Лине Кобербьол
Властта на музиката (8)

7. Заличителят

Сфинксът, плаващите пясъци, унилото сиво небе изчезнаха, сякаш никога не ги е имало. Хладен бял мрамор оформяше кръг под краката ни с нисък насип покрай него, а отвъд насипа — дърветата, които винаги съм си представяла, докато свири Кед: високи и стройни, с изящно изрязани листа, които шумоляха от ветреца, далеч по-мелодичен от свирепия вятър от дъха на сфинкса. Но звънът на арфата изведнъж бе секнал.

— Мерзост!

Викът разтресе нежната шепнеща тишина. Висок слаб старец със съвсем побеляла брада бе скочил на крака върху насипа, където седеше. Той вдигна арфата, която държеше, и рязко удари с десница по струните.

Мраморът под краката ни се разлюля.

— Връщай се! — кресна той. — Връщай се, мерзавецо, или се изправи срещу гнева на Кръга!

— Почакай! — извика Кед. — Периус, моля те, изслушай ме! Аз се промених! Вече не съм същият. Та бих ли могъл отново да попадна тук, ако не съм се променил?

Ръката на Периус увисна във въздуха. Любопитство изместваше шока. И гнева, от които преди малко бяха пребледнели острите му черти.

— Не мисли, че можеш да ме надвиеш — рече той. — Дори и с онази… онази противна дисхармония, която влачиш.

Дисхармония? Сигурно говореше за „Сродна душа“, но аз не бях чула и една фалшива нота от китарата на Кед. Нито една. Дори и онези чудати сърдити антиакорди бяха странно верни.

— Съвсем не искам да се боря с теб, Периус — заяви Кед. — Да не би преди да съм се борил с теб? Не заминах ли послушно в изгнание, защото Старейшините отредиха така?

Старецът отново се наежи, войнствено и подозрително.

— Защо тогава се връщаш? Забраната все още тегне. Как си преминал покрай Звяра?

— С помощ — Кед протегна ръка и ни посочи. — С помощта на тези пет приятелки — той се погрижи възрастният човек да чуе добре последната, тъй важна дума.

За първи път Периус като че обърна внимание на нещо друго извън Кед и „Сродна душа“.

— Пет момичета… — рече той. — Ти и още пет момичета сте успели да преминете покрай сфинкса?

Кед се усмихна.

— Погледни по-внимателно. Те са по-значими, отколкото изглеждат.

Периус се втренчи в нас, една по една. После кимна бавно.

— В тях има някаква Хармония — заключи той. — Такава, че биха могли да станат Музиканти, ако притежаваха дарбата.

— Видя ли? — прошепнах на Хей Лин. — Нали ти казах, че сме добри!

— Шшшт! — изшътка тя, но въпреки това ми се усмихна.

— Девици на Хармонията, вие сте добре дошли на Бард. Но не ми харесва придружителят ви!

— Моля — бързо се намесих. — Само го изслушайте. Той толкова много иска да се върне у дома.

— Забраната тегне — повтори той, но не толкова строго като преди.

— Аз преминах покрай сфинкса! — настоя Кед. — Не е ли това достатъчно, за да ме изслушате отново? Чичо, моля те!

Чичо? Родният чичо на Кед се отнасяше с него по този начин?!

— Защо искаш да се върнеш на място, чиито закони и обичаи не тачиш? — попита Периус.

— Ти не разбираш. Аз… Моето място е тук. Навсякъде другаде аз ще съм… извън Хармонията. Чуй, аз написах песен. Може би ще разбереш…

— Не я докосвай! — Периус вдигна отново арфата си — държеше я като оръжие пред себе си. — Само да си докоснал онази Мерзост, и…

— Добре, добре! — Кед протегна празни ръце.

— Просто я изпей — предложих аз. — Или дори изрецитирай текста. Според мен ще е достатъчно, за да го накара да разбере.

Кед бавно задекламира текста на „Да се завърнеш у дома“. Периус слушаше, склонил глава на една страна, сякаш едното му ухо чуваше по-добре от другото. Гласът на Кед без подкрепата на „Сродна душа“ не беше по-красив от всеки друг човешки глас. Ала тъгата и копнежът и безнадеждната обич към всичко, което е изоставил — трябваше да си от камък, за да не се трогнеш, като го чуеш. А Периус като че имаше човешко сърце.

— Стой тук — нареди той най-накрая. — Ще призова Кръга. Те трябва да решат. Но що се отнася до мен, племеннико, аз ти вярвам. Израснал си.

* * *

Оказа се, че не бива да пристъпваме отвъд мраморната платформа, преди въпросът да се разреши. А на Кед му беше забранено дори да докосва „Сродна душа“. Наложи се Корнелия да я свали от гърба му и да я положи направо на мраморния под. Не разбирах съвсем страха им. Знаех, че „Сродна душа“ не е обикновен инструмент, ала все пак, каква ли вреда можеше да нанесе една китара? Особено ако никой не свири на нея… Но това си беше техният свят и ние играехме по правилата им.

Започнаха да се събират хора. Излизаха от обкръжаващата ни гора по един, по двама. Не само Старейшините на Кръга с техните сини препаски на челата и великолепни одежди, но и други. Малко момче, което срамежливо помаха на Кед, когато му се стори, че никой не го гледа. Мъж на средна възраст с прошарена кестенява коса и сиви очи, които твърде много приличаха на тези на Кед — явно му беше близък роднина. Баща му? Не си личеше съвсем от начина, по който се гледаха, защото за разлика от момчето мъжът не понечи да поздрави Кед. Може би Забраната го възпираше.

А после едно лице, което познах веднага, макар никога преди да не бях виждала момичето. Тъмна коса със среднощен цвят. Пъстри очи. Аня.

Кед неволно пристъпи към нея, после се възпря. Изпиваше я с очи, сякаш не искаше никога да поглежда нищо друго. А и тя го гледаше със същия копнеж.

Не бих го понесла, помислих си — не бих го понесла, ако не му позволяха да се върне у дома. Как можеха да бъдат толкова жестоки?

Огледах Старейшините, които бяха насядали върху ниския насип около кръга. Кога щяха да започнат обсъждането на случая? Засега само свиреха. Свиреха прекрасно, разбира се, макар аз все още да смятах, че Кед и „Сродна душа“ са по-добри. Но кога ли най-сетне щяха да започнат по същество?

Изведнъж дочух позната мелодия — мелодията на „Да се завърнеш у дома“, но този път я свиреше Периус на арфата си. Сега звучеше дори още по-нежно, по-нежно и много по-тъжно. Но откъде я знаеше Периус? Не бе позволил на Кед да я изсвири и той просто бе изрецитирал думите, не ги беше изпял. И все пак беше точно тя, както я бях чула в мрака на плевнята, само че изсвирена с повече увереност. И май тъкмо тогава осъзнах, че те отдавна са започнали по същество. Нито една дума не е изречена вярно, докато не е изречена чрез музика. Тук музиката бе законът.

Когато свършиха, лъчите на късния следобед падаха косо върху белия мрамор. Периус се изправи — очевидно беше говорителят на Кръга.

— Чуйте всички! — провикна се той. Мелодия продължаваше някак да звънти в гласа му дори и когато само говореше. — Чуйте го и го приемете! Забраната над Кед Алдасон може да бъде вдигната, ако той унищожи корена на своето злодеяние — мерзкият инструмент, който той нарича „Сродна душа“!

При първите думи Кед скочи на крака. Сега раменете му се прегърбиха. Знаех какво мисли — без „Сродна душа“ щеше да загуби музиката си. Можеше да му позволят да се завърне на Бард, но никога вече нямаше да бъде музикант — със или без главна буква.

— Какво ще кажеш ти, Кед Алдасон?

Кед дълго гледа „Сродна душа“ с такъв копнеж, сякаш щеше да откаже. Но после вдигна очи и погледна отвъд Кръга. Срещна погледа на баща си. И на Аня. И докато гледах, забелязах как устните й трепнаха. От тях не се отрони звук, но дори и аз разчетох думите, които произнесоха: „Моля те“.

Кед кимна бавно.

— Приемам онова, което Кръгът отсъди — рече той. И бързо, сякаш не искаше да си даде време да размисли, сграбчи „Сродна душа“ за грифа, издигна я високо над главата си и се приготви да я строши о белия мраморен под.

„Сродна душа“ помръдна.

Видях го. Тя се гърчеше в ръцете му и започна да променя формата си. Грифът се закриви и заусуква и се превърна в черна змия. Кед продължаваше да го стиска и се опита да тресне змията о земята, но сред вихър от пера змията отново се преобрази и се превърна в черен лебед. Лебедът издигна човка и запя — пронизителен звук, толкова висок, че по-скоро се усещаше, отколкото чуваше. Кед го пусна и запуши ушите си в агония.

— Уил! Корнелия! Трябва да му помогнем!

Не знаех точно как, просто знаех, че не можем да го оставим да се справи сам. Вода, помислих си, вода, която да отнесе лебеда… Но преди да успея да произведа нещо повече от лека влага, лебедът изчезна, а на мястото му се появи момиче. Черна коса, коралови устни, ръце, грациозни като лебедовата шия… Тя протегна длани към Кед и се опита да го притегли в прегръдка.

Тарани издигна ръце, но Уил я спря.

— Не — рече тя. — С това той трябва да се справи сам.

И щом го каза, Кед отблъсна момичето и се обърна сляпо към Аня.

Момичето изчезна — на негово място се появи абаносовочерен кон и се издигна над Кед на задни крака. Можеше да го стъпче, тези копита щяха да го убият…

Корнелия удари с длан по земята и тя се разтресе. Конят изгуби равновесие и се строполи, но докато падаше, се преобрази.

Този път — в младеж. Много приличаше на Кед, но беше по-смугъл. По-горд. Много по-нагъл. И държеше китара, толкова черна, че поглъщаше светлината. Той посегна към струните и засвири. Не се чуваше музика — но там, където се отронваха нотите му, белият мрамор се топеше. Светът започна да се разтваря.

— Бягайте! — кресна Периус на тълпата. — Спасявайте се! Бягайте от Заличителя или той ще унищожи всички ни!

Сърцето ми блъскаше толкова бясно, че го чувах. Сега разбрах защо толкова се страхуваха от „Сродна душа“. Това бе силата, скрита в черното забранено дърво — силата да превърнеш нещо в нищо, да заличиш създаденото.

Как Кед е могъл изобщо да свири на подобно нещо? И да създава такава прекрасна музика с него?

Белият мрамор на Кръга бе изчезнал. Огромни ями от пустота бяха започнали да зейват под краката ни. А Заличителят напредваше с жестока усмивка на наглото си лице, такава пародия на милата усмивка на Кед. Старейшините се опитваха да се преборят с него, ала беззвучните му ноти презрително трошаха инструментите им и продължаваха да падат и да рушат хармонията на Бард, да рушат света. Тишината бе по-лоша от писъка на лебеда — тя се врязваше в теб, проникваше в теб, вцепеняваше ума и сърцето ти, докато просто не започваше да ти се иска да престанеш да съществуваш… За миг всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Защо изобщо да си правиш труда да се бориш с него? Раменете ми се схлупиха и пристъпих назад, извън Кръга. Как можехме да се надяваме да победим това… това нищо?

И тогава кой знае защо си спомних лицето на Фиона, бледо и мокро от сълзи, и дрезгавия й глас, почти замлъкнал, почти стихнал. И в мен се надигна гняв.

— Уил! — призовах я аз. — Според мен е редно… според мен е съвсем редно, ако сега прибегнем до Сърцето!

— Мисля, че си права — отвърна тя и извади Сърцето на Кандракар.

Обля ни светлина, перлена и нежна. Почувствах и другите до себе си, почти като част от мен самата. И усетих силата, силата на цялата Природа, как се пробужда от нашия призив.

— Хайде да покажем на тая нагла цепеница, че не е единствената, която може да се преобразява — подканих.

Само трябваше да си го помислим.

Безнадеждността се свлече като изтръскан от хавлията пясък. Неугледните ни всекидневни дрехи изчезнаха. Когато сме в магическия си образ, ние сияем. О, а споменах ли също, че изглеждаме страхотно?

Направихме го тъкмо навреме. От Кръга бе останал само един камък. И ако Заличителят успееше да унищожи и него, беше ме страх какво ще се случи с Бард.

— Заедно — рече Уил. — Хайде!

Нямахме време да съставим план или да излезем с хитроумна стратегия. Просто го ударихме с всичко, с което разполагахме — Въздух, Огън, Земя, Вода и енергия. Всички природни стихии се стовариха върху му наведнъж и го запокитиха назад, до самия край на Кръга.

Той просто стана, намести се във формата, която беше приел, и отново занастъпва. Опитахме пак — със съвсем същия резултат.

— Как да го спрем? — възкликна Корнелия. — Той постоянно приижда!

— Той е Заличителят — обади се гласът на Кед току зад нас. — Не можете да го заличите. Трябва да създавате, за да го победите.

Да създаваме? И точно тогава схванах.

— Сплетете стихиите! — провикнах се. — Сплетете ги отново заедно! Затворете ямите! Отново изтъчете Хармонията!

Разбраха ли какво им говоря?

Да. Въздухът се приближи с танцова стъпка, за да прегърне моята Вода. Земята се надигна, за да се присъедини към тях. Огънят подскочи и затрепка насам-натам. И нежен тласък от бялата енергия на Уил сля всичко. Един мраморен блок падна на мястото си.

Заличителят отвори уста и изпищя — ужасен беззвучен вик, който едва не разцепи черепа ми. Не му обърнах внимание. Вода. Въздух. Земя. Огън. Енергия. Още един блок…

Блок по блок ние възсъздадохме Кръга. Камък по камък изтласквахме Заличителя. Все по-назад и все по-назад. Докато не остана само една малка пролука от пустота, върху която той се сви, като продължаваше да крещи беззвучно насреща ни.

Уил протегна напред Сърцето.

— Сърце на Кандракар, води ни… — помоли тя.

Разбрах защо. Ако затворехме и последната пролука, къде щеше да отиде Заличителят? Да намери някоя друга пролука, през която да пропълзи, да намери друго сърце като това на Кед, така изпълнено с копнеж, че би приело и мрачна мечта?

В съзнанието ни се разнесе нежният глас на Оракула.

Достойна битка, Пазителки.

— Но как да я завършим? — попита Уил. — По-точно, как да я завършим, без да започнем нова някъде другаде?

Учите се на мъдрост. Един ден може би ще намерите отговора в сърцата си. Но тук и сега, този път, оставете това на мен.

Нещо се пресегна, нещо се оттегли и изведнъж формата, която Заличителят бе заел, изчезна напълно. Сега върху мраморния под, по който вече нямаше дупки, лежеше само счупена китара, куп изтръгнати струни и раздробени трески. Оракулът бе отвел Заличителя, за да го изправи пред съда на Събора. Помислих си за това какво бе сторил на Кед и на Фиона и на другите като нея, и се надявах Оракулът да не бъде твърде снизходителен към него.

А вие, Пазителки, готови ли сте да се завърнете у дома?

Завръщането у дома ми прозвуча като много добра идея. Но трябваше да знам…

— Почакай — рекох. — Аня. Кед. Трябва да знам…

Огледах се назад. Но Кед не ме видя. Той бе прегърнал Аня и бе заровил лице в косите й. И съдейки по изражението на лицето й, без риск мога да заявя, че всъщност тя нямаше нищо против да прекара целия си живот с един не музикант.

— Добре — отсъдих. — Да се връщаме у дома.