Лине Кобербьол
Властта на музиката (6)

5. Дъхът на сфинкса

— Ето ги! — изкрещя изпълнителният директор на „Звездна музика“, макар че на никого не му беше ясно как така ни позна в този сумрак през тъмните си очила. Може би човекът имаше рентгеново зрение. — Изведете тези нарушители извън територията на фермата!

— Пропуснала си някоя камера — изсъсках аз на Уил.

— Не мисля — тя замижа за миг и отвори очи. — Ох, да му се не види! — възкликна, като сочеше малка кутия до вратата. — Пропуснала съм един микрофон.

Една от горилите, перчеща се с впечатляващи мускули изпод опънатата черна фланелка с надпис „Бримстоунс — охрана“, пристъпи напред съвсем заплашително.

— Елате с мен, дами — избоботи, — човекът иска да се махнете и съвсем не се шегува.

— О, ние с радост ще си тръгнем — отвърнах. — Стига и Кед да дойде с нас.

— Не, госпожице, няма да стане…

— Но аз искам да отида с тях — обади се тихо Кед.

— Какво?! — гласът на Ал Гатор бе станал писклив от учудване. — Какво каза? Що за бръмбари са ти пуснали в главата?

— Просто искам да се махна — повтори спокойно Кед. — Май вече не искам да бъда попзвезда.

Гатор пребледня, после почервеня, после почти полилавя от гняв. Доста интересно представление.

— Нали не мислиш, че… ако си мислиш, че аз… разбираш ли колко пари… — ломотеше така разгорещено, че не успяваше да си завърши изреченията. После като че се напъна свръхчовешки да овладее яростта си. — Чуй ме сега, хлапе, добре ме чуй. Не се ли грижих за теб? Не ти ли дадох всичко, което поиска? Ти си добро момче и прекрасен музикант, не твърдя обратното, но ти просто не живееш на земята…

— Може би е така. Но където и да заживея в бъдеще, няма да е тук — отвърна Кед и се запъти към изхода.

— Спрете го! — кресна Гатор на охраната. — Заведете го в стаята му. Заключете вратата. Нервен пристъп — малко успокоителни, има нужда от пълна тишина, да не вижда никого… знаете процедурата. Скоро ще се освести.

Двама великани пристъпиха към Кед. Гатор и третият се насочиха към нас.

— Що се отнася до вас — рече заплашително Гатор, — ще ви науча как да не се занимавате толкова с…

— Момичета! — възкликна Уил. — Долу ръкавиците!

Хей Лин и аз отскочихме на една страна, Уил и Тарани — на другата. Корнелия махна небрежно с ръка и изведнъж част от скелето се люшна и се стовари върху един от гавазите, погнали Кед. Хей Лин вдигна ръце и неочаквано излезе такъв вятър, какъвто там, в обширното помещение, не можеше да завее. Найлоните заплющяха и се разхвърчаха, а после литнаха надолу и се увиха около онзи на пода и колегата му, който се опитваше да отмести скелето от него. Докато настървено се мъчеха да се освободят, се чуваха приглушени ругатни. Грабнах една кофа боя, махнах капака и плиснах съдържанието върху главореза, който посягаше към Уил. Струята го уцели право в носа. Той се спря с рев, подхлъзна се и тупна по задник на пода. Лицето и горната част на тялото му бяха оцветени в много изискан нюанс на виолетовото.

Забавих се със секунда, докато се наслаждавах на гледката. Влажни ръце сграбчиха ръката ми изотзад — опитваха се да я извият зад гърба.

— Пусни ме! — креснах. — Пусни ме, грозен жабок!

Не щеш ли, той ме пусна.

— О, Ирма! — възкликна вбесено Уил. — Обеща, че вече няма да правиш така!

Обърнах се. На пода — с изумен вид — клечеше едър жабок. С миниатюрни тъмни очила на… физиономията си.

— Ако искаш пак да се превърне в онзи гадняр, целуни го ти — изсъсках. — Чу как смяташе да постъпи с Кед!

— Грабвайте го и да се махаме оттук — предложи Корнелия. — И да не го изтървете! Нали помните какви неприятности си имахме миналия път?

— Стана случайно! — троснах се аз с пламнало лице.

Ако момче настоява да те целуне, когато ти не искаш да те целуват… Пък и нали го превърнах обратно в човек. След като най-сетне го намерихме. Но ясно си спомнях колко време прахосахме из блатата в търсене на една конкретна жаба сред стотици други. Сграбчих жабока, преди да е избягал, пуснах го в една празна кофа и я покрих с фланелата си.

— Това трябва да го задържи тук.

Оцапаният с боя охранител се беше изправил и залиташе неуверено към нас. Сигурно почти не виждаше, но нямах намерение да му позволя да ме докопа — ръцете му приличаха на челюстите на багер, само дето бяха още по-големи. Единият от затрупаните главорези бе успял да избута скелето от себе си и почти се бе освободил от найлона. Крайно време беше да се махаме. Втурнахме се към вратата — и петте заедно с Кед — и аз я затръшнах подире ни.

— Заключи я — подхвърли Уил на Корнелия. — И се погрижи да си остане залостена.

Корнелия сложи длан на ключалката и напрегна съсредоточено лице. Механизмът възпроизведе поредица от щракания, които прозвучаха много категорично.

— Няма скоро да намерят ключ за това — рече тя със задоволство в гласа.

И ние се втурнахме към портата. Там имаше катинар — за Корнелия той беше детска игра — но нямаше страж, само радиоуредбата, която бяхме чули да използва доставчикът. Скоро се намерихме от другата страна и се заизкачвахме по хълма към обора с овцете, където бяхме оставили велосипедите си.

— Ще тръгнат ли да ни преследват? — попита малко нервно Тарани.

— Не мисля — изпухтях, задъхана от изкачването. — Когато Гатор го няма, за да им дава заповеди, ще се щурат, без да знаят какво да правят.

— Може би — Уил отметна коса от челото си с решителния жест, който много добре познавах. — Но въпреки това, да не се мотаем.

Тя погледна Кед, който трепереше от ледения вятър. В плевнята беше топло и той беше само по тънка бяла риза.

— Искаш ли да си отидеш у дома?

— Нали ти казах, не мога.

— Но ако можеше… ако ти помогнем… искаш ли?

Не бързаше да отговори, но когато най-сетне го направи, пламенността му бе показателна.

— О, да! — въздъхна той. — Повече от всичко на света. Повече от всичко във всеки свят.

— Тогава — рече Уил — според мен трябва да отидем при Оракула.

* * *

В самото сърце на безкрайността се издига Крепостта на Кандракар. Много, много далече от стария овчи обор на замръзналия хълм сред полята. И все пак… Когато Уил извади Сърцето на Кандракар, ние отиваме там за миг. Понякога като че сме там във всеки възможен смисъл — и тялом. Друг път — сякаш всичко се случва само в съзнанието ни. Но и в двата случая е съвсем реално.

Зала с много колони. Нежното присъствие на Оракула.

Довели сте ми Изгнаник.

— Да — отвърнах аз. — Надяваме се… искаме да го отведем у дома му.

Той е нарушил законите на своя народ. Нарушил ги е умишлено.

— Но той се разкайва! И толкова иска да се прибере у дома. И… и не може да остане в Хедърфилд. Макар и неволно, той вреди на хората с музиката си.

И затова, Пазителки на Кандракар, вие искате да му помогнете?

— Моля ви! Да.

Милостива подбуда. А проявите на милост не бива да се отхвърлят. Но знайте: можете да заминете за Бард. Обаче звярът, поставен от Старейшините на страж, е там по право и когато се опитате да го преодолеете, не може да използвате Сърцето срещу него.

— Но… но как ще успеем?

Без Сърцето, знаех добре, нашите сили са немощни и понякога непредсказуеми.

Тъкмо това трябва да откриете сами. Все още ли искате да опитате?

Не виждах другите, но усещах, че са с мен чрез връзката помежду ни през Сърцето, и чувствах, че са съгласни.

— Да.

И световете се завъртяха.

* * *

Свиреше вятър — неспирно. Под краката ни се стелеха сиви пясъци с мирис на пепел. Над главите ни — сиво празно небе, неогряно ни от слънце, ни от луна.

— Това ли е Бард?! — възкликнах невярващо.

От музиката на Кед си бях представяла картина на поля, горички и ручеи, над които се носят гайдите на овчари. Каквото и да бях очаквала, със сигурност не беше това!

Кед поклати глава.

— Не — извика силно, надвиквайки вятъра. — Това е… мястото, където пази звярът. Това всъщност не е свят, а нещо като… междинно място.

Зарадвах се. Направо не ми се мислеше какво е да живееш тук.

Пясъците се движеха. Осъзнавах, че да стоиш неподвижно означава бавно да потъваш. Вече бях затънала до глезените в пясък. Ако останех достатъчно дълго на едно място, щях ли просто да… изчезна? Имах ужасното предчувствие, че тъкмо това би се случило.

— Според мен трябва да продължаваме да се движим — обади се Уил.

— Аз потъвам — оплака се Тарани.

— Всички потъваме — казах аз. — Да седиш на едно място е лошо хрумване.

— Тук нищо не е солидно и постоянно — съгласи се Кед. — Освен звяра.

Повлякохме се през пясъците. Вятърът свиреше край нас — свиреп, понесъл песъчинки, които жулеха кожата ни.

— Къде е този звяр? — попита Тарани, като се оглеждаше тревожно. — Далече ли е?

— Не зная — отвърна Кед. — Бил съм тук два пъти, опитвах се да… — той млъкна, сякаш се срамуваше от това, че се е опитал да се противи на присъдата, наложена му от неговите Старейшини. — И двата пъти просто се появи изневиделица.

Вървяхме, защото не биваше да спираме, не защото имахме цел. Пред нас пясъците и небето така се сливаха, че хоризонт просто нямаше. Не можех да кажа дали той се приближава, или не. Небето си оставаше все същото — нито се смрачаваше, нито просветляваше.

След дълго безцелно бъхтене из плаващите пясъци Уил се поспря да си поеме дъх.

— Не можем да продължаваме така вечно — заяви тя. — Можеш ли да се сетиш за нещо, което си направил, за да накараш звяра да се появи?

— Просто се опитвах да се върна у дома — отвърна уморено Кед.

— Да, но… как?

— Когато Старейшините ме прогониха, те изсвириха отвор сред Акордите на Битието. Нещо като пролука в музиката. Помислих си, че ако мога да направя същото, ще успея да се върна.

— Значи си свирил на „Сродна душа“?

— Да. Нямам друг инструмент.

— Хмм. Можеш ли да свириш, докато вървим? Ще видим дали ще се получи нещо…

Кед кимна и свали „Сродна душа“ от гърба си. Разкърши пръсти и засвири. Кой знае защо, не звучеше толкова омагьосващо като в Хедърфилд. Тук нотите се отронваха странно кухи. Кед се разколеба:

— Съжалявам! Нещо не е както трябва.

— Продължавай да свириш — настоя Уил. — Не е нужно да е хубаво, продължавай да свириш!

За миг той изглеждаше едва ли не обиден. Да искаш от музикант да свири недостатъчно добре — това за Бард вероятно бе нечувано. Но ние все още не бяхме на Бард, и както я карахме — можеше никога да не стигнем там.

— Изсвири песента „Да се завърнеш у дома“ — предложих. — И я свири така, сякаш наистина ще стане, а не все едно е блян, който никога няма да се сбъдне.

Той ме стрелна със странен поглед. Но все пак засвири нежните акорди, които бяхме чули в плевнята.

Да стигнеш мястото, където пътят свива,

Където залезът сияе през прахта…

Вятърът изведнъж се усили. Усили се и понесе още повече песъчинки. Почти нищо не се виждаше. Избърсах внимателно очи, но от това стана още по-зле.

Където неспокойните почиват,

Където свършва пътят, тъй безкраен…

Препънах се. Точно пред мен имаше нисък, груб варовиков зид, който не бях видяла, преди да се натъкна на него. Ама че странна форма имаше. Почти като…

Почти като нокти.

Вцепених се. Очите ми се отправиха на бавно пътешествие нагоре, докато тилът ми не се опря във врата ми.

Беше грамаден. Онова, което бях докоснала и го бях взела за варовиков зид, беше просто част от лапата му. Силният песъклив вятър, който ни караше да вървим прегърбени като баби… това бе дъхът му. А нейде отгоре чифт кафеникавозлатисти очи с натежали клепачи, всяко колкото часовника на кула, ме гледаха.

Разнесе се тътен, който ми напомни за грохота на метрото. А после се чу глас, гръмовен, както подобава на такъв грамаден звяр.

— ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН.

— Какво е това?! — изцвърча Хей Лин. — Нещо като… като лъв?

— Сфинкс — отвърна Тарани. На нея можеше да се разчита за такава информация. — Човешко лице, лъвско тяло и ъъъ… щедри размери.

— ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН.

— Добре де, добре, и първия път те чухме — измънках аз. Как да не мрънкаш: силата на звука си беше направо като на рок концерт.

— ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН.

Потърках ухото си. Започваше да ми омръзва да го слушам.

— Е, поне го намерихме — заяви Уил. — А сега какво ще го правим?