Дийн Кунц
Черен лед (10)

13:32

На четиринайсетия ден от стодневната си шпионска мисия руската подводница „Иля Погодин“ достигна първата си цел. Капитанът Никита Горов нареди плавателният съд да остане неподвижен в умерените югоизточни течения на северозапад от остров Ян Майен, на четирийсет мили от гренландския бряг и трийсет и пет метра под бурната повърхност на Северния Атлантически океан.

„Иля Погодин“ бе наречена на един герой на Съветския съюз в дните, преди корумпираната бюрокрация да се провали и тоталитарната държава да рухне под тежестта на собственото си безсилие и продажност. Името на подводницата оставаше непроменено: отчасти защото флотата се придържаше още към старите традиции; отчасти защото новата квазидемокрация беше крехка и трябваше да се внимава да не се обидят тъгуващите по миналото и потенциално опасни партийни членове, изтласкани от властта, но все още в състояние да върнат стария строй и отново да отворят старите лагери и институции за „превъзпитание“; а и тъй като сега Русия бе ужасно бедна, напълно разорена от марксисткия режим и цели армии от алчни политици — страната нямаше средства за изписване на нови имена по подводниците и за промените в документацията, които се налагаха вследствие на такива промени.

Горов дори не беше успял да осигури нужната поддръжка за плавателния си съд. В тези дни на изпитания след разпадането на империята той бе твърде загрижен за целостта на корпуса и за ядрения двигател, за да се кахъри, че „Иля Погодин“ е кръстена на безподобен крадец и убиец, не по-благороден от всеки друг ревностен защитник на сваления, нежелан от никого режим.

Въпреки че „Погодин“ бе стара подводница и никога не беше носила ядрени ракети, а само няколко торпеда, тя бе плавателен съд със значителни размери, сто и двайсет метра дължина, дванайсет метра височина и единайсет метра газене. При пълно потапяне водоизместимостта й се равняваше на над осем хиляди тона.

Югоизточните течения оказваха пренебрежително малко влияние върху плавателния съд. Нямаше да успеят да причинят по-голямо отместване от стотина метра от сегашното й положение.

Пьотр Тимошенко, младият отговорник по свръзката, се намираше в командната кабина до Горов. Около тях екранчетата и циферблатите на електронните уреди пулсираха, блестяха и примигваха червени, кехлибарени, зелени и сини в полумрака. Дори по тавана бяха наредени наблюдателни, измервателни и контролни апарати. Когато заповедта на Горов беше изпълнена и плавателният съд се установи неподвижно, Тимошенко каза:

— Моля за разрешение за включване на антената, господин капитан.

— Точно затова сме тук.

* * *

Тимошенко излезе в главния коридор и отиде в разположеното на десет метра от командната зала свързочно помещение — удивително тясно, пълно с апаратура, предназначена да приема и да излъчва съобщения на свръхвисоки, високи, ниски, много ниски и крайно ниски честоти. Той седна пред главната контролна станция и огледа внимателно екранчетата и циферблатите. Усмихна се и затананика, докато работеше.

Сред хора Тимошенко почти винаги се чувстваше доста неловко, но с машините му бе наистина приятно. В командната зала беше като в свои води, но истинският му дом бе тук, при това още по-голямо скупчване на електроника.

— Готови ли сме? — попита един друг свързочник.

— Да — отвърна Тимошенко и завъртя жълт ключ.

Отгоре от една заякчена метална тръба върху рубката на „Иля Погодин“ излезе малък хелиев балон. Той бързо се заиздига, като в същото време увеличаваше обема си; той влачеше телта на антената. Когато балончето достигна повърхността, свързочниците на подводницата бяха в състояние да засекат всяко послание към, от, или в границите на източното крайбрежие на Гренландия, изпратено на практика по всяко комуникационно средство освен на ръка или по подземни телефонни кабели. Поради сивосинкавия си цвят, сливащ се с този на морската вода, балончето — и късата, сложна антена, прикрепена за него — не можеше да бъде забелязано от палубата на кораб дори от десет метра разстояние.

На сушата и в обществото Тимошенко често бе несигурен в себе си. Беше висок, слаб, кокалест, тромав и непохватен. В ресторантите, нощните клубове и по улиците той подозираше, че хората го заглеждат развеселени от вдървената му стойка. В „Погодин“ обаче се чувстваше уверен, незабележим, сякаш морето не беше част от света над повърхността, а някакво паралелно съществуващо измерение, сякаш той бе дух, плъзгащ се из тези хладни дълбини, способен да подслушва обитателите на света отгоре, без да бъде чут, да ги наблюдава, без да бъде забелязан, скрит от погледите и насмешката им. Един призрак.

* * *

След като даде време на Тимошенко да издигне антената и да провери широкия диапазон от честоти, капитан Горов прекрачи прага на свързочното помещение. Кимна на помощник-свързочника. Обърна се към Тимошенко:

— Има ли нещо?

Главният свързочник, който придържаше една слушалка до ухото си, се усмихна:

— Трасето направо е претоварено.

— Нещо интересно?

— Засега не. Група американски морски пехотинци изпробват някаква зимна екипировка близо до брега.

Макар че Студената война беше отминала и бившите врагове се смятаха за неутрални един към друг, дори за приятели, в по-голямата си част съветската разузнавателна система оставаше непокътната както у дома, така и зад граница. Руският флот продължаваше да събира усилено информация край бреговете на всяка по-голяма западна държава, както и около много военни центрове със стратегическо значение в Третия свят. Промяната в крайна сметка бе възможна и в двете посоки. Ако враговете можеха да станат приятели за една нощ, нищо чудно със същата лекота да се превърнат отново във врагове.

— Дръж ме в течение — каза Горов.

Сетне се оттегли в офицерската столова за обяд.