Лине Кобербьол
Властта на музиката (7)

6. Загадките по пътя

Кед изсвири един акорд на „Сродна душа“.

— Сега музиката ми притежава много по-голяма сила, отколкото когато ме прогониха — рече той. — Старейшините изсвириха този звяр и той се появи. Може пък аз да успея да го залича със свирене.

Уил се намръщи.

— Предлагаш да го… убием? С музика?

— Не точно да го убием. Просто да го… заличим, за да не ни причини зло.

Погледнах към гигантската глава горе, към огромните кафеникави очи, които продължаваха да ни гледат втренчено.

— Само не го ядосвай — посъветвах Кед. — Май не ми се ще да съм наблизо, ако това чудо реши да се бори с нас…

Кед всъщност не ме слушаше. Главата му бе склонена над „Сродна душа“, сякаш се опитваше да долови от нея звук, който само той чуваше. Пръстите му докосваха струните, уверени и опитни. Но нотите, които свиреше, нямаха нищо общо с обичайните му нежни тъжни мелодии.

Ийййяаааанг!

Сърдит, изкривен вой, акорд, който не е акорд. Цялата потръпнах. Все едно да слушаш как нокът стърже по черна дъска, само че двайсет пъти по-зле.

Вятърът стихна. Сфинксът наведе великанската си глава по-близо до земята. Ноздрите му трепнаха, но леко.

Иййяааанг! Иййяаааанг!

Хей Лин бе паднала на колене и потъваше в сивия пясък. Лицето й бе мокро от сълзи. Опитах се да й помогна, но ми беше трудно да дишам — сякаш въздухът на това място бе изчезнал заедно с вятъра.

Иййяааанг!

Корнелия сграбчи ръката ми.

— Ставай! — рече задъхано тя. — Ще потънеш!

Да ставам ли? Но аз бях… Не, не стоях права. Бях застанала на четири крака, а пясъкът вече ми стигаше до лактите. Гърдите ми се повдигаха тежко — мъчеха се да поемат въздух, да дишат…

Иййяааанг! Иййяааанг!

— Не!

Беше Уил. Крещеше — откъде ли намираше въздух за това?

— Престани! Кед, престани, ще ни убиеш!

Сърдитите антиакорди замлъкнаха. Спусна се тишина. Полъхът на вятъра разроши косата ми и аз го всмуках, без да ме е грижа за пясъка и камъчетата. Нали беше въздух. Беше прекрасен.

— Но… но то действаше!

По лицето на Кед бе изписан гняв, нещо, което се случваше рядко — гняв, че са го прекъснали.

— Не, не се получаваше. Твоето свирене ни бе хванало в капан. То ни задушаваше. Караше ни да потъваме.

— Но аз не знам какво друго да правя!

— Нито пък аз — отвърна Уил, — но не това е начинът!

— Може би трябва да му зададем гатанка? — предложи Тарани.

— Гатанка ли? Защо? — попитах.

— Така се прави със сфинксовете. Дали пък не беше обратното? Да, точно така. Ние трябва да разгадаем загадка.

— Но той не ни е питал нищо!

Поне беше спрял да реве ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН и така беше по-добре, но иначе не беше точно от приказливите.

— Щеше ми се да можехме да го поразим с малко от старомодните Въздух, Огън, Вода и Земя — промърморих.

— Не можем — сряза ме Уил. — Не бива да използваме мощта на Сърцето.

— Знам. Само си мечтаех.

Тарани гледаше замислено сфинкса. И той я гледаше така.

— Какво върви на четири крака сутринта, на два — по обяд и на три — вечерта? — попита тя.

— Какво правиш? — изпъшках.

— ЧОВЕКЪТ — изрече сфинксът с глас, който разтресе пясъка.

— Леле, ама той говори!

Кед изглеждаше озадачен:

— Четири крака сутрин…

— … е пълзящо бебе — обясни Тарани. — С трите крака е старец, защото има нужда и от бастун.

— Той говори! — не можех да повярвам, че чудовището наистина й отговори.

— Какво е грамадно и кръгло и е построено върху музика? — попита Тарани. Импровизираше като луда.

— БАРД.

— Умничко си е — измърморих.

— Кой, аз или той? — попита Тарани и очилата й проблеснаха.

— И двамата. Давай, умнице.

— Хммм. Не съм сигурна дали трябва да е гатанка, или просто да попитам как се влиза?

— ВЛИЗА СЕ ПРЕЗ МЕН.

— Благодаря — отвърнах и притиснах нежно пръст до горкото си ухо. — Но как точно?

Не ми отговори. Седеше и ме гледаше.

— Какво превръща сфинкса в порта? — попита Тарани, която по я биваше в тези работи от мен.

— ИМЕ.

— Така. А как е името ти, могъщи сфинксе? Разнесе се звук като от падащи камъни.

Смях? Чудовището се смееше?!

— ВИЖ КАКВО, ТАКА НЯМА ДА Е ЧЕСТНО.

Това беше най-човешкото нещо, което бях чула да казва.

— Трябва да познаем името му! — възкликна Тарани. — Нещо като „Сезам, отвори се“.

— Но това е безнадеждно! Може да се казва как ли не. Не може ли да ни подскаже? — възкликнах, и отговорът съвсем буквално ме помете.

— НАЧАЛОТО Е БЛИЗО, БЛИЗО И ПОКРАЙ, СРЕДАТА МИ СЕ ЧУДИ, ЧУДИ И СЕ МАЙ, А КРАЯТ МИ Е ДЪЛЪГ И ТЪНЪК, ОТ МЕТАЛ, И ТОПЛЯ АЗ ДУШАТА, ЩОМ ИЗРЕЧЕШ МЕ ЦЯЛ.

Измъкнах се от пясъка.

— Ами много ти благодаря — рекох. — Страшно ни улесни.

— Но той наистина ни улесни! — възкликна Тарани. — Хайде, момичета, това е просто шарада, можем да я разгадаем! Кед, според теб какво е това близко начало?

— Ами, зависи — отвърна объркано той.

— Най-простото. Как се казва най-просто „близо“ и „покрай“?

— При — осени ме отговорът.

— Добре, значи „при“. Първата сричка е „при“. Ами „чуди се и се май“?

— Почуда.

— „Припочуда“? Не става.

— Я! Че защо не? — възкликна Хей Лин и изведнъж млъкна. — Ама… не може ли да е точно „Я“?

— „ПРИЯ“ — отсече решително Тарани и изписа буквите в пясъка пред себе си.

Плитките й танцуваха, а зад очилата зениците й блестяха. Тя обича такива игрословици. Май за нея те са само игра.

— Моля ви, не може ли да побързате? — подканих ги, като се опитах да не прозвучи прекалено грубо. — Потъвам. А и краката ми започват да отказват!

— … краят ми е дълъг и тънък, от метал — мърмореше Тарани. — Жица? Не, трябва да е „тел“.

Едно надраскано „тел“ се присъедини към „прия“… и Тарани възкликна:

— Ето! Получи се!

В пясъка бе изписана думата ПРИЯТЕЛ.

— Приятел! — възкликна тържествуващо Тарани. — О, благородни сфинксе, дали твоето име е Приятел?

— ДА.

— Тогава… би ли ни пуснал да минем, ако обичаш? Приятел?

Абсолютно никаква реакция от страна на сфинкса. Почувствах се измамена. А и продължавах да потъвам. Изтръгнах единия си крак от пясъка, после и другия. Това беше по-лошо от онзи уред, имитиращ изкачване по стълби във фитнес центъра, където понякога ходеше майка ми!

Тарани изглеждаше мрачна и разочарована.

— Съжалявам — отрони тя. — Бях толкова сигурна…

— Не си виновна ти — успокоих я аз. — Но наистина трябва да предприемем нещо. Краката ме болят ужасно и ако скоро не седна, без да потъвам в купчина пясък, аз просто ще… ще… — не знаех какво щях да направя. Да заплача? Страшно щеше да помогне, няма що.

— Разгадали сме го донякъде — предположи Уил. — Познахме името му. Трябва да има нещо в загадката, което не сме доразбрали докрай. Как беше онова последното?

Добре че отлично помня римувани текстове. Е, поне в повечето случаи.

— И топля аз душата, щом изречеш ме цял — издекламирах.

— „Цял“, това е думата „приятел“ — рече Тарани. — Но аз нали я изрекох! Защо това не е достатъчно?

Кед изведнъж вдигна глава.

— Май че знам — заяви той. — Тази загадка е измислена от Старейшините на Бард. А на Бард ние казваме, че една дума никога не е наистина изречена, ако не е изречена чрез музика.

— Да изречеш „приятел“ чрез музика? — учуди се Тарани. — Но как става това?

— Като замениш буквите с нотите, които им отговарят от Бардическата скала, и ги изсвириш — отвърна Кед. — Ето така! — и той бързо надраска нещо в пясъка.

— Ъъ, аз дори нашите ноти не умея да чета — рече Тарани. — А това ми прилича на… на завъртулки.

— Много е просто — обясни Кед. — Чуй! П… — Той изсвири един акорд на „Сродна душа“. — Р… — Друга нота, по-висока. — Звуците И и Я бележим с една нота в Бардическата скала… Т… Е… Л…

Получи се странна мелодийка, е подскоци нагоре-надолу, никаква плавност. И освен дето огромните му ноздри трепнаха, тя не направи никакво впечатление на сфинкса.

Кед пусна китарата. Раменете му се прегърбиха.

— Безнадеждно е — изхлипа той. — Те са решили да не допуснат завръщането ми. И са измислили невъзможна за разгадаване загадка.

— Не — успокои го Тарани. — Природата на сфинкса не е такава. Трябва да има начин.

Изведнъж ме осени. Не зная как, разбира се, защото поначало за такива неща умът ми никак не сече, но този път бях сигурна, че съм права.

— Не е мелодия — заявих. — Като мелодия на нищо не прилича. Трябва да е акорд. Всички ноти, изсвирени едновременно.

Кед отново вдигна глава. Погледът му стана отнесен, сякаш се вслушваше в нещо вътре в главата си.

— Права си — отсъди той. — Това е Хармония!

Той отново посегна да удари по струните, но аз хванах китката му и го спрях.

— Не — рекох. — Недей на „Сродна душа“.

— Защо не?

Не знаех защо. Беше нещо свързано с онова, което стана, когато той се опита да заличи сфинкса със свирене. Китарата беше някак си твърде добра тъкмо в това. Не исках да рискувам отново да се случи нещо подобно.

— Но как иначе? — зачуди се Кед. После се плесна по челото и сам си отговори на въпроса. — Но разбира се! Единственият истински начин да изречем „приятел“ чрез музика е да го изпеем като приятели. В Хармония. И всичко съвпада прекрасно, нали? Има по една нота за всеки от нас.

— Ама аз не мога да пея! — изскърца нервно Корнелия. — Изобщо не мога да пея!

— Трябва да изпееш само една нота — успокои я Кед. — Това всеки го може. Ще те науча.

Това беше най-странната репетиция, на която съм присъствала през живота си. Стоим си там всичките и пристъпяме от крак на крак, за да не потънем. Над нас сфинксът ни гледа с очи като прожектори, надвиснал в неизменното сиво небе. И Кед, който търпеливо обясняваше на всяка от нас: „Това е твоята нота, Тарани — «Р», ето така, хайде, поеми си дълбоко дъх и да я чуем… А сега ти, Корнелия, нотата за «ИЯ», да, точно така, задръж, добре…“ — докато най-сетне акордът израсна сред нас, нота по нота, странен и сложен, и все пак някак си напълно съзвучен, напълно и истински хармоничен…

ПРИЯТЕЛ…

От сфинкса се разнесе тътен, сякаш се отваряше порта, и между гигантските лапи изгря нова светлина — пъстрота от слънце и сянка, листа и треви и звън на арфа.

— МИНАВАЙ, ПРИЯТЕЛ — рече сфинксът.

И заедно излязохме на слънце.