Дийн Кунц
Черен лед (2)

Обяд
Дванайсет часа до взрива

Със звук на трошащ се кристал свредлото на сондата се заби дълбоко в арктическия лед. Сивкавобяла киша излетя от дупката, полепна по снежната кора и замръзна отново за секунди. Бургията и част от дългия й стоманен държател изчезнаха в широката десет сантиметра в диаметър дупка.

Докато гледаше сондата, Хари Карпентър изпита странно предчувствие за неизбежно нещастие. Смътно опасение. Като птича сянка, пълзяща по ярко осветена повърхност. Въпреки топлите си дрехи той потрепери.

Като учен Хари уважаваше инструментите на логическото, последователно, разумно мислене, но се беше научил никога да не пренебрегва предчувствията — особено върху леда, където бяха възможни странни неща. Той не успя да открие източника на внезапното си смущение, макар че работата с мощни експлозиви винаги крие непредвидени рискове. Вероятността някой от зарядите да се взриви преждевременно и да ги избие бе почти нулева. Но все пак…

Питър Джонсън, електроинженерът, изпълняващ функцията на втори специалист по взривовете на екипа, изключи сондата и се отдръпна от дупката. С белия си гортексово-термолитен костюм, с якето и качулката с кожена подплата Пит можеше да бъде взет за полярна мечка — ако не беше тъмнокафявото му лице.

Клод Жобер изключи преносимия генератор, захранващ сондата. Последвалото затишие сякаш предвещаваше нещо зловещо и Хари се огледа назад и нагоре към небето почти убеден, че нещо всеки момент ще ги нападне или ще се стовари върху главите им.

Ако смъртта целуне някого днес, тя най-вероятно щеше да изпълзи отдолу, не да скочи върху тях. В бледата следобедна светлина тримата мъже се готвеха да спуснат последния петдесеткилограмов заряд дълбоко в леда. Това бе шейсетият разрушителен пакет от миналата сутрин досега и всички членове на експедицията бяха напрегнати, съзнавайки, че стоят върху достатъчно количество мощен пластичен експлозив, за да бъдат изпарени сред апокалиптичен блясък.

Не беше нужно голямо въображение, за да си представят смъртта сред тези враждебни полета: полярният лед бе идеалното гробище, лишен от всякакъв живот, и караше човек да се замисли, че е смъртен. Призрачни синкавобели равнини се простираха във всички посоки, мрачни и зловещи в дългия сезон на почти постоянна тъмнина, кратък полумрак и плътна облачност. В момента видимостта бе доста добра, тъй като „денят“ бе в разгара си и през облаците на хоризонта се процеждаше бледо сияние. Слънцето и без това нямаше какво толкова да осветява в тази пустош. Единственият релеф се състоеше от назъбените гребени от приплъзването на ледените слоеве и стотиците ледени блокове — някои високи едва колкото човек, други с големината на къща — стърчащи сред полето като гигантски надгробни паметници.

Пит Джонсън се присъедини към Хари и Клод при двете моторни шейни, специално пригодени за свирепия полярен климат, и каза:

— Дупката е дълбока двайсет и осем метра. Още малко и сме готови.

— Слава богу! — възкликна Клод Жобер и потрепери, сякаш изолационният му костюм не вършеше абсолютно никаква работа; въпреки прозрачния слой вазелин, защитаващ голите части на лицето му от студа, той изглеждаше блед и изтощен. — Тази нощ ще се върнем в базовия лагер. Представете си! Не ми е било топло и за една минута, след като тръгнахме.

Клод рядко се оплакваше. Беше весел и енергичен дребосък. На пръв поглед изглеждаше крехък, но това бе илюзия. Беше слаб, но жилав и издръжлив. Бялата му коса, сега скрита под качулката, приличаше на грива; кожата на лицето му бе загрубяла от дългогодишното влияние на сурови климатични условия и напомняше стар пергамент; наситеносините му очи бяха ясни като на дете. Хари никога не бе виждал омраза или гняв в тези очи, а до вчера и самосъжаление. Дори след като Клод загуби жена си Колет във внезапен, безсмислен акт на насилие, той бе съсипан от скръб, но не си позволи да се самосъжалява.

След тръгването им от станция „Еджуей“ обаче Клод не беше нито весел, нито енергичен и постоянно се оплакваше от студа. На петдесет и девет той бе най-възрастният член на експедицията, осемнайсет години по-стар от Хари Карпентър, което беше горната възрастова граница за работа в тези сурови географски ширини.

Макар да бе изключително способен арктически геолог, специалист по динамиката на образуването и движенията на леда, настоящата експедиция щеше да е последното му стъпване в близост до двата полюса. След това изследователската му дейност щеше да продължи в лаборатории и пред компютри, далеч от жестоките условия на ледените шапки.

Хари се чудеше дали Жобер се притеснява повече от студа или от равносметката, че любимата му работа е станала твърде тежка за възрастта му. Някой ден Хари щеше да се изправи пред същия проблем и не беше сигурен, че ще го преживее лесно. Огромните пусти пространства на Арктика и Антарктика го омагьосваха: унищожителната сила на екстремалните условия; мистерията, забулваща белите ъгловати пейзажи и скрита в пурпурните сенки на всяка привидно недостъпна пукнатина; спектаклите в ясна нощ, когато северното сияние заливаше небето с трептящи потоци от светлина с цвят на скъпоценни камъни; безкрайните полета със звезди, когато сиянието се оттегляше, за да ги покаже.

В някои отношения той все още си оставаше детето, израсло в тихата ферма сред Индиана без братя, сестри или другарчета: самотното момче, което чувстваше, че се задушава от живота, който води; което си мечтаеше да пътува до далечни страни, да види всички чудеса на света; което не искаше да бъде закрепостено на едно място и постоянно копнееше за приключения. Сега това момче бе зрял мъж и знаеше, че приключенията са тежка работа. Въпреки това от време на време детето в него внезапно се изпълваше с възхита; спираше, бавно се обръщаше, за да огледа ослепителнобелия свят наоколо, и си мислеше: „Триста дяволи, аз наистина съм тук, дойдох от Индиана чак до края на земята, на покрива на света!“.

Пит Джонсън каза:

— Започва да вали.

Хари забеляза мързеливо спускащите се снежинки, увлечени в мълчалив балет. Времето бе тихо, макар че това спокойствие можеше да не продължи дълго.

Клод Жобер се намръщи:

— Бурята се предвиждаше чак за вечерта.

Идването от „Еджуей“ — разположена на шест километра по права линия на североизток от сегашния им лагер и на девет, с моторната шейна, с която трябваше да заобикалят ледените хребети и пукнатините — не беше трудно. Въпреки това имаше опасност някоя силна буря да направи връщането им невъзможно. Видимостта можеше бързо да намалее до нулева и те скоро можеха да се загубят заради изкривяването на магнитното поле. А ако горивото на шейните им свършеше, щяха да измръзнат, защото дори изолационните костюми не предоставяха достатъчна защита при продължително излагане на още по-смъртоносния студ, следващ бурята.

Дълбоките снегове върху ледения слой около Гренландия не са толкова обичайни, колкото може да се очаква, отчасти заради крайно ниските температури. На определен етап при всяка буря снежинките се превръщат в ледени иглички, но дори тогава видимостта остава лоша.

Хари погледна небето:

— Може да е краткотрайно преваляване.

— Да, точно така казаха в прогнозата за онази буря миналата седмица — напомни Клод. — Очакваха само краткотрайни превалявания в периферията на основния циклон. А натрупа толкова сняг и лед, че дори Дядо Коледа нямаше да може да мине, за да си разнесе подаръците.

— Значи, най-добре да приключваме по-бързо.

— Да бяхме приключили още вчера.

Сякаш за потвърждение, че се налага да побързат, от запад задуха вятър, свеж и без никаква миризма, какъвто може да бъде само вятър, идващ над стотици километри гол лед. Снежинките започнаха да падат под ъгъл, престанаха да се сипят спокойно като в кристална топка със зимен пейзаж.

Пит освободи свредлото и вдигна тялото на сондата от фиксиращата я поставка, сякаш тежеше четири, не четирийсет килограма.

Като футболна звезда в „Пен“ преди десет години той бе отклонил предложенията на няколко големи отбора. Не беше пожелал да приеме ролята, отредена от обществото на всеки двуметров, стокилограмов чернокож футболен герой. Вместо това бе спечелил стипендия, завърши две висши специалности и получи добре платена работа в компютърната индустрия.

Сега той играеше ключова роля в експедицията на Хари. Поддържаше електронната измервателна апаратура на „Еджуей“ и тъй като взривните устройства бяха изработени по негов проект, само той бе подготвен за действие, ако се случи нещо непредвидено. Освен това невероятната му сила беше голямо предимство в този негостоприемен край на планетата.

Докато Питър държеше сондата, Хари и Клод вдигнаха еднометровото удължение на свредлото от ремаркето, прикачено зад една от шейните. Завиха го за края на бургията, все още забита в леда.

Клод отново включи генератора.

Пит фиксира сондата отново върху бургията и увеличи дълбочината на дупката с още един метър. На дъното на двайсет и девет метровата шахта щяха да спуснат тръбата с експлозива.

Докато моторът ревеше, Хари погледна небето. За броени минути времето се беше влошило обезпокоително. Светлината бе намаляла значително под сгъстяващата се облачност. Валеше толкова силно, че небето бе загубило сивите си и черни оттенъци; всъщност от безбройните снежинки вече не се виждаше нито частичка от облаците отгоре. Над тях всичко беше бяло. Снежинките вече започваха да се свиват и да се превръщат в ледени зрънца и леко щипеха намазаното му с вазелин лице. Вятърът увеличи скоростта си може би на трийсетина километра в час и свиренето му премина в постоянно бучене.

Хари все още предчувстваше, че го дебне някаква опасност. Усещането беше неясно, смътно, но натрапчиво.

Като дете във фермата никога не си бе давал сметка, че приключенията са трудна работа, макар да разбираше, че има опасности. За едно дете опасностите имат своя чар. Когато порасна обаче, след като загуби своите родители, покосени от болест, и опозна жестоката страна на света, той вече не виждаше никаква романтика в смъртта. Въпреки това от време на време се отдаваше на особена извратена носталгия по загубената си невинност, позволявала му навремето да открие известно възбуждащо привличане от поемането на смъртни рискове.

Клод Жобер се наведе към него и изкрещя, за да надвика вятъра и ръмженето на двигателя:

— Не се тревожи, Хари. Скоро ще сме в „Еджуей“. Хубаво бренди, един шах, компактдиск на Бени Гудман, всякакви удобства.

Хари Карпентър кимна и продължи да се взира в небето.