст, изрязан от картон (навремето е бил изтипосан във фоайето на един киносалон по случай премиерата на филма „Блу Хавай“), си беше на мястото. Не се учудвайте, че го казвам — от време на време нощем той се движи… или доскоро се движеше.

Взех душ, като използвах сапун и шампоан с аромат на праскова, които са ми подарък от Сторми Луелин. Всъщност малкото й име е Бронуен, но тя мрази да я наричат така — твърди, че било по-подходящо за елфа.

Аз наистина се казвам Од.

Според майка ми това е грешка в моето свидетелство за раждане, която останала непоправена. Понякога казва, че трябвало да се казвам Тод. Друг път — че са възнамерявали да ме кръстят Доб като чичо ми, чех по произход.

Баща ми пък заявява, че поначало са искали да нося името Од, въпреки че до ден-днешен не е казал защо. Твърди, че нямам чичо, роден в Чехословакия.

По този въпрос майка ми се запъва като магаре на мост. Настоява, че този човек съществува, обаче отказва да обясни защо не познавам нито него, нито сестра й Симри, за която той уж бил женен.

От своя страна татко признава съществуването на Симри, но е категоричен, че тя е стара мома. Нарича я „откачалка“, ала не знам какво има предвид, защото отказва да навлезе в подробности.

Мама побеснява чуе ли го да говори така за сестра й. Нарича Симри „дар божи“, обаче не казва нищо повече по въпроса.

С течение на времето открих, че е по-лесно да се примиря с името си, отколкото да обяснявам произхода му. Вече си давам сметка, че е необичайно, но съм свикнал с него.

Със Сторми Луелин сме повече от приятели. Смятаме се за сродни души.

Първо, като бяхме на един панаир, от автомата за предсказване на съдбата получихме карта, на която пише, че ни е съдено завинаги да бъдем заедно.

Второ, имаме абсолютно еднакви рождени петна.

Освен историята с картата и петната аз я обичам до полуда. Готов съм, ако ме помоли, да се хвърля от най-високата скала. Разбира се, след като разбера защо го иска.

За щастие Сторми не е от хората, които се ръководят от прищевките си. Не очаква от другите онова, което самата тя няма да стори. Все едно е кораб, закрепен с грамадна котва сред коварни течения.

Веднъж цял ден размишлява дали да задържи монетата от петдесет цента, която намери в жлеба на един телефонен автомат. В крайна сметка ги изпрати със запис на телефонната компания.

Да се върнем за малко на скалата. Не мислете, че се страхувам от смъртта. Само дето не съм готов за срещата с нея.

Ухаещ на праскова, както ме харесва Сторми, без да се страхувам от смъртта, след като хапнах кифла със сладко от боровинки и се сбогувах с Елвис с думите „Отивам по работа“, опитвайки (напразно) да имитирам гласа му, тръгнах към единствената закусвалня в Пико Мундо, където работя.

Въпреки че слънцето току-що беше изгряло, вече приличаше на пържено яйце, блеснало на източния хоризонт.

Градчето Пико Мундо се намира в онази част на Южна Калифорния, където никога не забравяш, че си в пустинята. През март се печем като на скара. През август буквално се варим в собствения си сос.

Океанът е толкова далеч на запад, че за нас е реален колкото Морето на спокойствието на Луната.

Случва се при изкопните работи за полагане на основите на поредните жилищни блокове в покрайнините на града багеристите да се натъкнат на находища от раковини. В древността океанът е стигал до нашето градче.

Допреш ли до ухото си някоя от тези раковини, не чуваш шума на прибоя, а само печалния вой на вятъра, сякаш тя е забравила произхода си.

До външната стълба пред скромното ми жилище чакаше Пени Калисто, самотна като раковина на брега. Носеше червени гуменки, бели шорти и бяла блуза без ръкави.

Поначало Пени не е склонна към отчаяние и мрачни настроения, които са характерни за съвременните малчугани, навлизащи в юношеската възраст. Тя е най-слънчевото и усмихнато дванайсетгодишно хлапе, което познавам.

Тази сутрин обаче изглеждаше нетипично сериозна. Сините й очи бяха потъмнели, както потъмняват водите на океана при преминаването на облак.

Погледнах къщата, намираща се на около петдесетина метра от гаража, където моята хазяйка Розалия Санчес сигурно вече ме чакаше, за да потвърдя, че не е изчезнала през нощта. Фактът, че вижда образа си в огледалото, не успокоява страховете й.

Пени безмълвно ми обърна гръб и тръгна към алеята за коли.

С лъчите на слънцето и силуетите си два грамадни калифорнийски дъба тъчаха златистопурпурни воали, които хвърляха върху алеята.

Пени сякаш трептеше и се губеше в плетеницата от светлина и мрак. Черна мантила от сенки приглушаваше блясъка на русата й коса, при всяка нейна стъпка сложната плетеница сякаш се променяше.

Изплаших се да не я изгубя от поглед, затова на спринт взех последните стъпала и я последвах, без да ме е грижа за страховете на госпожа Санчес.

Стигнахме до басейнчето за птици на моравата. Около пиедестала му Розалия Санчес беше наредила дузини раковини с всевъзможни форми, размери и цветове, които беше събирала по хълмовете около Пико Мундо.

Пени се наведе, взе една раковина, голяма колкото портокал, и ми я подаде.

Приличаше на кафяво-бял конус, гладката му вътрешност беше като розова перла.

Пени сви юмрук, все едно държеше раковина, и го доближи до ухото си. Наклони глава, заслуша се, сякаш ми даваше знак и аз да сторя същото.

Допрях до ухото си раковината, но не чух шума на океана, нито печалния вой на пустинния вятър. Отвътре прозвуча тежкото дишане на див звяр, изпълнено с настойчиво, безумно желание.

Кръвта ми се смрази въпреки жаркото слънце на пустинята.

Злото идваше. Запитах се чий образ е приело.

От двете страни на улицата са засадени лаврови дървета. На места възлестите им корени са излезли на повърхността и са пропукали бетонната настилка.

Вятърът беше замрял. Утрото беше притихнало, все едно беше настъпил Денят на страшния съд — още миг… и небето щеше да се отвори.

Също като къщата на госпожа Санчес повечето постройки в квартала са във викториански стил, характерен с безвкусната си натруфеност. Градчето е основано през 1900 година от хора, емигрирали от Източното крайбрежие, построили къщите си в стил, който повече подхожда на студения и влажен климат по онези места.

Може би са се надявали да пренесат в долината само онова, от което са се възхищавали, и да загърбят грозното и неприветливото.

Само че на хората не им е съдено да избират багажа, с който да пътуват. Въпреки най-добрите си намерения в крайна сметка откриваме, че сме взели един-два куфара с нещастие.

В продължение на няколко секунди нищо не помръдваше, само един ястреб кръжеше високо в небето.

Тази сутрин двамата с него бяхме тръгнали на лов.

Пени Калисто сякаш усети страха ми и ме хвана за ръка.

Благодарен й бях за окуражаващия жест. Държеше ме здраво, дланта й беше топла. Силата й ми вдъхна смелост.

Колата се движеше по инерция, затова не я чух да се приближава; зърнах я едва след като се появи иззад ъгъла. Познах я, изведнъж ме обзе тъга, силна почти колкото страха ми.

Беше тъмносин понтиак файърбърд с две врати и гюрук, модел 1968 година, реставриран с много любов. Изглеждаше така, сякаш се плъзга към нас, без гумите му да допират асфалта, трептеше като мираж сред утринната жега.

С Харло Ландерсън бяхме съученици от гимназията. За четири години той сглоби понтиака, докато заприлича на автомобила, който през 1967 година е бил изложен в автосалона. Беше прекалено срамежлив и необщителен, не хвърли толкова труд по колата с надеждата да я превърне в магнит за гаджетата, нито пък да накара онези, които го смятаха за мухльо, да повярват, че е станал жесток пич. Той не страдаше от амбицията да се издигне в обществото. Дори не си правеше илюзии относно шансовете си да се изкачи на по-високо стъпало в гимназиалната кастова система.

С мощността си от триста петдесет и пет конски сили и с осемцилиндровия си V-образен двигател понтиакът вдигаше сто километра за по-малко от осем секунди. Харло обаче не си падаше по уличните ралита и не се гордееше, че притежава „огън кола“.

Посвети на автомобила толкова време, труд и пари, защото бе запленен от дизайна и двигателя, който работеше като шевна машина. Беше нещо като любов от пръв поглед, страст толкова чиста, че бе почти духовна.

Понякога си казвах, че понтиакът играе толкова важна роля в живота на Харло, защото той няма на кого да дари обичта, с която обсипваше колата. Майка му беше починала, когато той бе едва шестгодишен. Баща му беше зъл пияница.

Колата не може да отвърне на чувствата ти. Но ако си много самотен, може би проблясъкът на никела и гальовното мъркане на мотора могат да минат за прояви на обич.

С Харло не бяхме приятели, само познати. Харесвах го. Вярно, че беше прекалено мълчалив и затворен, но това беше за предпочитане пред шумното перчене, с което повечето мои съученици се мъчеха да се издигнат в йерархията на гимназията.

Помахах на Харло, отново се замислих за него.

Откакто завършихме гимназия, той работеше като вол. От девет сутринта до пет следобед разтоварваше камионите в супермаркета и подреждаше стоките на полиците.

Но денят му започваше в четири сутринта с разнасяне на вестници в източните квартали на Пико Мундо. Веднъж седмично доставяше на всяка къща в градчето рекламни листовки и купони за стоки с намаление.

Тази сутрин разнасяше само вестници — хвърляше ги с ловко движение, все едно бяха бумеранги. Всяко сгънато копие от „Маравила Каунти Таймс“, навито на руло и поставено в найлонов плик, политаше във въздуха и с приглушено тупване се приземяваше на алеята за коли или на асфалтираната пътека към къщата точно на мястото, предпочитано от абоната.

Като стигна сградата от отсрещната страна на улицата, Харло удари спирачки.

С Пени се приближихме до понтиака.

— Добро утро, Од — промърмори бившият ми съученик. — Как си през този прекрасен ден?

— Кофти — отвърнах. — Нещо ми е скапано, объркан съм.

Той озадачено сбърчи чело:

— Какво се е случило? Мога ли да помогна?

— Става въпрос за нещо, което вече си направил. — Пуснах ръката на Пени, наведох се през спуснатото стъкло, изключих двигателя на понтиака, издърпах ключа от контакта.

Харло се стресна, посегна да го хване, но го изпусна.

— Хей, Од, не ми е до шегички. Трябва да спазвам графика, иначе ще ми се стъжни.

Не чух гласа на Пени, но вероятно ми съобщи нещо на богатия, ала безмълвен език на душата.

Казах на Харло Ландерсън онова, което тя ми разкри:

— Носиш в джоба си нейната кръв.

Невинен човек щеше да се озадачи от изявлението ми. Харло се втренчи в мен, очите му се разшириха, заприлича на изплашен бухал.

— През онази нощ си сложил в джоба си три парченца лигнин.

Той продължи да стиска волана, но извърна очи и се загледа в предното стъкло, сякаш подтикваше колата да потегли.

— След като си изнасилил момичето, което е било девствено, си попил кръвта му с лигнина.

Харло потрепери. Изчерви се, може би от срам. От вълнение гласът ми прегракна:

— Кръвта е изсъхнала, парченцата тъкан са заприличали на бисквитки.

Харло се разтрепери като лист.

— Винаги носиш едно от тях — произнесох задавено. — Душиш го… Божичко! Понякога го захапваш.

Той изскочи от колата и побягна.

Не съм полицай. Не съм олицетворение на гражданската съвест. Всъщност не знам какво съм… и защо.

Но в подобни моменти не мога да не се намеся. Обзема ме някакво безумие, изпитвам необходимост да раздавам правосъдие.

Погледнах Пени Калисто, видях белезите на шията й, които не бяха там, когато се появи пред мен. Дълбочината им подсказваше яростта на човека, който я беше удушил.

Сърцето ми се сви от жалост, втурнах се подир Харло Ландерсън, към когото не изпитвах нито капчица жалост.