Лине Кобербьол
Властта на музиката (9)

8. Да целунеш жабок

Завръщането на бруления от вятъра хълм над фермата „Бримстоунс“ беше мразовит шок. На мен някак си никога не ми е студено, когато съм в магическия си образ, но в мига, в който отново надяна обикновените си стари дрехи, ми става толкова студено и се чувствам толкова уморена и мръсна, колкото и всеки друг. А и ме очакваше неапетитната задача да върна на Ал Гатор човешкия му облик.

— Няма ли някакъв друг начин да стане това? — изстенах.

— Поне на мен не ми е известен — отвърна Уил.

— Не може ли ти да го направиш? — протегнах и кофата с жабока.

— Няма как да стане. Ти го преобрази, сега ти ще му върнеш предишната форма.

Отврат. Отврат, отврат, отврат. Но знаех, че трябва. Сграбчих жабока за тлъстото му тяло. Сега изглеждаше много объркан и не бях убедена дали в края на краищата не го предпочитах под формата на земноводно. Но работата трябваше да се свърши. Затворих очи, опитах се да не вдишвам през носа и бързичко го мляснах по осеяното с брадавици чело.

Зъннн! Ал Гатор се завърна заедно с тъмните си очила. Но беше все така объркан.

— Е, здравейте, сладурчета — рече той. — Прекрасно е, че ви виждам. Абсолютно прекрасно!

Той припна по хълма обратно към фермата. Очевидно не си спомняше нито Кед, нито нас, нито охраната, нито пък битието си на жабок. По-късно обаче чух, че от това преживяване му останала склонността да квака, когато се изнерви.

— Мислиш ли, че Оракулът ни помогна и в това? — попитах Уил.

— Може би — усмихна се тя. — Но съм почти сигурна, че Сърцето ни помогна.

— Добре — рече Хей Лин. — Страхотно. А сега може ли да се прибираме, моля? Замръзвам!

* * *

— Отслабнала си! — заяви обвинително Хей Лин.

— Ами, такова, напоследък доста тренирах — обясних. — Нали се сещаш, влачене през плаващи пясъци, малко битки с чудовища, такива ми ти работи.

— Разбираш, че пак ще трябва да стеснявам полата ти, нали?

— Не може ли просто да я забодеш с карфици?

— Сигурно.

Отново бяхме в съблекалнята и се приготвяхме за поредното надсвирване. Беше странно. Бяха изминали само няколко седмици, но не бе останала и следа от „Бримстоунс“ — сякаш никога не бяха съществували. Останалите четирима от групата пак си бяха съвсем незабележими момчета. Плакатите, албумите, фланелките и останалите рекламни стоки… хората сякаш бяха забравили защо са искали да ги имат и те просто се изгубиха. Но аз продължавах да пазя онази снимка на Кед в тефтера си. Ала на нея той сякаш изглеждаше по-малко тъжен. А сегиз-тогиз Корнелия докарваше на всички ни тръпки по гърба, като натискаше ключодържателя си. „Отсега завинаги“.

Фиона си беше пак старата Фиона. Дотолкова, че бе настояла да съберем отново „Джейд систърс“ и пак да се пробваме да спечелим наградата.

— И запомни, в третия ред се пее „загубена сред пясъците“ — рече Тарани, като нервно си играеше с един от моливите за очи на Корнелия. — Не „захвърлена сред пясъците“, както го изпя на репетицията.

Направих гримаса.

— Ще опитам.

— Важно е!

— Знам. Ще опитам. Наистина, Тарани!

Бяхме написали нова песен. Според мен всъщност беше по-добра от „Отново на училище“, но щеше ли публиката да я хареса? Нервни пеперуди пърхаха с криле по вътрешността на стомаха ми.

Влязоха Кара и Фиона — носеха пластмасови чаши и бутилка вода.

— И „Кобалт“ имат ново парче — рече Фиона.

— О, така ли? Става ли? — попитах, притаила дъх — най-вече защото Хей Лин продължаваше да стеснява полата ми с карфици, но и защото шансовете ни да спечелим „Беси“ много зависеха от отговора.

— Страхотно е — в гласа на Кара се биеха възхищение и тревога. — В момента правят проба на звука… ами, парчето си е страхотно.

— По-добро от нашето?

— Не, естествено! — тросна се Фиона. Но си личеше, че Кара мисли точно това, а тя беше истински музикант.

Хей Лин забоде и последната карфица.

— Готово — заяви тя. — Само недей да правиш циркови салта и тем подобни, че ще се набодеш.

Нямах такова намерение. Пригладих нефритенозелената пола и се огледах в огледалото. За миг останах така, като си спомнях как се чувствах, когато спечелих наградата. Абсолютната тръпка. Всички ни гледат, крещят, ръкопляскат, харесват ни, харесват песента ни… Можех да направя така, че да се повтори. Знаех, че мога. Беше нужно само желание…

Уил отвори вратата.

— Пет минути, момичета — обяви тя. — Успех!

А после изчезна обратно при мониторите и копчетата.

— Вече? — възкликна Фиона. Изглеждаше леко паникьосана. — Ама аз… Косата ми! Червилото!

— Изглеждаш чудесно — казах й. — Всички изглеждаме чудесно. А сега, да вървим да посвирим музика!

* * *

Бяхме добри. Ставахме все по-добри, помислих си. Публиката ни удостои с овации и хареса новата песен. И нещо повече, чувствах се страхотно, докато я пеех. Дори си спомних текста. Целия текст…

Не, не, не спечелихме. „Кобалт блу“ победиха. Те взеха наградата за пети път.

— Не използва магия — каза ми Уил, докато й помагах да навие кабелите след концерта.

— Не — потвърдих. — Като се замислих… реших, че така ще е по-добре.